За галактическите музеи на цивилизациите и някои практически съвети за ползата от нефта в други светове

След края на неприятелския артилерийски огън, ушите на Мунбър, освен че пищяха, бяха пълни с парчета хоросан и кал от разбитите стени на форта. Вражеските щурмоваци скочиха на крака. Мощен вик „Ура-а-а!“ накара черепната му кост да изпадне в резонанс, а опърлените косми на ръцете му настръхнаха. Задушлив дим напълни дробовете и той започна да се дави. Преви се на две и пяна закапа по гърдите му. След миг събра сили и вдигна глава. Патроните в револвера бяха свършили и той ядно замери с него знаменосеца на противника, който се препъна в него, но продължи да  напредва, развявайки ненавижданата от Мунбър цветова комбинация. Тренираният му за такива ситуации мозък взе решение – тактическо отстъпление. Скочи на крака, в израз на превъзходство потупа гърдите си срещу щурмоваците, обърна им гръб и се втурна на прибежки към изхода на горящото укрепление. Огнените езици подкастриха веждите му, плъзнаха по бузите и врата,някак намериха отвора на яката и нахално се спуснаха по превития гръбнак, за да опарят генералския задник. Това даде допълнително ускорение на храбрия воин и той на четири крака се озова до изхода. Бронираната врата се бе зачервила и вече беше стигнала подходяща температура за печене на телешки стек. Резето бе огънато, провиснало в двата си края като мустаците на древен китайски мъдрец и вече бе започнало да се топи. Самият Мунбър се беше озовал върху купчина от горещи железобетонни отломки, но това не бе пиедестал. В ушите му засвири симфония от звуците на летящ и куршуми. Зад гърба му стената от остри щикове напредваше с бързо темпо. Изправи се на два крака и се залюшка, хванал с ръце главата си. Само да имаше начин да потуши пламъците или някак да отвори вратата… Къде ли се намираха проклетите аварийни изходи? Пред очите му изникна червения цвят на табелата с инструкцията за пожарна и аварийна безопасност. Тъкмо навреме! Размаха ръце като вятърна мелница и поразбута дима. С опакото на мундира си забърса очи, а после и полепналата пепел по табелата.

„Уважаеми войнико, ако едва сега четеш тази инструкция, вече е късно и сигурно си изгорял в пожара. Всяка немарливост води до непредвидени усложнения. Да беше прочел инструкцията навреме! Подготовката е условие за оцеляване и трябва да знаеш това. Но ако все пак не си в това положение и желаеш да научиш как да действаш по време на пожар във форта, заповядай в щаба,  за да се запознаеш с нея.  Кабинет 142 – етаж 4, всеки вторник и петък от 14 – 16 часа (месец  август сме в почивка).

П.С. Пък мога да ти покажа и някои неписани хитринки в такава ситуация.

Началник на противопожарното ядро към Генералния щаб – цивилен съветник Харгриивс“.

– Харгриивс! – ревна Мунбър и отметна завивката от себе си. Седна в леглото и пусна крака на пода, където „от раз“ уцели отвора на чехлите. Сърцето му бе напът да изхвръкне през залепналата от пот пижама. Той се хвана за гърдите и колебливо се заозърта. Едва осветения циферблат на часовника показваше петнадесетина минути след три. Пожарът, щурмоваците, острите щикове и пищящите около ушите му куршуми, останаха в друго – нереално измерение. Сграбчи предницата на пижамата си, разтвори я и плахо плю в пазвата. До себе си чу равномерното похъркване на Гертруда. Мунбър ядно я сръчка с показалец. Тя се размърда и хъркането спря. Той бързо легна, обърна гръб на жена си и се зави презглава, притихнал в ембрионална поза. Сърцето му постепенно влезе в ритъм и позаглъхна. „Само да ми се мерне тоя всезнайко, Харгриивс!“ – прехвърча през започналия да работи в нощен режим мозък. „А може би наистина трябва да се отбия в кабинет 142 – етаж  4“, бе последната му мисъл, преди сънят отново да го приласкае в прегръдките си.

Пук! – чу тих звук в просъница.  Отвори очи и съзнанието му започна да се прояснява. Погледът му зашари по тавана, но в полумрака не откриваше нищо. Без да движи тялото си, започна да извърта главата си и от това го заболяха жилите на врата. Мъчението обаче имаше ободрителен ефект. Сгушената на кравай Гертруда грееше стъпалата си в хълбока му и все така не помръдваше.

Храс! – звукът бе прекалено близо.  Като че някой бе проникнал в дома му.

Седна в леглото и внимателно избута назад стъпалата на жена си. Пресегна се, отвори чекмеджето на нощното шкафче и вкара ръка вътре. Напипа дръжката на револвера, а това бе всичко, от което имаше нужда в тази крайно напрегната ситуация. Следващите му действия бяха подбрани и професионално изпълнени, чак до стисването за гърлото, или каквото беше там, на промъкналия се в кухнята на дома им нашественик.

– Когато го отворих, как се казва това… капачката на бурканчето, направи „пук!“ – изскрибуца яйцето-преводач, оставено на масата. – Пусни мене!

В здравата ръка на Мунбър се гърчеше онзи извънземен натрапник със сребрист прилепнал костюм, посещаващ планетата им от време на време. Съществото държеше едно от приготвените от Гертруда бурканчетата с боровинково сладко и вече бе успял да напъха вътре цял сноп от тънки пръсти. Генералът пусна гърлото или каквото беше там, на пришълеца, сграбчи яйцето-преводач и тъкмо да кресне нещо в него, се сети за спящата само през две стени Гертруда.

– За тебе няма ли уважение към заслужения отдих на двама видни граждани? – прошепна в него. Яйцето-преводач засвири като комар и върна отговор: Повтори, че не се чува!

– За тебе няма ли… – прогърмя Мунбър, но бързо овладя гласа. – Слушай, какво правиш по това време у нас?

Яйцето-преводач този път трябва да бе чуло, защото пришълецът заскърца в отговор.

– Взимам образец.

– Ще ти дам аз един образец!

Чуждопланетянинът извади полепналите в сладко пръсти от бурканчето на Гертруда и ги навря в дупка в долната част на лицето си.

– Готово. Образецът е получен – погали със задоволство прилепналия си сребрист костюм.

– Ти малък …! – наду бузи Мунбър

– Значи така – продължи пришълецът. – Седя си аз и наблюдавам на монитора прекрасния цветови оттенък на пръстените на супернова, когато при мен нахълта Къцокъл. Знаете го – шефа, и вика, Перицмех, транспортирай се веднага при земляните, че пак ще изпуснем да документираме поредния край на цивилизацията им.

– Стой! – ревна Мунбър – Ама как така? Ние не сме в края!

– И аз това казвам, ама Къцокъл не чува. Пита ме, колко пъти ви спасявах. Пък аз му ги изброих – вдигна ръка и показа четирите си тънки пръста – На, викам, толкова.

– Стига бе! – изписка Мунбър, но бързо снижи глас, за да не разбуди Гертруда – Така повече не може.

– Същото вика и Къцокъл – продължи да нарежда създанието от космоса с име Перицмех. – Така не може. Остави ги, вика, сами. Не им помагай, пък да видим докога ще изкарат.

– А! – зяпна Мунбър и започна да разтрива гърдите си през памучната пижама. – Къцокъл ли така каза?

– А ти не се мотай, казва още Къцокъл, ами спешно документирай последния им стадий на развитие, че да попълним витрината им в Междупланетарния галактическия музей на цивилизациите.

– Нищо няма да документираш! – изпъна тяло Мунбър.

– И ще изкарате още време?

– Как няма да изкараме, та нали затова сме разумен вид.

– Е, да де, ама преди вас и други така разправяха, пък … – не довърши пришълецът.

– Ние сме уникални пък.

– Достатъчно, за да се справите и с тази криза? – недоверчиво наведе глава Перицмех.

– Аха – отвърна Мунбър. – Дори се и готвим за всякакви варианти.

– Е, може и така да е, гледам преговори сте започнали някакви. То по-скоро караници, ама нали поне си говорите помежду си.

– Така е – гордо потвърди Мунбър. – Говорим си.

– Със силата на оръжията – добави Перицмех.

– Какво стана с онова куче, йоркширеца, което отнесе миналия път? – сети се да попита Мунбър, колкото да отклони темата. – Нашият президент си го търси?

– А, онова нещо? Отнесе половината пръст на Къцокъл, после събори и разби на парчета най-старата запазена ваза от периода на малатийския владетел Фрофр –двайсет и шести, заедно с праха на самия Фрофр – двайсет и шести. После се покри някъде.

– И?

– За да избегнем дипломатически скандал, направихме дубликат на вазата.

– А праха на този Фро … Фро … ?

– Събрахме с метлата каквото бе останало неразпиляно от вятъра, а количеството допълнихме с лунен прах.

– Имате вятър?

– Обичайно е около четвърта степен по скалата за циклони на вашия Бофорт.

Мунбър изсумтя и скри ръката си, все още стискаща револвера зад гърба си. Не си представяше как се мете по време на циклон с ураганен вятър от четвърта степен, но и не желаеше да знае.

– Но се обзалагам, че нямате авариен план за напускане на дома ви в случай на планетарен катаклизъм, а той може да се случи всеки момент – упорстваше Перицмех. – Къде ще се денете тогава?

– Напротив, готвим се – в съзнанието на Мунбър се появи пожарната табела на Харгрийвс от последния му кошмар. – Подготовката е условие за оцеляване – повтори написаното там.

– А дано! – доволно закима Перицмех. – Точно казано. Подготовка и пак подготовка. Казвах му аз на Къцокъл, но той си знае неговото. На края са, та накрая са! Гледай ги, вика, и без това всичко съсипват.

– Предай на Къцокъл, че със земляните всичко ще бъде наред. Генерал Мунбър казва това – изпъчи гърди той.

– Е, в такъв случай аз да тръгвам обратно.

– Тръгвай – махна с ръка Мунбър. С другата стискаше долнището на пижамата си, защото бе затъкнал револвера в ластика отзад и той бе натежал.

Сребристият не помръдваше.  Гледаше в нозете си, където с единия си долен крайник чертаеше малки полукръгове.

– Ама все пак да взема нещо – колебливо додаде той. – Така и така съм бил път дотук.

– На! Взимай! – Мунбър взе от масата бурканчето с боровинково сладко и го бутна в ръцете на чуждопланетянина.

– Чудесен образец – зарадва се Перицмех. – Ама ние сме двама в отдела.

– Ето, вземи още едно за Къцокъл!

Пришълецът не чака втора покана. Грабна двете бурканчета и заедно с яйцето-преводач ги навря в бездънния си костюм. Оттам като че лъхна на нещо познато.

– Какво е това?

Перицмех се сгъна и бавно извади от костюма трето бурканче. В него се клатушкаше някаква тъмна течност.

– Малко нефт – промърмори нещо пришълецът и Мунбър едва чу яйцето – преводач. – Бабата на Къцокъл го ползва за мазане. Много помага.

– Нефт? – зяпна Мунбър.

– И пие по три глътки вечер преди лягане – добави Перицмех. – Едни други баби са ѝ казали.

Мунбър продължаваше да се взира в бурканчето.

Без повече ритуали, Перицмех прибра бурканчето обратно в костюма, прекрачи направо през стената и изчезна от погледа на Мунбър, който бе виждал този фокус и преди.

Мунбър постоя около минута, вперил поглед в стената, после махна с ръка и се завлачи към спалнята. Имаше още около час преди съмване, или казано по друг начин – десетина часа преди да може да посети кабинет кабинет 142 на етаж  4. Днес вече бе вторник – ден за запознаване с инструкцията по противопожарна охрана.

„Подготовката е условие за оцеляване. Та нали им обещахме!“ – мислеше си той, докато внимателно се завиваше в леглото, за да не събуди Гертруда. „Добре че са напреднала цивилизация и не ползват  нефт за енергиен източник, че тогава как щяхме да си го браним?“

– Защо не го попита колко баби имат там, при тях? – промърмори Гертруда и се обърна на другата страна.

Александър Белтов

01.10.2018 г.

Всички права запазени!

Коментирай

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.