История за амортизирани малатийски кораби, малко извънземна загриженост и съвсем реална оценъчна стойност

Дилемата – ябълков пай или палачинки с мед, задържаше ръката на Мунбър във въздуха повече от необходимото. Генералът, ценящ дисциплината като една от върховните човешки добродетели, не харесваше думата „избор”. Считаше, че времето за оценка на алтернативите и вземане на решение в цивилния живот е чиста загуба на време, особено, когато с Гертруда посрещаха гости и тя трябваше да избере облеклото си. Когато обаче се изисква прилагането на НОРД* когнитивен цикъл за оценка и противодействие на заплахи, то тогава Мунбър бе в стихията си.

Тънките му пръсти вече докосваха ябълковия пай, когато пронизителен вой на сирена огласи столовата на щаба. Ехото, отразено от стените блъсна главата на Мунбър и разбърка ума му. След миг, генералът възстанови мозъчните си функции и успя да концентрира мислите си в топка, а тя бе черна като цветоуловител в заредена с тъмни дрехи пералня.

В създалата се бъркотия, посетителите се заблъскаха към изхода, а Мунбър изненадващо се намери рамо до рамо със запъхтения Харгриивс.

– Какво, по дяволите, става? – изрева, за да надвика шумотевицата.

Устата на съветника му обаче бе пълна с несдъвкани залци и той бързо я посочи с пръст. И без това не знаеше причината за тревогата, така че авторитетът му на всезнаещ в този миг бе спасен от мръвка варено телешко и коричка ръжен хляб.

Тълпата ги понесе в устремен бяг, който Мунбър основателно счете за спешна евакуация. Кобурът почукваше в такт с тичането по бедрото му и това бе единственото успокояващо нещо в създалата се ситуация. Непонятно за него беше обаче, че вместо към противоатомния бункер тълпата го насочи в друга посока.

На паркинга пред щаба се бе образувал плътен кръг от хора и се наложи Мунбър да си пробива път, като почти премачка генерал Стокър, влачейки след себе си запъхтения Харгриивс. Няколко морски пехотинци бяха насочили карабините си към странна композиция от още по-странни обекти. Редом с автомобилите, полегнал на една страна, бе малък, наподобяващ детски пумпал непознат апарат. До него, приклекнал, стиснал в ръка г-образна манивела, се суетеше онзи хилав странник с плътно прилепнал сребрист костюм, който генералът бе срещал вече. Вдигнати на челото му, на дебела черна превръзка бяха прикрепени кръгли авиаторски очила.

„Летяща чиния” – някак от само себе си дойде определението за апарата в главата на генерала.

Когато забеляза Мунбър и Харгриивс, чужденецът се изправи, бръкна в костюма си и извади оттам яйцето – преводач. После някак вдървено вдигна ръка: – Мир вам, братя по разум! – в миг изграчи транслаторът.

Тълпата се смълча. Небето се изясни до светлосиньо и дори лекият бриз, играещ си с къдрицата на слепоочието на Харгриивс, внезапно утихна. Моментът бе тържествен за целокупното човечество. За колегите му, навярно това беше първа близка среща от трети вид по класификацията на Хайнек, но Мунбър бе един вид ветеран в тази област, така че се почувства длъжен да поеме командването.

Докато генералът намисли подходящ отговор на приветствието, отправено към земните жители, пришълецът посочи с ръка клюмналата на една страна летяща чиния: – Бутайте, че не пали!

Сякаш като посечена със сабя невидима завеса се смъкна и реалността на сцената раздвижи хората зад гърба на Мунбър. Десетки думи едновременно достигнаха до ушите му, но той не можа да отдели нито една в съзнанието си.

– Това ли трябва да се бута? – запазил самообладание, Мунбър надвика колегите си, а тълпата притихна и напрегна слух. Изправеният показалец на генерала сочеше право в непознатия апарат.

– Да – сведе поглед чуждопланетянинът, а стъклата на авиаторските му очила отразиха тънък слънчев лъч. – Само това остана в движение – снижи глас и изглеждаше сконфузен. – Това е малатийски кораб, а както знаете ние вече не сме приятели.

Мунбър не знаеше този факт, както впрочем не знаеше и кои, по дяволите, са малатийците, но си замълча.

– Сега сегмерианците предлагат да поправят двигателите на малатийските ни кораби – продължи пришълецът, – но малатийците от своя страна ги плашат със съдебни дела в Междупланетарния Галактическия Съд. Лицензи  някакви и такива глупости, абе объркана работа, знаете. Вижте, даже уплътненията са стари и пропускат космичен прах – тупна с ръка мястото, където Мунбър разпозна смътните очертания на елипсовиден детайл. – Едвам намирам вратата, за да вляза, а вътре е ужас някакъв. Почти не разчитам приборите от полепналата мърсотия. Добре, че автопилотът все още функционира, че инак не знам как ще намеря обратния път. А пък дробовете ми…

– А ти за какво си дошъл? – досети се да продължи с въпросите Мунбър, като прекъсна оплакванията на другоземеца.

– Къцокъл ме прати. Нареди: отлитай бързо и дискретно вземи биологични образци. Има опасност твоите да се избият и този път е сериозно. И още каза, лично дядо му навремето донесъл дузина двойки биологични образци от планетата. И така след последния голям сакатлък са ви заселили отново. Било е толкова отдавна, че малатийските кораби по онова време още били дървени. Сега Къцокъл държи снимката на дядото – герой върху бюрото си.

В първия момент Мунбър не разбра кои са „твоите”, но за Къцокъл вече бе чувал.

Тълпата зажужа и той с гърба си, като с антена улавяше вълнението на хората. Пехотинците свалиха дулата на карабините и напрежението започна да спада.

– Тази чиния, пардон – кораб, не е ли малък, за тази работа? – включи се Харгриивс.

– Малък е, ама нали ви казах – само той остана в движение. Успях да натоваря един -единствен образец и едвам му намерих партньор, пък дано имате късмет и стигне – сви рамене сребристият. – Хайде де, бутнете малко!

Мунбър, Харгриивс и двама морски пехотинци се престрашиха и приближиха летателния апарат, а пришълецът тутакси се шмугна някъде в търбуха му.

Доброволците дружно насилиха мишци и чинията се изправи, заскърца глухо и се раздвижи. После изведнъж олекна, някакви странични светлини по ръба примигаха и тя запърпори, отначало тихо, а после нещо прищрака и звукът загърмя. Машината, обградена от прах, дребни треволяци и две – три офицерски шапки се заиздига вертикално във въздуха и щом се извиси над тълпата форсира двигателя. Оглушителният рев накара Мунбър да запуши с длани уши, фуражката му се килна на една страна, но той някак успя да я задържи с ръка, рискувайки тъпанчето на дясното си ухо. Корабът за секунди се стопи в небесата, а летящите шапки изпопадаха обратно. Няколко души се втурнаха да ги събират и това създаде малка суматоха.

„Странен подход за дискретна операция” – помисли Мунбър, но трябваше да уважи критериите на чуждопланетяните.

В този момент, както бе вдигнал ръка за прощален поздрав, Мунбър забеляза, че тя трепери. Сведе глава и с ужас откри, че цялото му тяло трепти. Озърна се смутено дали някой го наблюдава, но точно в този момент получи облекчение във формата на извод от напрегната мисловна дейност. Беше разгадал – трептенията не бяха причинени от вълнения или страх, нито заради форсажа на току-що излетялата малатийска чиния, а заради яростните вибрации на клетъчния му телефон, напъхан във вътрешен джоб на мундира. Припряно разкопча горните две копчета, бръкна чевръсто и натисна бутона още докато  поднасяше апарата към ухото си.

– Мунбър – закрещя оттам гласът на президента, – посегателство над семейството ми! Изчезна Фифи!

– Кой? – настръхна Мунбър

– Фифи, йоркширеца ми! Действай!

Президентът прекъсна разговора и Мунбър притеснено се заоглежда. Къде ли може да е къдравият пакостник? Уплаши се да не би в суматохата да е стъпкан и тутакси си представи малка сплескана купчинка. Няколко мига по-късно обаче бе поразен от внезапна мисъл: – Какво!? Хей – погледна нагоре и размаха ръце Мунбър, – върни кучето на президента!

– Ха-ха-ха! – прихна до рамото му Харгриивс. – Следващата разумна раса на земята ще е йоркшир териер.

– Колко разумна? – с надежда попита Мунбър и спря да ръкомаха.

– Колкото да запази планетата – отвърна Харгриивс, горд че веднага бе отвърнал с калкулация в реална оценъчна стойност. – И дано малатийците им ремонтират двигателите на чиниите, че инак… – добави след малко и силно стисна палци.

Мунбър забеляза жеста на Хагриивс, обърна му гръб, за да не види какво прави и се прекръсти.

* НОРД когнитивен цикъл – термин от военните управленски функции. Означава последователното превъртане на следните действия в общ цикъл: Наблюдение – Ориентация – Решение – Действие

Александър Белтов

10.11.2015г.

Всички права запазени!

Advertisements

One thought on “История за амортизирани малатийски кораби, малко извънземна загриженост и съвсем реална оценъчна стойност

Коментирай

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s