За нуждата от навременния ъпгрейд

Тийт-тийт-тийт. Сигналът, изскачащ от слушалката, с лекота пробиваше тъпанчето на Мунбър и нагло нахлуваше в аристократично издължения му череп. Болезнено си проправяше път през менингите в мозъка му, оставяйки след себе си разровени дълбоки траншеи, безброй разкъсани синаптични връзки и милиони смачкани неврони. След като приключеше гнусното си дело с главата на достойния генерал, гадният сигнал излиташе през другото ухо като свободна птичка нейде в ефира.

Причината за страданията на Мунбър бе проста – колегата му от висшия военен съвет генерал Стокър днес отсъстваше от кабинета си. И не само тази сутрин беше така. Притеснително бе и друго – дори когато отговаряше на позвъняванията на Мунбър се държеше като хлапак, на когото са отнели захарното петле от устата. Преди ден за пореден път беше отказал предложенията, направени от Мунбър. Просто така – без логични обяснения. Увърташе, говореше с недомлъвки, вкарваше странни думи, на които изобщо не им бе място, или насочваше разговора в друга посока. За огромно съжаление на Мунбър, ефектът неизменно бе един и същи – отказ. Само да го намери – хубаво щеше да го нареди, мислеше си той. Висшия военен съвет не е игра.

Тийт-тийт-тийт – сигналът от телефона продължаваше да издевателства над психиката му, а това някак засегна достойнството и честолюбието му.

Мунбър тресна слушалката на секретния апарат и цялото му бюро се разклати като събори снимката му с парадна униформа. Той стисна с два пръста позлатената рамка и като се убеди, че е невредима, с облекчение я изправи на място. Мисълта му отново се върна над проблема с взаимодействието. Откакто въведоха видеоконферентната връзка с цел оперативност на действията, не бе срещал почти никого от колегите си. Е, разбира се, с изключение на един-двама, с които от време на време се разминаваше по коридорите на огромната сграда. И за всичко, със сигурност е виновен онзи технически гений – проклетият Харгриивс. С назначаването му за цивилен съветник, в помощ на членовете на съвета по отбрана – каквото и да означаваше това, започна истинска техническа революция. Оттогава всичко като че ли се обърна с краката нагоре.

Кокалчетата на стиснатите му юмруци изпукаха и от това го заболя. С неохота отпусна пръсти. Доближи до прозореца дотолкова, че дъхът от отворените му устни запотиха стъклото в малък кръг. Гневът в гърдите му набираше мощ. Мунбър впери поглед в широкия вътрешен двор на внушителната сграда с нетрадиционна за архитектурата геометрична форма. Беше тихо и пусто. Усети лек сърбеж на кожата, когато двете му рунтави вежди се срещнаха малко над началото на издължения му тънък нос. Стисна зъби, но веднага се усети и с нежелание отпусна долната си челюст – личният му стоматолог наскоро бе хвърлил грандиозни усилия, в желанието на генерала да запази остатъка на живите му все още зъби. Технологията за вграждане на изкуствени импланти, макар и масово навлязла в стоматологията не му се нравеше. Той си беше останал чиста проба традиционалист. Един вид – естествен. Считаше това за възвишено и човешко, а не като Харгриивс с неговите технически нововъведения и куп неразбираеми джаджи, накачулени по него.

Щом се сети за цивилния си помощник, изпусна ядно въздух. Извърна се и с отскок се тръшна на стола. Той превъртя колелца и от тласъка на тялото му се затъркаля, докато не опря гръб в противоположната стена. Гадост! Без да става, с крака се добута обратно до бюрото и вдигна слушалката като светкавично набра номера на Харгриивс.

Не се наложи да чака дълго защото отпуснатата фигура на глезеното дете, рожба на любовта на техническата революция и човешкия гений, скоро се появи на вратата. Вероятно, помисли си с ревност Мунбър, тази любов е била консумирана само една – единствена нощ – и това е била нощта, в която е бил заченат самият Харгриивс.

Мунбър скокна от стола, подхвана стресирания Харгриивс за ръкава на широкото му, пълно с джаджи сако, и го повлачи със себе си по коридора. Същевременно на излизане успя с крак да докачи вратата, като я засили след себе си така, че тя оглушително тресна зад гърбовете им.

– Води ме при почтения генерал Стокър – разпореди Мунбър, – че откак инсталира проклетата видеоконференция не сме се виждали. По дяволите, съвсем не зная къде са забутали кабинета му. Някакво разместване сте правили…

Краченцата на Харгриивс сякаш омекнаха от тежестта на тялото му и Мунбър трябваше да полага двойни усилия, за да мъкне унилия си помощник.

– Сега ли? Може би не е удобно… – опита се да се откачи той.

Няколко крачки по-късно, след като стана ясно, че няма да му се размине, Харгриивс се съвзе, стегна се и примирено поведе генерала из дългите коридори на ведомството. Дори то изглеждаше странно притихнало, сякаш уплашено пред устрема на Мунбър. Тук – таме се разминаха с няколко патрулиращи пехотинци, които сепнато отдадоха чест и това бе всичко.

Когато Харгриивс внезапно спря, едва не бе прегазен от задъхания Мунбър. За щастие доблестният генерал някак успя да се усуче около тялото на крехкия си съветник и да го заобиколи.

– Ето тук са… вътре. И генерал Стокър е тук… всъщност, целият съвет – смутолеви Харгриивс, застанал пред врата с надпис „Сървър. Вход – забранен”. Засенчи с една ръка клавиатурата на кодовата брава и тайно от Мунбър набра някакъв код. Езичето едва доловимо щракна и Харгриивс без особен ентусиазъм натисна дръжката.

Пред погледа на Мунбър се откри неочаквана гледка. В неголямото помещение нямаше никой. Не би било вярно да кажем, че бе празно, защото бе приютило някакви апаратури

– Ето там – махна неопределено с ръка Харгриивс.

– Какво там? – не схващаше Мунбър.

– Там са.

Мунбър безцеремонно избута отпуснатия си съветник и пристъпи непоколебимо напред.

Огромен метален шкаф с остъклена вратичка издаваше едва доловим звук, вероятно от охлаждащите го вентилатори, монтирани на горния му капак. Мунбър се приближи и хипнотизирано се вгледа в съдържанието му.

Първото, което видя, бяха няколко стелажа с множество светкащи устройства, свързани със снопове кабели. Успя да преброи поне десетина. Очите му трескаво зашариха из дълбините на шкафа. Опита се да се съсредоточи на някое от устройствата. На неголяма метална кутия със стърчащ от нея сплескан кабел се мъдреше напечатан на принтер етикет „адмирал Кос“. Тънък процеп просветваше ритмично в зелена светлина. На стелажа под него компания му правеше „генерал Стокър“. Неговата кутия пробляскваше с учестен ритъм. „Защо, по дяволите, тогава не отговаря на телефона?” – болезнено като ръбест камък тази мисъл се изтъркаля в главата на Мунбър. „Глупава идея” – гневно отбеляза той. Та нима тази светеща като коледна елха кутия можеше да отговаря вместо Стокър? Какви ги дрънкаше малкия пакосник?

– Мое дело. Виртуални генерали – обади се зад гърба му Харгриивс. – Видеохолограма за образ и чат-бот в едно – Беше възвърнал част от самочувствието си и сега в гласа му дрънна онази нотка на самохвалство, която Мунбър бе чувал толкова често. – Започнах, когато се пенсионира стария адмирал Канън и трябваше спешно да се попълни дупката. Тогава получих първото си разрешение – направо отгоре – посочи с хилавия си показалец тавана.

Мунбър инстинктивно погледна натам и слюнката, която бе събрал в устата си, се изля в гърлото му. Това го задави и той се закашля. Харгриивс услужливо го затупа по гърба, но уцели изпъкналите като моряшки възли прешлени на гръбнака му и генералът се извърна с насълзени, но кръвясали очи. Харгриивс отскочи благоразумно и изчака началника си да се съвземе.

– После написах скриптовете за един-двама генерали и след като никой не усети подмяната, получих пълен картбланш. Не след дълго ето ти цял висш военен съвет – допълни разясненията си, веднага щом генерала възвърна нормалното си дишане.

– Какви са тези скриптове? – кресна Мунбър щом осъзна думите на Харгриивс.

– Скриптове като скриптове – сниши се Харгриивс. – Чат-бот, управляван от тези скриптове, преминава успешно теста на Тюринг …

– Води ме веднага при този Тюринг! – гласът на Мунбър премина във фалцет. – Какъв тест ще му измисля само.

– Ама той е живял миналия век – заоправдава се Харгриивс. – Тюринг само е формулирал тезата, на която се опирам, че за да повярва човек на разговор с машинен код, той – човекът, трябва да бъде умишлено объркан. Да бъде вкаран в заблуда. Сложно е за обяснение, но целта ми е някога, когато разработим Изкуствен Интелект тези чат-ботове да бъдат заменени с него. Един вид ще направя ъпгрейд на системата – гласът на Харгриивс отново придоби сила. – Изкуственият Интелект ще има способността да се самообучава, по този начин да се самоусъвършенства и следователно да взема адекватни решения. Изкуственият Интелект най-вероятно ще превъзхожда човешкия – довърши и изправи глава.

– А тези кутии какво правят тогава? – изрева Мунбър и слюнката му напръска очите на Харгийвс. Той примижа и запази известно мълчание преди да отговори.

– Тези само отговарят – отвърна, когато най-сетне отвори очи.

– Отговарят глупаво – контрира Мунбър. – Действаме глупаво.

– Това означава само, че имате глупави колеги – спокойно отбеляза Харгриивс. – Навсякъде се случва.

Генералът потръпна и инстинктивно се попипа по колана, където по усет намери анатомично изрязаната дръжка на револвера. Това бе солидното доказателство от което в този момент имаше нужда. Не беше глупаво съновидение с кошмара, наречен Харгриивс, а бе немислима реалност – висшия военен съвет беше заменен от дрънкащи глупости метални кутии. Добре тренираното му съзнание усети нечие посегателство над националната сигурност на страната. Кръв нахлу в лицето му и той почервеня. Тънка прозрачна сълза се събра в крайчеца на окото, но остана там. Генералите никога не плачат. Харгриивс притеснено проследи ръката му.

– Иначе са чисти и тихи. С една дума не създават проблеми – започна да изтъква качествата на творението си той.

– Ти – малък… – не намери думата Мунбър.

– Само да не отпада захранването. Това е единствената ни грижа – невъзмутимо продължи Харгриивс.

– А онова там – Мунбър посочи противоположния ъгъл, където бе приютен друг подобен шкаф. – Какво е?

– Това е правителството.

– Какво! – Мунбър стисна дръжката на пистолета. Тук вече намирисваше на държавна измяна.

– Проклетите избори и постоянните новоназначения, генерале. Ама избирателите не разбират и не разбират. Постоянно ръчкат за промени. Но, както казах и преди – имам пълен картбланш. Много по-икономично е така – само сменяме етикетите на кутиите. Никакви разходи, а още по-важно – никакви грижи. След като се разбра, че системата функционира в съответствие от заложеното…

– А тук? Какво имаме тук? – Мумбър прекъсна поясненията на съветника си. С бързи крачки се озова до солидна махагонова врата, стискайки в ръка извадения револвер. На височината на широко отворените му очи, върху месингова табела бе изтипосан черен калиграфски надпис „Президент“. Мунбър сбърчи лице, а сълзата в крайчеца на окото му бързо удвои обема си. Прочете надписа втори път – но до съзнанието му достигна същата дума. Нямаше грешка. Посегна със свободната си ръка към дръжката, но се спря. Тялото му се вдърви за миг, а после по войнишки направи „кръгом”. Мушна обратно револвера в кожения кобур и тръгна към смутения Харгриивс. Искаше му се да стисне това бледо гръклянче с изпъкнала адамова ябълка и да стиска, стиска. Вместо това подмина съветника си като подхвърли през рамо:

– Няма нищо повече за гледане. А ти не се мотай – действай! Ъпгрейд трябва.

Харгриивс повдигна хилавите си рамене и разпери ръце в жест „Казах ви, генерале“. После внимателно затвори вратата след себе си, наведе главица и заситни да настигне генерала, чиято фигура бързо се бе смалила.

– И, по дяволите, Харгриивс, рестартирай Стокър, че работа чака! – отекна в коридора.

Александър Белтов

17.12.2014г

Всички права запазени!

Коментирай

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.