Семра

Кипящо слънце ме озарява.

Раздува се и стоварва главоломно.

Б-у-у-у-м!

Милиард огнени къса ме подемат и политам на крилете им.

Врагове сме. Знам. Те също знаят. Нашите деди бяха. Децата ни ще бъдат. Причината? Не съм се замислял. В древността се говорело за това. Сега никой не се интересува. Някой някого прокудил в пустошта след семейна драма. Повярвали на различни пророци. Така продължило след тях. Не е важно за мен – който има време да чете.
Вървя към къщата. Подобие някакво. Малка съборетина от подръчни материали и боклуци. Те са там, но имам ли избор? Слънцето изяде част от лицето и ръцете ми. Хапе жестоко. Разкъсаната униформата виси дрипаво, но пагоните са на място. Мисля си, “Дали да не ги скъсам?”. Не, безсмислено е. Знам езика им, но не мога да мина за един от тях. Пясъкът, ситен и безвкусен, хрупа в устата. Давя се. Два дни се влача в тази безлюд. Водата отдавна свърши. Никой не може да ми помогне. Не ме и търсят. Аз съм поредният отписан герой на родината. В премреженият поглед започва да се размива очертанието на целта ми. Краката ми тегнат непосилно, напрягайки се да ме държат изправен. Дали ще я достигна някога? Остава малко. Започвам да броя крачките. Десет, пет, една.

Изправям се пред вратата. Парче картон, привързано с тел. Не чувам нищо. Дали са вътре? Дали са много?

Затварям очи, свивам юмрук и протягам ръка. Не чувам потропване. Продължавам да стоя със затворени очи, поемайки дъх преди да се осмеля да вляза. А след това.

Поглеждам напред.

На прага пред мен се появява малка фигура. Дете. Опитвам се да проговоря, но сухото ми гърло остава безмълвно. Земята се засилва и подскача към челото ми. Събуждам се от болка. По цялото тяло. А може би не е това. Аз горя. Върху челото ми се стича тънка струйка. „О, Господи! Благодаря ти! Жив съм!“ С усилие проглеждам. Трябва ми време. В сумрака различавам фигури. Две. Малки. Подвили колене, седят на земята. Едната се пресяга и благодатна струйка потича по лицето. Отварям уста да кажа нещо. Не успявам. Жаден съм и изгарям.

– Моля те, вода! – шептя.

Нищо не се случва.

– Моля те! Вода! – по-силен съм. Казвам го на техния език. Разбират и едното поднася миризлив съд. Не мога да го достигна. Главата ми е вкаменена. Фигурата се приближава съвсем и виждам дете. Иска да ми помогне. Повдигна главата ми и отпивам от течността. Вода! Не е прясна и има лош дъх, но нищо не желая по-силно. Успявам да разгледам детето отблизо. Момче. На възраст седем, осем, или девет години. Не мога да съм сигурен. Всички момчета изглеждат еднакво. Привиквайки към сумрака, успявам да разгледам и другото. Отново е момче. Очевидно по-малко. То изглежда доста уплашено. Поглежда ме иззад гърба на батко си. Не виждам другиго. Изтеглили са ме до вратата на къщата, но от вътрешната страна. Как ли са успели?

– Сами ли сте? Къде съм? – опитвам да разбера.

Не ми отговарят. Разбирам, че ги плаша.

– Не се страхувайте! Нищо няма да ви се случи! Ще почина и тръгвам – опитвам се да приседна, но не мога. Отпускам се. Лежа на твърдата земя и осъзнавам, че всъщност е пясък. Колибата няма под. Пясъкът под чергата на която лежа се променя по тялото. Унасям се.

– Какво правиш тук? – разтърсват леко рамото ми.

Трябва ми време. Получавам малко. В сумрака проблясва нещо пред лицето ми.

– Кажи ми какво правиш тук? – виждам какво блести. Нож. Докосва лицето. Този, който го стиска е жена. Разбирам, че е млада.

– Ще почина малко и тръгвам – казвам истината. Не ме е страх от нея. Нито от ножа. Аз съм воин. Изправен пред смъртта, няма да ме видят да хленча.

– Знам какъв си и откъде си дошъл – отдръпва ръката си. – Ще останеш колкото трябва. Когато си готов, ще напуснеш това място! Завинаги! Пий! – поднася ми съдинката.

Благодаря! – прошепвам, когато отпивам и заспивам.

Събуждам се, но не от болка, а от студ. Денем по тези места е горещо. Нощите студени. Привиквам с тъмнината и виждам две огнени очи. Напрягам се и виждам жената. Прегърнала децата лежи в отсрещния край. Малките са завити с нещо, но жената не. Оглеждам се. Аз съм завит наполовина. Дрипава черга ме топли от кръста надолу. Надигам се. Успявам, макар и трудно. Жената подскача и вдига ръка. Показва ми онзи нож. Вдигам бавно ръце. Показвам стисната в юмруци завивката си. Опитвам да покажа намерението си. Искам да дам завивката. През живота си не съм срещал такива очи. Бавно се приближавам до скупчените на пода тела. Внимателно наметвам жената и сам лягам до децата, но от другата им страна. Усещам очите и. Тя мълчи. Не иска да буди децата. Знам, ножът е в ръката и. Няма да се поколебае. Ще го забие в тялото ми, ако се осъмни и за миг. Аз съм спокоен. Протягам ръка и внимателно я полагам върху нейната. Тя продължава да стиска оръжието. Не я отдръпва от моята. Ние сме врагове, но сега прегръщаме две деца. Стопляме се. Изкарваме нощта заедно. Четири прегърнати тела.

На сутринта Семра, така се казва жената, изважда съсухрена питка. Разделя я на три. Две дава на децата. Третото парче разделя на две и ми подава едното.

– Това е за теб. Вземи, имаш нужда.

– Защо правиш това? Не си длъжна, знаеш го – питам, гледайки я в очите, но отговор не получавам. Уви, в този момент не мога да и върна жеста.

След толкова скромната закуска Семра се обръща към мен:

– Слизам до селото. Ще се върна късно. Ако не те намеря тук ще е най-добре за двама ни. Изобщо не трябваше да се срещаме – после добавя – Нямам излишна храна, но вода можеш да вземеш.

Денят изкарвам почивайки. Чувствам се по-добре. Искам да изчакам Семра и да благодаря. Мисля си, че един ден ще се върна. Искам да направя за тях нещо добро. От децата разбирам, че живеят сами. Имат баща, но не знаят къде е. От дълго време нямат вест. Така е по тези земи. Един ден просто изчезваш. Денят изминава неусетно. Слънцето се спуска зад хоризонта и не след дълго дочаквам Семра.

– Защо си тук? – изглежда притеснена. Не е очаквала да ме види.

– Искам да ти благодаря.

– Добре, разбрах. Няма нужда. Търсят те – очите и издават тревога. – Твоите хора бяха в селото. Ще дойдат и тук – сигурна е.

В този миг решавам какво ще направя.

– Бързо! Копай! – хвърлям се до една от стените на съборетината и започвам да рия с ръце.

– Ти луд ли си? Казах ти – усещам упрека, – търсят те и скоро ще те вземат.

– Копай ти казвам – не се подавам. – Нямаме време! Трябва да е дълго колкото тялото ми. Моля те! – обръщам на молба.

Отнема ни време, но сме готови. И ето чува се моторът на джип. Приближава се.

– Бързо! Трябва да се зария! – обръщам се към нея. Тя е готова. – Сложи това върху очите ми преди да зариеш лицето – подавам парче марля. Изваждам турникета от личния си медицински пакет и лягам по гръб в дупката. Налапвам единия му край. Има неприятен вкус на гума, но няма значение. Загребвам шепи и хвърлям пясък отгоре си. Започвам от краката и така нагоре по цялото тяло.

Ревът на приближаващата машина дава допълнителен импулс на действията ни. Децата се включват усърдно. Скоро открито остана само лицето.

– Остави краят на турникета да се подава съвсем малко над пясъка! Не забравяй да заравниш отгоре! Не трябва да личи! Не се притеснявай за мен! – изфъфлих с края на турникета между зъби.

– Добре, щом това е твоето желание – лицето й потъмнява.

Затварям очи и тя слага марлята, точно както бях поръчал. Трескаво хвърля пясък отгоре ми. Усещам как звуците от земния свят започват да заглъхват. Мъчително смогвам да дишам през тънкия турникет. Времето спира своя ход. Мисля, че съм зарит цяла вечност. Не ми стига въздух, но нямам друг изход. Искам да съм със Семра и децата. Времето за мен спря.

Бях погребан жив.

– Лейтенант !

Помислих, че става дума за някой друг.

– Лейтенант, дишайте! Хайде! – махат марлята от очите. Отварям ги. В премрежения ми поглед увисва непознато лице. Жена. – Жив сте! Внимателно ще сваля апарата за изкуствено дишане от устата. Не движете главата!

Ръцете правят тайнствени неща над мен. Усещам как въздуха стига дробовете ми и мога да дишам.

Къде съм? Коя сте Вие?”, мисля, а устата хрипти.

– Не се напрягайте! Сега ще повикам доктора – жената изчезва. – Повтарям Ви, не се напрягайте! Не сте се движил повече от месец – дочувам ехо.

Опитвам се да огледам. Не мога да задържам очите отворени. Напрягам се да извърна главата. Не успявам. Прикован съм. Разбирам, намирам се в болница. Отпускам се и бели спирали ме подхващат леко, завъртат в кръг, повдигат и понасят.

– Чуваш ли? – глас ме връща в реалността. – Намираш се в реанимацията. Машината ти бе взривена с директно попадение.

Проглеждам. Над мен виси непознато лице. Мисля си “Доктор”.

– Борим се за живота ти дълго време, но сега вече си вън от опасност – усмихва се. – Направо Господ те върна!

– Да, Господ и нейните две деца – мълвя.

– Да, да – докторът е чул. – Господ и нейните две деца. Само се успокой и отпусни! Ще мине доста време, докато можеш да разкажеш. Отпусни се!

Ще им разкажа. Разбира се, ще разкажа.

Сега вече мога да се отпусна и го правя с облекчение.

P.S. Семра, чакай ме! Ще се върна!

И ето ме отново в безкрайната пясъчна пустош. Аз и моят спътник – късата ми сянка, с която уви не мога да общувам. Знам пътя. Макар и въображаем, мога да го следвам. Ето там е хълмът. Вдъхвам си сили и се опитвам да бързам. Непосилно почти. Изчерпан съм, но желанието да ги видя е по-силно от всичко. Познатата съборетина, сякаш натисната в пясъка от изгарящите лъчи. Най-после пристигам. Последните крачки се провлачват, но някак по-големи. Не чукам, знам, няма да ме чуят. Изпълвам гърди и влизам. Нужни са секунди и привиквам с полумрака. Децата са тук.

– Здравейте! – поздравявам. Изтощен, жаден, но щастлив.

– Здравей! – не се плашат от мен. Вече не.

– Къде е Семра? Ще се върне, нали? – издавам нетърпение.

Мълчат.

– Ще почакам – присядам на земята. – Моля за малко вода! Дълъг път е.

Поднасят ми познатия мръсен съд. Благодарен съм, но не изпивам всичко. Не зная имат ли достатъчно.

Задрямал съм, защото не помня как протича остатъка от деня.

– Значи се върна? – Семра е изправена на прага.

Това е! Успял съм.

– Да, върнах се. Исках го! – отвръщам гордо.

– Ела отвън, трябва да говорим! – гали децата по главите, а на мен посочва вратата – След малко се връщаме – обръща се към тях – Изчакайте ни вътре!

Децата кимат, а ние излизаме.

– Защо си го направил не зная, но е късно да даваш отговор. Знаеш къде си, нали?

– Виж, Семра, там никой не ме чака – започвам. – Не е това, което исках от живота. Не правех неща, с които да се гордея. Не ме питай, моля те! И не ми показвай онзи нож, не можеш нищо да ми направиш!

– Как ни намери?

– Не се гръмнах, защото не знаех дали няма да те изплаша с дупка в главата – после добавям духовито – А и не исках да си развалям хубавото чело. Ти ме харесваш, нали?

– Дали те харесвам – тук няма значение. Ако ще ме питаш нещо, сега е момента, не пред децата. Колко смяташ да останеш при нас?

– Колкото ме издържите.

Тя не отговаря веднага и сърцето ми се свива на топка.

– Тук сме приблизително три години – най-после подема, – или поне мисля, че „там“ така се броят. Случи се посред нощ. Сирените за въздушна тревога още не бяха засвирили, но ние със съпруга ми вече бяхме будни. За щастие децата спяха дълбоко. Чухме свистенето на бомбите, когато вече бе късно. Първата попадна в нашата къща. Мъжът ми е имал нещастието да оцелее. Понякога се случват нелогични неща. Знам колко му е тежко без нас. Едно е сигурно, някога пак ще се съберем. Аз винаги ще го обичам, а и децата също. Извиках те навън, за да ти кажа: „Те не знаят“. Всяка сутрин излизам, както едно време, но сигурно сам се досещаш, че село няма. Работа също.

– А водата и хляба, които даваш, откъде? – чудя се.

– Вичко е въображение. Ако помислиш, че си в ресторант с отрупани маси – си там. Ако пожелаеш яхта в морето – то става. Така е. Ти сигурен ли си, че няма да те върнат?

– Да, взел съм мерки. Няма да се върна! Оставих писмо. Не съм написал причини, но няма да се върна.

– Добре, щом така желаеш. Остани, но децата не трябва да разберат. Те бяха щастливи в „онзи“ живот. Отнеха им го твърде рано! Нека поне тук го изживеят! – думите задавиха гърлото и тя започна да ридае. От прекрасното и лице към мен гледаха не очи, а бездънни езера. Езера от сълзи.

– Семра, кога ще им кажеш? Всичко е въображаемо. Ако искат друго, защо да не го получат? Аз мога да ви …

– Не, не и не! Те не трябва да знаят! – преглъща сухо. – Така е по-добре. Повярвай ми! Треперя от мисълта, че някой ден ще поискат нещо и то ще се получи. Тогава ще разберат истината. Не съм готова за това. Не разбираш ли какво се получава? – шепти. – Те са щастливи, защото не искат нищо.

Не мога да отрека правотата на думите. Щастливи са, защото не искат. Все пак, мисля си, трябва да им покажа, че има и други неща. Те го заслужават, както и ти, драги читателю, както аз, както всички. Трябва време. А време тук има достатъчно. Аз помня, че съм търпелив.

И съм все още.

P.S. Семра, помни! Не си сама!

– Ще дойдеш с мен, нали?

Външността и говори красноречиво. Не желае да ме оставя с децата. Застинала на прага, чака мен.

Да, разбира се” изправям се. Взимам кърпа и я омотавам на главата. Готов съм.

Вървим дълго и вървим безмълвни. Посоката – палещото слънце. Стъпалата потъват в сгорещения пясък. Всяка крачка е болезнено изпитание. Стискам зъби и се старая да не изоставам. Разтапям се бавно и всяка минута ставам все по-малък и по-нищожен. Нито за миг не се усъмнявам, че трябва да съм тук. Навред е слънце и пясък. Сливат се в едно.

Семра спира и ме изчаква. Погледа е някъде напред. Аз не разбирам още. Бялата и туника леко помръдва от галещ морните ни тела вятър.

Видение мое! Видение прекрасно! Идвам!

Задъхан, опитвам се да изхвърля горещия въздух от дробовете. Изравняваме се и виждам.

Смайвам се от неочакваната гледка.

Пред нас е разляло води прозрачно езерце.

Мираж?

Разтрисам се от внезапен порив, насилващ ме да се втурна. С огромно усилие се удържам и оставам до Семра.

– Огледалото на душата – за пръв път откакто сме навън проговаря. – Мнозина са чували, малко са намирали пътя, а още по-малко са стигали тук.

– Защо ме доведе? – не разбирам.

– Не желаеше ли да стигнеш до него? – гледа ме в упор с красивите си бадемови очи. – Ако е така, защо изобщо си с нас?

Изумен съм и безмълвен. Не мога да откъсна очи от водата. Привлича ме и същевременно отблъсква. Краката губят своята сила и трудно се държа изправен.

– Не се страхувай! Приближи и погледни отблизо! – леко ме побутва.

Невъзможно! Не пристъпям аз.

– Затова те доведох тук! Всеки може да каже “съжалявам!”. Но така ли е?

Бях онемял.

– Хайде, погледни душата си!

Не издържам и падам на горещия пясък. Очите се размиват в езерото. То разпръсква ярки слънчеви отражения навред и пред лицето ми блясва очертанието на огромна златна корона.

– Ако не го направиш, не се връщай при нас! – Семра прорязва като с кинжал сърцето ми.

Няколко мига, или цяла вечност, накрая събирам сила и бавно се изправям. С бавни и колебливи крачки, клатушкайки се тръгвам напред. Езерото ме очаква. Вижам, ярките лъчи, образуващи короната му, с всяка моя крачка започнат да изчезват. Пред мен се открива красотата на прозрачната вода.

Най-после се озовавам на брега на езерото и непосилна тежест захлупва плещите ми. Предавам се и със затворени очи падам на колене. Не чувам и не виждам. Сам съм.

Бавно се навеждам напред, положил длани на парещия бряг. Невидима сила вкоренява ръцете към земята и повече не ми принадлежат. Горещината бързо започва да попива в дланите, а след това нахлу през китките и продължава нагоре и нагоре. Изгарящи вълни препускат през лактите и като млади свободни мустанги устремно ме превземат отвътре и изцяло. Нищо не може да ги спре.

Огнено кълбо избухва в главата ми. Разпръсква милиарди частици от спомени, които отдавна смятах за безследно изчезнали. Искам ли да се съберат?

Достигнал съм края на пътя.

Събирам последни капки воля и отварям очи.

Взирам се в неподвижната повърхност.

Гледам в Огледалото на душата.

P.S. Семра, Благодаря ти, че сме тук!

Това ли съм аз?” Не вярвам. Лъжа е всичко и мираж! Кажи ми, моля те, че е така! Устните ми се прегръщат една друга. Не мога да ги разделя. Нямам воля да го направя. Очите горят, ръцете треперят, сърцето тупти.

Мога ли да чувствам болка? Да, боли. Непоносимо боли. Не вярвате?

– Прости! Трябваше да го видиш – Семра е паднала до мен. Обвива ласкави ръце около тресящите ми се рамена.

– Ти прости! Не исках да наруша покоя ви – ридая. Не мога да направя нищо. А искам.

– На първата ни среща изглеждаше ужасно. Не повярвах, че ще се видим отново. Когато се върна, едва те познах. Невероятна е промяната в теб. Предстои ти дълъг път – гали страните ми. – Можеш да идваш, когато има нужда. Погледнеш ли в душата си, ще знаеш можеш ли да си с нас. Ако мислиш, че можеш, знаеш как да се промениш. Знаеш пътя.

Ще остана с вас, Семра! Ще ме приемете! Знам пътя и ще го извървя” – заклевам се.

Изправям глава и се взирам в лицето и.

Гледам с очи на новородено.

23.06.2009

Александър Белтов

Всички права запазени!

Коментирай

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.