Не вярвайте в духове!

– Ало! – избърсваше с кърпа мокрото си тяло и бе трудно да задържа телефонната слушалка. „Мамка му! Не могат ли да почакат?”

– Емил? – позна гласа на Елена, макар да не се бяха виждали дълго. Беше сигурен, че са приключили връзката си.

– Извинявай, ако не си сам! Трябва да се видим! – потрепери гласът ѝ. – Моля те!

– Аз съм. Мислех си, че едва ли ще ми се обадиш някога. Виж, историята с Весела – започна да се оправдава Емил, – аз не съм искал, така се получи …

– Не, остави тези работи! – изхленчи тя. – Спешно трябва да се срещнем. Не знам към кого да се обърна. Объркана съм много.

– Добре – съгласи се той. – След един час на нашето място. Ъ-ъ-ъ… искам да кажа в кафене „Стар аромат“ – прецени, че там е най-подходящо.

– Разбрах – зарадва се Елена. – Ще те чакам!

„Кога пък тя ме е чакала? Винаги закъснява, това поне не съм забравил.“ – Емил бързо започна да се облича.

Както бе обещала, наистина го чакаше. „Все същата си е. Неотразима, въпреки, че не се бе гримирала, което обичайно правеше“.

Емил приседна срещу Елена. Бе поръчала кафе за двамата. Нейното бе почти на свършване и тя въртеше притеснено чашата, като я разглеждаше от всички страни, сякаш бе музеен експонат.

– Здравей! Извинявай още веднъж … – поде Елена. – Пий бързо и да тръгваме!

– Хей, почакай! – изуми се Емил. – Не сме се виждали от толкова време. За къде бързаме?

– Отиваме на вилата – бръкна в чантата си и започна да рови припряно. – С твоята или с моята кола? Избирай! – подаде му автомобилен ключ. – И между другото, не си забравил английския език, нали?

– Не съм разбира се, защо? – повдигна вежди Емил.

– Ще ти трябва – загадъчно прошепна Елена.

Прозорците на вилата просветнаха отдалеч и Емил се досети, че Елена го води да се срещнат с някого. Не обичаше изненадите, но си прехапа устните и замълча.

Щом ги видя изправени на прага, той се смути за миг, после ококори очи и се изплези срещу тях. Посивялата му коса стърчеше нагоре, сякаш не бе виждала гребен от векове. Облечен в старомодни дрехи, сякаш извадени от театрална постановка, несръчно се опита да им се поклони. Емил бе виждал това лице и друг път.

– Ето, сега си приличам, нали? Все тази снимка показват – странен акцент, но въпреки това, английският си му бе достатъчно разбираем. После  бръкна в джоба на блейзера и внимателно извади от него  малка кутийка.

– Ето това – гордо вдигна ръка да го покаже. – Това работи. Казвах им аз, но на теории много не вярват. Петдесет и пет години и седем хиляди и шестотин километра в континиум.

– Какво? – Емил невярвайки разтърка очите си. – Елена, ако правите някакъв маскарад, само за да ми отмъстиш … – обърна се гневно към нея.

– Не виждаш ли? В началото и аз го помислих за актьор, но след като говорих с него, съм сигурна. Казвам ти – той е! – на един дъх избълва тя.

– Той е?! – зяпна Емил. – Ама за един и същ човек ли говорим?

– Аз съм – увери ги гостът със смешния си акцент. – Искам да ми донесете някакъв сборник, алманах или нещо такова за развитието на човечеството през втората половина на двадесети век! Да има от всички сфери на живота, включително и за науката. Да, най-вече за науката. Най-добре да бъде енциклопедия – потърка доволно ръцете си. – А, да не забравя! И да е на английски език все пак, моля!- помоли им се старчето.

Елена и Емил се засуетиха за миг, но после като по команда се запътиха към вратата.

След няколко часа бяха седнали заедно, а странният им посетител разглеждаше в ръцете си доста дебела книга, пълна с илюстрации.

– Хм, та значи казвате, това е подходящо – вдигна очи към тях. – Така ли? – Елена и Емил едновременно закимаха с глави.

Гостът сякаш забрави за тяхното съществуване и запрелиства с интерес страниците, като понякога тихо възклицаваше под носа си: „Охо, така ли? Виж ти!“, или пък, „Така си и знаех“. Накрая изглежда намери това, което бе търсил и вдигна поглед към притихналите си домакини.

– Да-а-а – провлачи той, – ето какво. Слушайте внимателно! – почеса върха на носа си. – Да разгледаме следния казус. Помислете! – вдигна показалец. – Ако аз мога да се появя петдесет и пет години след моето настояще, тук, а след това мога да се върна на мястото и времето откъдето съм тръгнал, то аз бих могъл да пренеса обратно знанието, което ще открия в бъдещето. Моето бъдеще е ваше настояще. Нали така? Тоест, аз мога да изпреваря моето научно време с половин век, ако използвам това, което видях, а в такъв случай в науката ще се появи необичаен скок в качеството на теориите и технологиите. Правилно, нали? – не дочака отговор и продължи: – Но, както виждам в този алманах – почука с пръст върху кориците, – такъв скок липсва. Ето! Няма – наплюнчи палец и попрелисти няколко страници. – По моему, вярвам и вие не ще отречете логиката, аз никога не съм бил тук в това настояще. Парадокс! – вдигна рамене и замислено се почеса по белите  мустаци. – Всъщност, за да съм откровен с вас, аз знаех това, просто исках да се уверя с очите си. Такъв съм си аз – показа пожълтелите си зъби в широка усмивка.

– Ето защо, от това следва – поклони се пред тях, – вярвам ще се съгласите, че аз днес не съм бил тук.

Емил и Елена се спогледаха.

– Доказателството за това държа в ръцете си. Тази книга – вдигна алманаха пред лицата им, – която така любезно ми донесохте – подпря с юмрук брадичката на лицето си. – И знаете ли? Изобщо, вие сте едни добре възпитани млади хора. А ние все обвинявахме младите. За всичко бяха виновни. Знаете как е… – запъна се малко. – Оплаквахме се едни на други: „Новото поколение това, новото поколение онова.“ Питахме се: „На къде върви този свят?“. Все нещо не ни харесва в младите. Обноски, музика, мода и така нататък. Но, да не ви отегчавам повече – разпери ръце. – От мен ви дължа едно голямо „Извинявайте!“. Приемете, че моята епоха се извинява на вашата.

Сетне тромаво се надигна от стола. Така изправен, дори бе по-малък отколкото им се стори в началото. Въздъхна, а погледа му смутено се отклони към върха на обувките му. Не знаеше как да им го каже:

– Съжалявам, наистина съжалявам, но сега трябва да потърсите спешно психиатрична помощ – закърши извинително ръце. – С подходящ курс на лечение, не след дълго ще забравите за духовете, които са ви спохождали – погледна ги закачливо изпод гъстите си вежди. – А-а-а-а, примерно, такива като мен – ококори очите си и се изплези с език, досущ като „онази“ прочута снимка.

Посетителят им направи пореден опит за поклон и без повече обяснения, бръкна в джоба на блейзера, направи странно движение, сякаш навиваше нещо с тирбушон и се разми в пространството. Столът на който допреди малко бе седял остана празен и Елена помисли, че трябва да седне. Краката ѝ трепереха неконтролирано и едва се държеше изправена. Опита се да диша бавно и равномерно, но сърцето ѝ ритмично галопираше.

– Мама му стара! – изруга Емил. – Дали ще ни повярват?

– Не – сигурна бе Елена, – но нали затова ще ни лекуват? Нали така каза той? Ти знаеш – сложи в чантата си дебелия алманах, – той винаги е прав. Ще ни излекуват и това е – нежно го подхвана за ръката.

– Да вървим!

Александър Белтов

17.12.2009г

 

Всички права запазени!

Коментирай

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.