Бог да прости Хахото!

Запознах се с Хахото два дни преди да се спомине. Намериха го – седнал на пейката до портата, облегнат на дувара и усмихнат, втренчил поглед в гората пред себе си – бездихан.

Търпеливо изчаках местният свещеник да свърши опелото и преди множеството да се разотиде, вдигнах ръка:

– Момент!

Някои обърнаха глави, други настоятелно ме побутнаха, напирайки да излязат от тясното и опушено параклисче. Тези, които бяха останали вътре, наплюнчиха пръсти и започнаха да стискат фитилите на оклюмалите догарящи свещи, които със съскане угасваха и оставаха къдрави следи от бял пушек, рисувайки чудни, но размити форми. Наподобяващите сварени спагети остатъци, хората хвърляха в метална кутия, която  бързо се запълни.

– Какво има, чадо? – продума дедо поп и остави кандилницата на паянтова масичка, като избърса търколила се сълза от крайчеца на окото си. Не вярвах да е от мъка по покойника – по-скоро се бе напълнило с пушек.

– Искам да кажа и аз няколко думи за Хахо…, за покойния, де – бързо поправих  грешката си. – Може ли?

Хората наостриха уши. Повечето от тях пристъпиха обратно, а други подвикнаха на своите другари да се върнат. Настъпи глъч, суматоха и скоро няколко десетки погледа се насочиха към мен.

–  Може, чадо, що да не може – снизходително рече дедо поп. – Думай!

Посетителите се бяха сбутали един друг и сега ме заобиколиха плътно. Толкова плътно – че не ми оставиха много пространство. Навярно, беше им любопитно какво мога да кажа аз – гражданинът, живял едва два месеца в селото, за Кольо Хахото, както бе известен покойният тук.

Изгледах множеството и срещнах откритите им погледи. Някои – обзети от тъга, други просто любопитни, но нито един – безразличен.

– Казват – за покойния или добро, или нищо – започнах неуверено. Устата ми беше пресъхнала.

– По-силно! – подвикна някой и хората одобрително закимаха глави.

– Да, по-силно! Не се чува – повтори кметът на селото, застанал чинно до дедо поп.

– Казват – повторих на висок глас, – за покойния или добро, или нищо. Аз ще кажа добро – много добро.

Усетих дъхът на хората да гали лицето ми. Макар всички да се бяха умълчали, някакво скрито напрежение изпъна лицата им. За момент се поколебах – дали наистина можех да говоря пред тях, но погледнах към снимката с навъсения лик на Кольо и това ми даде кураж.

– Когато купих къщичката във ваше село, никой не ме предупреди, че съсед ще ми бъде местният луд, както по-късно се изразиха някои от вас – видях как някои лица на първата редица посърнаха и погледите им се сведоха. – Мислехте си: „Какво пък толкова? Писателчето искаше двор с орех – ето му двор с орех. Да, така е. Исках голямо дърво, под което да се раждат страниците на моите творения. За някого може да са безсмислени драсканици, но за мен са творения. Няма нищо по-вдъхновяващо от песента на есенни листа, развълнувани от лек вечерен бриз. Прави сте били – орехът е чудесен. Дори не можех и да мечтая за този Божи дар. Но все пак, трябваше да ми кажете за Кольо – Поредна дузина погледи се сведоха виновно. – Както и да е – махнах с ръка. – Стореното – сторено. И слава Богу, че купих точно тази къща. Ако не бе така – сега нямаше да говоря тук и сега. Нямаше да познавам Кольо Хахото и мисля, щях да съм ограбен от съдбата заради това.

Погледите от предните редици се върнаха на лицето ми и този път блестяха. Тълпата като че ли направи малка крачка към мен. Атмосферата дотолкова се сгъсти, че едва дишах. Мирисът на тамян и восък бяха завзели всяко кътче на тялото ми и сега неумолимо се промъкваха към онази незнайна дълбина у всеки човек – душата. Усетих, че ми прималява и посегнах да се задържа за нещо.

– Отворете вратата – прозвуча призив, а някой тикна в ръцете ми бутилка, пълна с лимонада.

Селяните бяха застинали, а лицата им бяха леко издължени, достойни за модел на иконописите на параклисчето.

– И така – продължих, щом възвърнах част от силата си и разквасих гърло. – След като купих къщичката, не след дълго разбрах, че мой съсед е местният перко, наречен от вас „Кольо Хахото“. За щастие, нямах контакти с него, а и не се налагаше да имам. От време на време, разбира се, мярках къдравата му коса, подпряна от рунтава рижа брада, да се мяркат покрай оградата – но само толкова. Често пъти се чудех дали да не го заговоря, но мълвата за неговата странност ме отказваше от тези ми намерения. И това бе така допреди седмица, когато в края на един ден, на портата се потропа. Не обърнах внимание, защото бях започнал да пиша нещо и не исках да ме прекъсват. Не след дълго потропването се повтори и този път беше настоятелно. Изругах неизвестния нахалник, но станах, за да видя какво иска. Когато отворих, на прага на портата се бе изправил непознат мъж.

„– Аз съм Кольо. Комшията.” – рече простичко той.

„– Кой?” – не схванах веднага.

„– Кольо, бе – Хахото” – представи се с местното си прозвище.

– Не можах да повярвам – лудият ми съсед? Беше избръснал брадата, а косата бе подстригана и сресана – точно, както го виждате сега там – в последната си земна обител – посочих дървения ковчег.

Хората от първите редици източиха любопитно врат като че ли за пръв път виждат покойника.

– И така – продължих невъзмутимо, – сега, след като познах лицето му, се направих, че за мен е радост да го видя точно в този момент. С театрален жест го поканих да влезе, надявайки се, че ще ми откаже. За моя изненада той прие и когато направи крачка навътре в двора – видях, че носи със себе си брадва. Тя бе с къса дръжка, така че, когато я носеше в ръка, лакътя му почти скриваше наличието ѝ, но поръбеното острие, показващо се от юмрука му, проблесна на светлината на залязващото слънце. Ужасих се! Проклех наум привидното си възпитание и започнах да се оглеждам за бягство. Чудех се как мога да се придвижа най-бързо, за да стигна до външната врата.

Гостите на опелото зашушукаха и трябваше да изчакам да се успокоят, за да мога да продължа разказа си.

– Що стана? – обади се някой.

– Да, що стана после? – подеха други.

– Не успях да измисля план за бягство, а може би бях твърде уплашен, за да направя каквото и да било. Приседнахме в беседката – точно под ореха, и мъжът с брадвата се загледа в компютъра ми. Аз бързо затворих капака на екрана и го преместих настрана.

„– Пишеш ли?” – продума Хахото, щом разчистих пред него.

„– Опитвам се” – отвърнах му лаконично. Не исках да звуча грубо, но не желаех да влизам в подробности, защото се надявах да си тръгне по-скоро. Все още бях под влияние на стреса от вида на оръжието в ръката му.

 „– Пишеш значи” – заключи многозначително той. „Казаха, че си писател. Искаш ли да напишеш за нещо, което мога да ти покажа? Само на теб. Трябва да стане преди да си отида.”

 „Кога, по дяволите, най-после ще си тръгне?” – помислих си тогава. Въпреки това, неочаквано дори за мен, отвърнах:

„ – Искам.”

Спрях разказа си и надигнах шишето с лимонада. Беше останало малко и докато не го допих, не спрях да гълтам. Усетих част от течността да се спуска по брадичката ми. Беше топла и неприятно лепкава. Едно от нещата, които така и не научих е – когато пия от гърло на бутилка да не се оливам. Извадих салфетка от джоба си, нервно я разгънах, и започнах да бърша брадичката и устните си.

– И после? – нетърпеливо ме подкани някой от селяните.

Огледах тълпата, всички бяха примрели и зяпаха устните ми. Уверих се с пипане на пръстите си, че добре съм ги подсушил и продължих:

– И така, онази привечер, Хахото започна да разказва историята си пред мен. А тя започна ето така:

„– То ме познава. През всичките тези години не ме забравя.” – бе казал в началото.

 „– Кое?” – не разбрах и се загледах в очите му. Нито за миг не забелязах онзи налудничав поглед, който очаквах да видя в побъркания човек. Очите му бяха полупритворени, а в процепа им съзрях тъмни кръгли петна. Изглеждаха уморени. Дълбоки, като войнишки окопи бръчки, се спускаха от краищата на клепките и спираха чак в ъгълчетата на устните.

„– Дървото ме познава, бе. Ябълката – Malus domestica на латински” – отвърна смахнатият ми гост.

„Пълен хахо!” – помислих в онзи момент. – „Как може дърво да го познава? Вярно си е за връзване този!”

„– Искаш ли да ти разкажа – или да си вървя?” – продължаваше той, а изказът му беше като на напълно нормален човек.

– В онзи момент се поколебах – имах шанса да си тръгне, без да ме нарани. Луд с брадва какво може да иска привечер от съседа си?

„– Разкажи ми” – бях продумал, и в миг бях съжалил за думите си, но сега вече знам – съдбата така е пожелала и нямах право на грешка. Както разбрах по-късно – това е бил невероятният шанс да съзра парче от истината за неразбираемата от нас природа.

Отново усетих онази гъстота на въздуха, която ме бе задушила преди малко, но този път слабостта ми премина бързо. В мен бяха втренчени като че ли погледите на цялото население, което познавах. Дори, имах чувството, че целия свят очаква думите ми. И така – трябваше да продължа с историята на Кольо Хахото. А тя е ето такава – разказана ми онази надвечер лично от него:

„– Това се случи преди много – много години. Беше гаден ден, когато за пореден ден бях пил в кръчмата, и се прибирах без пукната пара дома. Нямах работа и дните ми минаваха по един и същ начин – утешавайки се един друг с моите другари на по чашка, надявайки се нещо да се промени. Ей така, да се промени просто от само себе си. Да, ама това все не се случваше. Станка, жена ми, онзи ден само влоши нещата, когато ми заяви, че се прибира при родителите си – те са другоселци. Кипнах. Случвало се е и преди да я пошляпвам, но тогава вдигнах ръка и я зашлевих силно. Ето с тази ръка.” – Хахото бе вдигнал дясната си ръка пред очите ми. Беше оставил брадвето и сега можех да видя отблизо напуканата му жълта длан. Груба и мазолеста.

„– Та – след като Станка си замина, обляна в сълзи, и с разбита, пълна с  кръв уста, отидох да изкарам магарето, за да излезем в гората. Не ме свърташе дома и исках да напусна поне за малко мястото. Когато отивах към сайванта, мернах в короната на старата ни ябълка плод. Червен и лъщящ, сякаш появил се от нищото. Това дърво беше старо, изсъхнало, и не помня откога не бе раждало. Дояде ми се. Ритнах корубата му и то се затресе, но ябълката не падна. Няколко сухи листа се откъснаха и ситен прах полепна по едното ми око. Ядосах се, и след като умих лицето си на чешмата, взех един прът и с него ударих ябълката. Не падна. Ударих втори път – без резултат.  Взех камък и го хвърлих по нея. За мое учудване уцелих още от първия път и познай какво? Не падна, пущината. Дяволска работа! Можех да усетя вече слюнката да изгаря гърлото. Тогава не издържах и взех брадвата – те тая същата, дето я нося, и започнах да сека стъблото на дървото. Долу, в основата. Толкова ниско, колкото можех. Удрях, удрях – докато не се сгромоляса с ужасен пукот. Разхвърчаха се клони и трески и една от тях се заби в бузата ми. Оттогава ми е този белег” – и ми показа с кокалестия си показалец малка червена ивица близо до гърбавия си нос.

Млъкнах за момент и видях как някои от селяните източиха врат в посока ковчега, за да се уверят сами в наличието на белега. Когато задоволиха любопитството си погледите им отново се насочиха към мен, така че продължих с разказа на Хахото:

„– След като повалих дървото, седнах върху му и изядох ябълката. Макар и червена, тя не бе съвсем узряла и си помислих – затова не е искала да падне, проклетията. Ей така – помислих си го. Както и да е – не знам защо, но запазих семките, а след няколко дни, изкопах плитка дупка и ги хвърлих вътре. Бях забравил вече случката, когато няколко месеца по-късно, прибирайки се от кръчмата, ми се стори, че виждам млада фиданка на място, където не би трябвало да бъде. На другия ден, когато изтрезнях, отидох и когато видях дръвчето се сетих, че на това място бях закопал семките на изядената от мен онзи злощастен ден, когато пребих Станка, ябълка. Почудих се дали да не я изкореня, за да изчезне и неприятният спомен, но оставих за друг ден. После съм забравил и така. Дръвчето остана, докато една година не видях, че ябълката е родила плод. И не само това, но плодът бе такъв, какъвто го помнех отпреди. Червен и изкусителен. Заклатих силно дръвчето – то се огъна, ябълката се заклати енергично, но не падна. Намерих прът и зажулих с него, защото не можех да се кача – стълбата ми бе счупена и не бях я оправил още. И с пръта не успях да я сваля, както това се случи с предното дърво – онова, сухото, което бях отсякъл. Грабнах брадвето и замахнах в безумна ярост. Няколко удара по-късно плодът се откъсна и падна, но аз не се отказах, докато не започнаха да се кършат цели клони. Аз пак не престанах и удрях ли удрях – докато не повалих цялото дръвче.”

Спрях разказа за Хахото, защото устата ми отново бе пресъхнала. Направих малка крачка, да взема друго шише лимонада от масичката до олтара. Същата тази масичка, на която дедо поп бе оставил кандилницата. Тя все още не бе изгаснала и в носа ме удари силната миризма на тамян. Отворих бутилката, но явно съм я разтръскал повече от необходимото, защото то изсвистя и пяна изпръска ризата ми. Започнах да избърсвам капките на течността, оставяйки мокри следи върху материята.

– Що стане после? – кметът наруши мълчанието и сякаш по команда хората се раздвижиха и започнаха да си шушукат нещо. Подочух откъслечни фрази, като „Те – чу!”, и, „Видя ли, бре?” между тях. Не оставих дълго хората в неведение. Щом утолих жаждата си и забърсах следите от течността от брадичката си, продължих да разказвам случката от срещата ми с Кольо Хахото отпреди седмица.

„– И втората ябълка не беше узряла достатъчно, затова не искаше да падне от дървото” – беше ми пояснил тогава той и после бе продължил: „Тя ме познаваше отпреди и се откъсна едва когато видя, че бях настоятелен и започнах да удрям с брадвето, ама аз не спрях – а трябваше.”

– Тогава, ако искате вярвайте, ама човекът се разплака – обърнах се към притихналото множество. Разкайваше се, че е претрепал и това дръвче, и беше сигурен, че то – дръвчето го е познавало. Каза ми:

„– Знай, всичко има памет. Дори в семките на ябълковия плод остава следа. Всичко е свързано и нищо не се прекъсва в кръговрата на живота. Ето защо и нищо не трябва да се губи заради нашите действия.”

Тук се развълнувах и извадих салфетката от джоба си. Разгънах я и избърсах насълзените си очи, а после се изсекнах в нея. Смачках я на топка и я прибрах обратно.

– Говори бре, човек, що стана после? – подвикнаха към мен.

– Да – говори бре, човек – подеха останалите.

– Добре-е-е – продължих. – Ето и края на историята. Кольо Хахото тогава бе станал от скамейката в беседката ми, и така надвесен над мен, каза:

„–  Ако искаш да разбереш част от живота – ела с мен. Всичко е едно и всичко е свързано. Аз си отивам, но някой трябва да знае. Кой друг, ако не ти и ако не сега. Нали си писател? Просто го напиши!”.

– Можех да го оставя да си отиде, но и аз, подобно на вас, драги съселяни, бях се запалил, така че тръгнах с него. Докато вървяхме към портата, той набързо ми разказа останалата част от историята:

 „– Когато изядох и втората ябълка, макар да не бе узряла напълно, закопах семките в задната част на двора си – да бъде далеч от очите ми. Сигурно сам се досещаш – сега там има ново дръвче и в короната му виси червена ябълка. Искам само да го видиш с очите си. Тя не е узряла достатъчно, затова няма да падне, ако и посегнеш. После, сам ще се убедиш, че мен ме познава.”

– Ама наистина ли така говореше Хахото –  като нормален? –  до мен достигна женски глас.

Надигнах се на пръсти, за да видя собственичката му, но не успях.

–  Да, изказът му беше като на всеки един от нас, но не е нормално да заявиш, че някое дърво те познава и го е страх от теб, нали?

– Абе, давай натам бре, момче! – дедо поп подканящо ме бутна по-ръката. – Думай какво стана, пък после обяснявай кое – как.

– И така – продължих историята. – Когато стигнахме двора и влязохме вътре, можех да усетя как Хахото се напрегна. Макар да бе негов имот, той изостана зад мен и това ме притесни – в ръката си носеше брадва.

Още щом заобиколихме стените на къщата и тръгнахме към дъното на двора, отдалеч зърнах райския плод. Сияеше в златно на последните отблясъци на слънцето.

„– Иди сритай дървото! Опитай се да свалиш ябълката по някакъв начин!” – подкани ме Хахото, а сам остана на място. Нямах основание да не го направя и пристъпих напред, втренчил очи в изкусителния плод. Когато стигнах дървото, без да спирам, нанесох силен удар с подметката на обувката си по ствола. Той се заклати и листа и дребни клончета се посипаха по главата ми. Плодът, макар и силно разлюлян, остана да виси на дръжката си.

 „– Шибни с пръта, бре!” – подвикна отзад Кольо и посочи с ръка дълъг окастрен клон.

– Наведох се и го взех, а после започнах да бруля с него. Още първите ми махове бяха точни. Видях как силен удар разтърси ябълката, проряза кората ѝ и тя се завъртя на около половин оборот. Дръжката ѝ обаче удържа и тя остана да виси, все така предизвикателно. Следата от пръта върху кората ѝ, подобно тънка ехидна усмивка, се белна насреща ми. Продължих да бия, но проклетата ябълка така и не падна. Сякаш зъл демон я бе стиснал за дръжката и се надсмиваше над отчаяните ми и напразни усилия. Уморих се и се отдръпнах, за да си отдъхна. Посегнах да очистя косата си от нападалите боклуци. Десетки мравки я бяха полазили и се завираха навсякъде – в ушите, под яката на ризата и оттам във врата. Започнаха да хапят и аз се затърках трескаво.

„– Пази се и само гледай!” – продума сякаш на себе си Хахото и бързо приближи с брадвето в ръка.

– Отдръпнах се на безопасно разстояние и насочих вниманието си към мъжа, забравяйки за досадните твари. Той се спря на около метър и се извъртя странично към ствола. Разтвори крака на широчината на рамената си, хвана дръжката на брадвата с две ръце, и като опитен играч на голф, замахна силно, но някак плавно…

Още преди острието да се срещне кората и дълбоко да се забие в нея, ябълката, без да бъде докосната дори, се откачи от клона и падна на тревата, като се изтърколи в краката на Хахото.

– О-о-о – изстенаха в хор гласове от посетителите.

– Боже, прости му! – дядо поп се прекръсти, а после направи същото към ковчега на покойника.

Нещо издрънча силно, огледах се и видях кандилницата с тамян, която допреди миг стоеше върху масичката, да се търкаля по пода. Нямаше начин някой от нас да я е бутнал.

Бръкнах в джоба и извадих оттам стиснатия си юмрук. Когато го отворих и протегнах ръка, селяните можеха да видят в дланта ми няколко кафяви семки. Това бе всичко, останало от онази, последна ябълка, която двамата с Хахото си разделихме онази вечер. Не ги закопахме в земята – желанието му бе да ги отнесе със себе си някъде на по-добро място.

Приближих и пуснах семките в джоба на сакото му, вероятно останало от сватбата му със Станка, и с което го изпращахме в последния му земен път.

После напористо разбутах тълпата и покрай изумените им погледи излязох от параклисчето.

Посрещна ме светлина и чист въздух. Ято дребни птички се вдигна от близките храсти и се завъртяха в кръг високо над главата ми, пеейки Одата на радостта.

Край!

Всички права запазени!

Александър Белтов

05.08.2013г.

2 мнения за “Бог да прости Хахото!

Коментирай

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.