За възможния галактически неолиберализъм, малко хибридни войни и нуждата от памперси

Хибридната война не само допълзя до прага на Мунбър, а направо се сгромоляса върху достолепната глава на генерала, образно казано, защото въпросът не бе в главата, а  в краката. И по-точно в обувките. Вече втори ден стояха в коридора, пълни със смачкани във формата на топки вестници, напоени със странна смес по специалната рецепта на Гертруда – точно седемдесет процента спирт и трийсет с оцет. Въпреки тези манипулации, донякъде граничещи с магичното, ефект така и не се забелязваше. Чепиците продължаваха да стискат и все така бе невъзможно да се носят за дълго.

Врачката на Президента се оказа права, мислеше си Мунбър. Беше предвидила, или по правилно, бе провидяла това бедствие много отдавна. Президентът от дълго време дъвчеше пред медиите темата за хибридна война, докато тя наистина се стовари над Мунбър и Родината под тази тъй неочаквана и странна форма.

Дори той не можеше да отрече победата на подлия враг. А врагът имаше тази неизменна характеристика – винаги бе подъл. И тази му победа бе добре планирана и, както можеше и да се очаква, великолепно изпълнена. Противникът заслужаваше искрени адмирации за това, но Мунбър, както всеки друг път, се въздържа да ръкопляска.

А ето как се бе развила самата ситуация: Първо бяха изпратили тук подривни елементи, под формата на нещастници емигранти. После наляха вражески капитали в местната икономика, сформираха се акционерни дружества, ръководени от чужденците и най-накрая – съвсем естествено и предвидимо, парите им осигуриха  достъп до държавните обществени поръчки. И ето ти сега –  договор за изработка и снабдяване с  обувки за цялата армия. И още по-лошо – няма никакво мърдане от това положение. Перфектно формулиран контракт, с всичките му там клаузи за неизползване на обувки от други производители и така нататък. Накратко – неолиберализъм в действие. Тази абстрактна и до този момент така далечна за Мунбър политическа философия, сега му бе изяснена в един-единствен пример. Нагледно и твърде болезнено, поне що се отнася за собствените му крака.

Той подритна ядно обущата и те се разпиляха пред него. Единият полегнал настрани, като онази картина на Титаник преди отправянето му към дъното на Атлантика, която бе виждал някъде. Доближи ги, наведе се и пак се взря в тях. Гледаш ги – обикновени военни обувки. На външен вид съвсем нормални и по устав. Лъснати до блясък и готови за ползване. Мерени с линийка, шублер и с каквото и да е пособие – по стандарт. Но вътре, вътре стискат непоносимо.

Мунбър се смръщи, наведе се и с един-единствен напън успя да пъхне нозе в тях. Изправи се и се огледа в огледалото. Не забеляза никаква промяна, освен онази вертикалната бръчка между веждите, която видимо се бе задълбочила и леко издължила. Целуна Гертруда за „довиждане“ и излезе.

По пътя за щаба, свит на задната седалка на служебния автомобил, не мислеше за нищо друго, освен за сините теменужки на Гертруда в задния им двор.

Може би щеше да преглътне неколкодневно неудобство на тесните чепици, но когато завари босоногите пехотинци, с бинтовани подути нозе пред генералния щаб, реши че така повече не може.  Представи си „марш на скок“ от рота босоноги бойци в пресечена местност или, не дай Боже, в горещ пясък и  му призля. Тялото му се лашна първо в едната, а после и в другата посока, но той се удържа на стегнатите си в менгеме стъпала. Ноздрите му усетиха острата миризма на оцет – изглежда специалната рецепта на Гертруда за разширяване на обувки се бе разпространила и сред колегите му. Пред няколко кабинета видя изути и изоставени на произвола на съдбата обуща. Из целия генщаб шляпаха босите  колеги на Мунбър и само ако наденаха хавайски блузи и къси шорти, в картината ще липсват единствено чайки и гларуси. Ех, че коварен враг, затвърди убеждението си той – разлагането на дисциплината бе пълно. Операция като по учебник, само че точно този учебник той не бе изучавал.

Реши да се отбие в кабинета на генерал Стокър. Бяха го върнали от пенсия обратно на служба, когато виртуалното му копие бе свалено за ъпгрейт от Харгриивс, но новата му версия даваше неочаквани бъгове.

Завари пълнокръвното му човешко тяло на дивана, с протегнати крака и самодоволна усмивка. Беше нахлузил розови пантофи с малък пискюл. Те изглеждаха малък номер и белите му пети стърчаха наполовина. До него, провесени като уморени кучешки езици, зелените му чорапи.

– За други обувки не може, забранено е. Но за чехли нищо не се казва – кротко поясни той, още преди да бъде запитан.

– Какво ще правим, Стокър?- Мунбър приседна кротко до колегата си. Наведе се и изу обуща – Ох, най-после! – после със замах захвърли и чорапите, както бе направил Стокър. Те се запиляха нейде, най-вероятно под бюрото.

– Леваци! – каза Стокър, щом Мунбър вдигна глава – Едни обувки не могат да изработят, а се натискат да произвеждат и подводниците от другия месец. Абе голям размах на дейност имат тия, нали така?

– Какво? – ревна Мунбър, като се напрегна до него тъй рязко, че кокалите му изпращяха.

– Ами да, ти не знаеш ли? – смутолеви Стокър.

– И какво още, казвай? – като че можеше да преглътне подводниците, но му се стори, че Стокър го кара по-леко, само за да не го ядоса. Изглежда премълчаваше още нещо. Нещо дори още по-ужасно от това ненадейно да потънат подводниците. Барабар с екипажа.

– Не знам какво – понижи още повече тон Стокър. На Мунбър му се наложи да се приведе към него, за да го чуе – Нали ги знаеш тиловаците, че и адвокатите от правния отдел? Крият до последно, ама това разбрах от полковник Левко, тоя дето бяхме в щаба на… Всъщност в кой щаб бях с него?- зачеса плешивината на темето си.

– Няма значение къде сте били, Стокър! Казвай какво още! – подозренията на Мунбър изригнаха като лава над древен римски град. Бяха почти толкова могъщи, огнедишащи и дважди по-черни от пепелта на вулкана.

– Ами и долното бельо, май … такова… договор за изработка – замънка Стокър – Пак от тяхна фирма.

– Не! –Мунбър скочи на босите си нозе. Инстинктивно вдигна края на ризата и пъхна палеца си под горния ръб на панталона, стегнат от кожен колан. Напипа широкия ластик на шортите си – бяха си там.

– Ама за памперси нищо не се казва – продължи някак обнадежден Стокър. – Свободни сме да ползваме по наш избор… ако се наложи. Само бельо на чужд производител не можем да използваме.

Мунбър се заразхожда напред – назад, шляпайки по пода. Босите му нозе оставяха едва забележими горещи следи, които тутакси се изпаряваха.

Стокър мълчаливо наблюдаваше отстрани.

„Бельо, а!” Очите на Мунбър се напълниха със сълзи, в които заплуваха огромни кораби разрушители. Металните им корпуси бляскаха застрашително. В ушите му зазвучаха фанфари. Корабите изправиха стоманените си дула, готови да разрушават бойната техника на подлия, но, както се разбра, толкова изобретателен враг. Дали противникът не разполагаше с някой умник като нашия Харгриивс? Дори двама, може би, ужаси се той. Да, със сигурност имат – сви юмруци. Само да му се мерне сега онзи хитрец Харгриивс…

Когато забърса очи се оказа, че кораби разрушители няма, и всичко е било плод на влажен мираж. Фанфарите секнаха така внезапно, както бяха зазвучали само преди няколко секунди.

– Ще се наложи, Стокър, ще се наложи – продума Мунбър. – Само да знаеш какви Харгриивци имат ония… не само памперси ще трябват, ами… – помъчи се да назове още нещо, но се запъна и затвори уста.

Стокър се изопна. Познаваше Харгриивс, онзи шмекер, цивилният съветник на Мунбър, и знаеше на какво е способен. Само при споменаването на това име, му стана още по-страшно. Беше изул пантофа от левия си крак и мълчаливо наблюдаваше едва доловимото потрепване на кутрето. Трябваше да измислят нещо!

– Ами онзи, сребристият иноземец, дето Къцокъл го праща тук от време на време… – колеблививо започна той.

– О, да – подскочи Мунбър – Той може и да измисли нещо, за да излезем от тази ужасна и губеща ситуация. Но ще трябва преди това да се снабдим с памперси… нали разбираш, неудобно е някак си. За пред него, де. С голи задници не бива.

– Ами и ако на тях са им таковали, нали, спретнали това… – добави Стокър – Помниш как се оплака за амортизираната летяща чиния. Онази същата, с която се появи в двора на щаба. Малатийците ли там, какви са?  И ако има…  такова…

– Някакъв извънземен, шестващ из галактиките неолиберализъм? – продължи вместо него  Мунбър – Тихо, да не чуе Дяволът, че тогава ни е спукана работата! – и кръстоса пръсти зад гърба си.  – Тръгвам да издирвам Харгриивс, че да каже как може да се свържем със сребристия иноземец – Прекоси с две крачки кабинета на Стокър и се изниза през вратата.

Когато тя се хлопна зад гърба му, очите на Стокър попаднаха в останалите на място обувки на Мунбър. Празни и ненужни.

 

Александър Белтов

13.10.2016г.

 

Всички права запазени!

Advertisements

Коментирай

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s