История с изчезнало куфарче, или защо за всяка играчка си има възраст

От зеления чай, подарък от пратеника на Моремба, червата на Генерал Мунбър, зазвучаха като военен оркестър на Националния празник. Завладя го гадното предчувствие за дълъг и неприятен ден. Обеща си да не се подава повече на експерименти с нетрадиционни напитки и се върна на прекъснатия си мисловен процес.

Тази сутрин Мунбър размишляваше над екзистенциален въпрос от национално значение. Търсеше отговор на задачата как да се съкрати първоначалното военно обучение, така че всеки гражданин на държавата да може да изпълнява военните си обязаности към родината, без излишно губене на време в специална подготовка – и то на специално място. Да не говорим за ограничения брой квалифицирани инструктори – тъкмо достигнат високото ниво и хоп – отишли в пенсия. Виж, ако бяха трето поколение военни, както самият Мунбър, то задачата не бе никак трудна.

С умиление, мислите му го върнаха в детството, когато играчки му бяха пистолети, автомати и ръчни гранати на които дори защитния щифт можеше да се издърпва. Баща му, като интелигентен и прозорлив родител, умишлено подменяше от време на време играчките с истински оръжия, така че, както се казва – момчето да свиква. С неподправена гордост си спомни дупките в стената на дрешника, когато една нощ се опита да застреля измисления герой Торбалан, с когото плашеха децата в квартала. От тогава Торбалан не си бе помислял да прекрачва прага на родния му дом. Да – усмихна се Мунбър, – това е логичното решение. Подготовка от най-ранна възраст, тогава, когато се оформят най-важните черти на човешкия характер. Но как да принудим цивилните лигльовци да не вият за граждански, човешки и всякакви други “псевдо” права. Ще ревнат до Бога, та и отвъд. Ето го главния въпрос: правото или задължението е приоритет за Държавата? Какъв, по дяволите, може да е разумният баланс. Гражданските права по Конституция или задължението на всеки гражданин за защита на Родината. Той с усмивка заложи на задължението. Да не говорим, че времената го изискват, но, хайде да не се разпростираме нашироко и по този въпрос.

Приглушеното трополене, сякаш някой тича по коридора, прекъсна мислите на Мунбър. На вратата припряно се потропа, и още недочакал разрешение, задъханият Харгриивс изпълзя иззад нея.

– Код’вете! – завъртя език в уста и избълва слюнчест облак, който бързо се разсея, полепвайки по идеално излъскания паркет. Той неразумно пристъпи на това място и се подхлъзна. Разпери ръце като акробат, балансиращ по въже, но се удържа прав.

– Харгриивс! – изкомандва Мунбър – Спри и поеми въздух, че нищо не разбирам!

– Изгубихме ядрените кодове, генерале! – изхвърли притеснението си на показ зачервеният Харгриивс.

– Докладвай, Харгриивс! Без паника! – изрева Мунбър.

– Няма друго ядрено куфарче, тоест има, но е празно. Боже мой, носи го Президентът – Двойник. То е само за камуфлаж.

– Как така го е загубил, мамка му! Имах предвид, не мамката на Президента, Харгриивс!

– Да, де… Не мамката на Президента – Президент. За Президента – Двойник, може, ама той не е виновен – доуточни услужливо Харгриивс.

– Не трябва да се разчува, разбра ли! Изтрийте кодовете на ракетните установки и вкарайте нови. Запечатайте ги в плик и ги сложете в ново куфарче. – “Ако бе така лесно да сменим и Президента-Президент!” – еретична мисъл забули за миг разума на Мунбър и той стисна устни в старанието си да не изпусне и дума от нея.

– Ще подменим кодовете, разбрах, а да изтрием ли и паметта на Президента-Президент? Някак неудобно ще е да си спомня случката?

– Как, по дяволите, Харгриивс? Какво предлагаш? – Мунбър приближи опасно близо Харгриивс и той предпазливо се сви.

– Ами, просто – с хипноза – прошепна Харгрийвс и припряно се огледа зад гърба си. – Ще му внушим, че тази случка е само кошмар, а другото ще свърши неговото съзнание. Сънищата не се помнят, нали?

– Аха – изръмжа Мунбър, макар да не бе съвсем сигурен за сънищата. Той например, бе сънувал себе си с генералска униформа, дълго преди да бъде произведен генерал и това помнеше отлично.

– Така че, когато дойде на себе си – продължи Харгриивс, – съзнанието му само ще изтрие връзките към записа на събитието с куфарчето и готово. Ние така лекувахме вице – Президента, когато простреля на лов шейха на Моремба, но някак неловко се получи, та затова питам. С Моремба няма проблем, вече им сложихме нов шейх… почти същият като стария – така че, може и да не забележат изобщо, но вицето…

– Какво стана с него? – очите на Мунбър потъмняха в мрачно предчувствие за вицето, а от споменаването на Моремба, стомахът му се сви в колика.

– Е, той забрави за стрелбата и лова изобщо и от тази гледна точка, всичко е наред. Но, има нещо друго. Бих казал – проява на страничен ефект. Докато бе под хипноза, вицето разкри някои факти. Неудобни, бих посочил също така, и в голяма степен деликатни.

Харгриивс изчака малко, но след като Мунбър не реагира, продължи: – В университета, вицето бил гей, после се оправил, но пък разбрахме, също така, че има извънбрачна дъщеря и то от леля си, а съвсем наскоро взел огромен дар, лобистки подкуп от …

– Стига, Харгриивс – достатъчно! – Мунбър понечи да запуши с длани ушите си. – Категорично забранявам да прилагате хипноза на Президента!

Харгриивс кимна и се сниши.

– Нито на мен, някога – допълни Мунбър след миг. – По какъвто и да е повод. Това е заповед!

– Разбрах, Генерале, разбрах – с неохота отвърна Харгриивс. – Само да добавя – за вицето… другият страничен ефект. Сега е забравил изобщо кой е. Тъпчем го с медикаменти и да се похваля – имаме успех. Той се научи да повтаря “ Ние сме основател и основен стожер на Демокрацията по света. Наше право и задължение е да я браним навред и със всички средства.” – с една дума готов е да си довърши мандата.

– Добре, Харгриивс, твърде добре – похвали го Мунбър. – Но, някак си тази дума – “Демокрация”, хм, струва ми се малко чуждоезична? Хем сме основател и стожер, пък хем не наша дума.

– Ще я заменим – веднага изрази готовност Харгриивс, – колко му е. Ще я заменим, подменим където трябва, и наложим “Народовластие”. Още днес се заемам – оживи се той.

– Как пък го измисли – “Народовластие” – възкликна Мунбър.

– Ами – вдигна рамена Харгриивс, – то нали това означава.

– Така ли? На народа? Странно. Я, по-добре да си остане Демокрация.

Харгриивс подмина репликата на Мунбър без коментар.

– Та думата ми бе за Президента и куфарчето … – подсети го Харгриивс.

– А, да. Предизборната кампания на Президента може да е част от живота му, но по дяволите, Харгриивс, по никакъв начин животът му не е предизборна кампания, така че трябва да се действа по някакъв начин. Предложи друго, Харгриивс!

Той не схвана съвсем идеята на Мунбър, но това едва ли имаше значение.

– Хм, Генерале, освен да приложим груб метод … – предложи Харгриивс.

– Слушам – Мунбър опъна вратни жили напред. Макар да не харесваше отпуснатия си съветник, той си бе умник.

– Щом не позволявате да го изтрием с хипноза, тогава да му устроим друга страшна случка. Тя ще бъде още по- фатална и тя ще измести от съзнанието му тази, реалната. После ще му разкрием, че е станала грешка, но той вече няма да помни случката с куфарчето – тоест реалната.

– Дай пример? – идеята си бе обещаваща и Мунбър наостри слух.

– Отвлича го неустановена досега от нас група и го държат за заложник, като същевременно имат някакви искания към правителството. Може и да са глупости, но това няма никакво значение за нас. После ние ще проведем зрелищна акция и ще го освободим с много пушилка – за пред камерите, нали така. Ние имаме отлични сценаристи, режисьори, актьори… сцени и декори. След това, на Президента ще обясним, че това е за тренировка на нашите антитерористични сили, а той самият не е бил уведомен, за да бъде реално учение и да проучим всички аспекти на поведението на обекта. Всичко се върши в негова полза и за негова лична безопасност.

– Хм – изсумтя Мунбър, – твърде рисковано. Президентът не е добре със здравето. А и на тази възраст… Не, не става. Нека помни за куфарчето с кодовете.

За известно време Мунбър и Харгриивс се умълчаха. Правеха се на замислени и всеки се надяваше на другия да намери решение. Упражнението им по актьорство бе прекъснато от отривисто почукване на вратата. Едно такова – същинско военно почукване си бе това.

– Влез! – изкомандва Мунбър, доволен, че бе избавен от досадното мълчание.

Излъскан пехотинец с уставна крачка пристъпи в кабинета. Ето такива бойци харесваше Мунбър. Не можеше ли проклетия Харгриивс да се научи на тези елементарни неща – любуваше се на застиналия пред него войник.

– Господин Генерал – зарецитира пехотинеца, – от бюро “Изгубени вещи” на Кметството оставиха за Вас това куфарче на портала. Проверихме го на детектор за взрив и скенер, чисто е. Ето, има и надписан плик за Вас – войникът внимателно постави куфарчето на бюрото.

– Добре, пехотинец! Свободно! – изчака боецът да излезе с вдървената си осанка и веднага се зае да разглежда куфарчето. Повъртя го от всички страни, разтръска го, но му се стори, че бе празно. Във всеки случай не изглеждаше подозрително. Бе твърде леко при това. На дръжката бе стегната пластмасова червена пломба, обхващаща и двете части на куфара, посредством две блестящи метални халки. Не бе разкъсана и изобщо изглеждаше наред. Подаде го на Харгриивс, който на свой ред го заразглежда с любопитство, а той разкъса пликчето с напечатаното си на него име и се зачете в бележката: “ Вземи куфарчето, Мунбър, и го прибери някъде на сигурно място! Малки сте още. Това е прекалено сериозно, дори за могъща страна като вашата. И, рох продох*, Мунбър – измислете друга игра! Една планета имате.”

– Какво пише там, генерале? – попита Харгриивс, без да вдига глава, взирайки се в дръжката на куфарчето.

– Да го приберем някъде… хм, на сигурно място – изръмжа Мунбър. – Той ще ми дава съвети…

– Това не е нашето куфарче, генерале – изписка Харгриивс. – Това куфарче е на червените. Нашето е със синя пломба.

– Мамка му, Харгриивс, този ги е объркал! – лицето на Мунбър почервеня. – Ще му дам аз едно “рох продох”, само да ми се появи пак!

– А, имате предвид онзи – “зеленичкият” гост? От него ли е бележката? – загря Харгриивс. – Ако е той – мисля, че не ги е объркал. – Първо затресе немощните си рамена, а после започна да се смее – Ха-ха-ха. Разменил ги е. Разменил ги е умишлено, за да ни предпази.

*Препратка към разказа “За влиянието на небесните тела върху хората, или какво мислят зелените учени”

Александър Белтов

29.07.2012г.

Всички права запазени!

Коментирай

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.