С вкус на гарванови сълзи

Хорицата се прекръстваха нервно, плюеха през рамо и бързаха да скрият нейде човешките си остатъци. Затваряха очи и застиваха, надявайки се да останат незабелязани.

Едрата фигура навлезе в недобре осветения коридор. От влажната ѝ одежда се стичаха тежки капки, а обущата оставяха безформени кални следи. Стъпваше накриво с единия крак и на моменти трудно се удържаше върху хлъзгавия под. В ноздрите го полази лепкавия мирис на смола, а сянката му затанцува вплетена в отблясъците на пращящите факли.

 – Та казваш, не знаеш как става, така ли? Изпратен си при мен, а не си го правил? – мъжът извърна глава настрани.

Придружителят му сякаш не стъпваше на земята. Бе идвал в миналото и си бе отишъл, но сега не се отделяше от него. Размит и тъмен контур, плуващ точно до рамото му.

Преминаха през добре осветено място и погледът на мъжа зашари по пода, осеян с безброй кафяви петна. Сякаш каменните блокове бяха започнали да ръждясват от старост. На няколко места петната се сливаха в едно цяло и пред погледа му притъмня. Това бе ръждата на човешка кръв и дори дъждът не можеше да я отмие. Беше я виждал през цялото време на службата си и добре знаеше – продължаваше да нараства.

– Работата не е трудна. Слушай и помни – друг шанс няма да имаш – понечи да потупа спътника си и ръката му увисна във въздуха. – Когато положиш главата на осъдения, намери с поглед трети шиен прешлен. Той е по-изпъкнал от останалите. Ударът трябва да попадне точно след него, за да не се налага да повтаряш. Ако си прецизен, главата, без да отхвърча далеч – хоп и право в кошницата.

Прозрачна слуз потече от ноздрата му и се спря на ръба на горната устна. Той я обърса в маншета на ръкава си.

– Когато определиш мястото на удара – продължи да нарежда монотонно, – вдигаш брадвата и броиш. На пет – удряш. Не повече. Запомни – точно на пет! Не се опитваш да им спестиш очакването и не бързаш. Броиш: едно, две, три, четири и пля-я-с – разсече с длан въздуха. – Отмерен удар. Ползваш тежестта на тялото си до кръста, не сила. Не напрягаш ръцете. Това е. Единствената трудност е това, вътре в теб – удари с длан гърдите си. После ръката му инстинктивно придърпа ремъците, увити около дръжката на брадвата. Увиснала на гърба му, тя бе негов отколешен другар и се бе превърнала в част от него. Подгизналият кожен чохъл, покрил острието, надничаше като втора глава над изкривеното му рамо.

– Какво? – наведе глава встрани и се заслуша. – Престъпници ли? Ха – ха – ха. Ох! – положи ръка на корема, за да го успокои. Болеше го силно от няколко дни и не стихваше дори нощем. – Така няма да стане. Ако мислех така … Слушай! – Приглади сплъстената си коса – Всички са еднакви. Мислиш за тях като за говедо, чиято пържола трябва да сервираш вкъщи за вечеря. Ето това са те. Работата не е по-различна от тази на пастира или свинаря. Защо? – почука с показалец слепоочието си – Ако са престъпници – то кой реши това? Кой съди другиму по начин, по който би съдил себе си? Ти на съдии вяра имаш ли? А мислил ли си за съдебната грешка? Казвам ти: всички са еднакви.

Задъха се и гърдите му засвистяха. Ноздрите се раздуха, и черните косми, нахално надничащи извън тях, се разклатиха.

– Ако беше така, главата на моя собствен чичо нямаше да напълни коша. Ако само бях потърсил правдата в неговия процес … – спря и облегна рамо на стената. Студеният камък имаше свойството да ободрява. – Никой не може да каже, че не си върша работата, нали? Никой!

Пристъпи крачка напред и отново подпря масивното си тяло в стената.

– Знаеш ли какво? – Започна да разтрива с длан сърдечната си област. Правеше малки кръгове, но натискаше силно и това даде резултат. Почувства се по-добре. – Не пристъпям професионалния си принцип. Говедото си остава говедо. Семейството ми има нужда от тази пържола и толкоз. Просто е.

Стори му се, че в сянката на силуета забелязва кривината на усмивка.

– Имам една молба към теб, да знаеш. От известно време си имам приятел. Ще го чуеш да грачи, когато те види. Черна птица – гарван. След всяка екзекуция му харизвам дар – малкото пръстче от ръката на екзекутирания – Вдигна кутрето на лявата си ръка пред очите. – Това. Дай му и ти!

Бръкна в пазвата си и оттам се появи малък нож с кокалена дръжка. Закривеното му острие бе завито в тънка кожена лента.

– Аз ползвам това – поясни, сякаш не бе ясно. След като го показа на невидимия си спътник, прибра ножа обратно в дълбините на дрехата си. – Хайде, работата чака! – Изправи снага и разкърши широките си плещи. – Тръгваме! – Завлачи крака към изгърбения свод, извеждащ на площада.

Коридорът пред него започна да се разширява.

– Та какво ти каза Царят? Че няма нужда от мен? – продължи да нарежда, когато излязоха на открито. Дъждът бе поутихнал и на безветрието едва ръмеше. На изгладените от безброй стъпки каменни плочи бе хлъзгаво и той с облекчение стигна дървените стъпала, водещи към площадката. Не разбра кога бе застудяло но капчиците започнаха да се превръщат в снежинки. Понакуцващият затрепери и хвана с ръка парапета, като едва усети болката от голямата треска, забила се дълбоко в дланта му. С пъшкане стъпи на първото стъпало, което изскърца под тежестта му.

– Аз знаех … че ще дойдеш. Още лани, когато за пръв път лежах с огън в стомаха, разбрах. Виждал съм го и друг път.

Изкачил и последното стъпало, изправи снага и се огледа. Беше достигнал края на пътуването. Безброй пъти бе стоял на това място – скован дървен ешафод. Потропа с нозе и почувства приятно гъделичкане в стъпалата. Можеше да усеща тялото си и това го зарадва.

– Царската дума на две не става. Виж! – отправи взор нагоре, но не виждаше нищо. Скупчилите се над него снежинки се бяха превърнали в непроницаема пелена, която го принуди да сведе поглед. Забърса очи, после ги отвори и отново можеше да вижда. Граченето, дошло от високото, не остави съмнение в него. Приятелят му не го бе оставил и този път. Протегна ръка и изпъна напуканата си широка длан. Тя започна да се пълни с топящи се бели кристалчета.

– Виждаш ли? Приятелят ми плаче и знаеш ли защо?

След като не получи отговор, продължи:

– Гарванови сълзи – близна с език и сбърчи нос. Нагарчаха.

Свали брадвата от гърба си и издърпа чохъла от настръхналото в очакване острие. По навик завъртя дръжката и го огледа, зървайки за миг изкривеното си отражение в него. Снежните парцали, натъкнали се на острието, падаха разсечени на две.

– Взимай, сега е твоя! – бутна добре изгладената дръжка в ръцете на силуета, но тя изтрополи в нозете му – И твоята коса е остра и си я бива, но използвай това.

Освободил се от вечния си спътник, почувства внезапна загуба на сила. Страните му бързо изстинаха.

– Хайде сега – разгърди яка и прекара ръка през гърлото си. Тромаво коленичи и положи глава на дръвника. – Брой до пет и цели между третия и четвъртия шиен прешлен. Как мислиш съм получил работата?

От устата на мъжа излезе пара и той затвори очи. Прилепналите му клепачи образуваха ледени ципи, ала той не се напъна да ги отвори. Горчивият вкус от гарвановите сълзи в гърлото му започна да потъва все по-дълбоко.

– И защото трябва да ме вземеш по моя начин – зъбите му потракаха, – хайде да отброим заедно:

– Едно, две, три, четири …

Александър Белтов

09.08.2011г.

Всички права запазени!

„С вкус на гарванови сълзи“ е един от трите отличени разказа в първия конкурс за хорър разказ до 4000 думи на списание „Дракус“ през 2013г.

Коментирай

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.