С вкус на гарванови сълзи

Хорицата се прекръстваха нервно, плюеха през рамо и бързаха да скрият нейде човешките си остатъци. Затваряха очи и застиваха, надявайки се да останат незабелязани.

Едрата фигура навлезе в недобре осветения коридор. От влажната ѝ одежда се стичаха тежки капки, а обущата оставяха безформени кални следи. Стъпваше накриво с единия крак и на моменти трудно се удържаше върху хлъзгавия под. В ноздрите го полази лепкавия мирис на смола, а сянката му затанцува вплетена в отблясъците на пращящите факли.

 – Та казваш, не знаеш как става, така ли? Изпратен си при мен, а не си го правил? – мъжът извърна глава настрани.

Придружителят му сякаш не стъпваше на земята. Бе идвал в миналото и си бе отишъл, но сега не се отделяше от него. Размит и тъмен контур, плуващ точно до рамото му.

Преминаха през добре осветено място и погледът на мъжа зашари по пода, осеян с безброй кафяви петна. Сякаш каменните блокове бяха започнали да ръждясват от старост. На няколко места петната се сливаха в едно цяло и пред погледа му притъмня. Това бе ръждата на човешка кръв и дори дъждът не можеше да я отмие. Беше я виждал през цялото време на службата си и добре знаеше – продължаваше да нараства.

– Работата не е трудна. Слушай и помни – друг шанс няма да имаш – понечи да потупа спътника си и ръката му увисна във въздуха. – Когато положиш главата на осъдения, намери с поглед трети шиен прешлен. Той е по-изпъкнал от останалите. Ударът трябва да попадне точно след него, за да не се налага да повтаряш. Ако си прецизен, главата, без да отхвърча далеч – хоп и право в кошницата.

Прозрачна слуз потече от ноздрата му и се спря на ръба на горната устна. Той я обърса в маншета на ръкава си.

– Когато определиш мястото на удара – продължи да нарежда монотонно, – вдигаш брадвата и броиш. На пет – удряш. Не повече. Запомни – точно на пет! Не се опитваш да им спестиш очакването и не бързаш. Броиш: едно, две, три, четири и пля-я-с – разсече с длан въздуха. – Отмерен удар. Ползваш тежестта на тялото си до кръста, не сила. Не напрягаш ръцете. Това е. Единствената трудност е това, вътре в теб – удари с длан гърдите си. После ръката му инстинктивно придърпа ремъците, увити около дръжката на брадвата. Увиснала на гърба му, тя бе негов отколешен другар и се бе превърнала в част от него. Подгизналият кожен чохъл, покрил острието, надничаше като втора глава над изкривеното му рамо.

– Какво? – наведе глава встрани и се заслуша. – Престъпници ли? Ха – ха – ха. Ох! – положи ръка на корема, за да го успокои. Болеше го силно от няколко дни и не стихваше дори нощем. – Така няма да стане. Ако мислех така … Слушай! – Приглади сплъстената си коса – Всички са еднакви. Мислиш за тях като за говедо, чиято пържола трябва да сервираш вкъщи за вечеря. Ето това са те. Работата не е по-различна от тази на пастира или свинаря. Защо? – почука с показалец слепоочието си – Ако са престъпници – то кой реши това? Кой съди другиму по начин, по който би съдил себе си? Ти на съдии вяра имаш ли? А мислил ли си за съдебната грешка? Казвам ти: всички са еднакви.

Задъха се и гърдите му засвистяха. Ноздрите се раздуха, и черните косми, нахално надничащи извън тях, се разклатиха.

– Ако беше така, главата на моя собствен чичо нямаше да напълни коша. Ако само бях потърсил правдата в неговия процес … – спря и облегна рамо на стената. Студеният камък имаше свойството да ободрява. – Никой не може да каже, че не си върша работата, нали? Никой!

Пристъпи крачка напред и отново подпря масивното си тяло в стената.

– Знаеш ли какво? – Започна да разтрива с длан сърдечната си област. Правеше малки кръгове, но натискаше силно и това даде резултат. Почувства се по-добре. – Не пристъпям професионалния си принцип. Говедото си остава говедо. Семейството ми има нужда от тази пържола и толкоз. Просто е.

Стори му се, че в сянката на силуета забелязва кривината на усмивка.

– Имам една молба към теб, да знаеш. От известно време си имам приятел. Ще го чуеш да грачи, когато те види. Черна птица – гарван. След всяка екзекуция му харизвам дар – малкото пръстче от ръката на екзекутирания – Вдигна кутрето на лявата си ръка пред очите. – Това. Дай му и ти!

Бръкна в пазвата си и оттам се появи малък нож с кокалена дръжка. Закривеното му острие бе завито в тънка кожена лента.

– Аз ползвам това – поясни, сякаш не бе ясно. След като го показа на невидимия си спътник, прибра ножа обратно в дълбините на дрехата си. – Хайде, работата чака! – Изправи снага и разкърши широките си плещи. – Тръгваме! – Завлачи крака към изгърбения свод, извеждащ на площада.

Коридорът пред него започна да се разширява.

– Та какво ти каза Царят? Че няма нужда от мен? – продължи да нарежда, когато излязоха на открито. Дъждът бе поутихнал и на безветрието едва ръмеше. На изгладените от безброй стъпки каменни плочи бе хлъзгаво и той с облекчение стигна дървените стъпала, водещи към площадката. Не разбра кога бе застудяло но капчиците започнаха да се превръщат в снежинки. Понакуцващият затрепери и хвана с ръка парапета, като едва усети болката от голямата треска, забила се дълбоко в дланта му. С пъшкане стъпи на първото стъпало, което изскърца под тежестта му.

– Аз знаех … че ще дойдеш. Още лани, когато за пръв път лежах с огън в стомаха, разбрах. Виждал съм го и друг път.

Изкачил и последното стъпало, изправи снага и се огледа. Беше достигнал края на пътуването. Безброй пъти бе стоял на това място – скован дървен ешафод. Потропа с нозе и почувства приятно гъделичкане в стъпалата. Можеше да усеща тялото си и това го зарадва.

– Царската дума на две не става. Виж! – отправи взор нагоре, но не виждаше нищо. Скупчилите се над него снежинки се бяха превърнали в непроницаема пелена, която го принуди да сведе поглед. Забърса очи, после ги отвори и отново можеше да вижда. Граченето, дошло от високото, не остави съмнение в него. Приятелят му не го бе оставил и този път. Протегна ръка и изпъна напуканата си широка длан. Тя започна да се пълни с топящи се бели кристалчета.

– Виждаш ли? Приятелят ми плаче и знаеш ли защо?

След като не получи отговор, продължи:

– Гарванови сълзи – близна с език и сбърчи нос. Нагарчаха.

Свали брадвата от гърба си и издърпа чохъла от настръхналото в очакване острие. По навик завъртя дръжката и го огледа, зървайки за миг изкривеното си отражение в него. Снежните парцали, натъкнали се на острието, падаха разсечени на две.

– Взимай, сега е твоя! – бутна добре изгладената дръжка в ръцете на силуета, но тя изтрополи в нозете му – И твоята коса е остра и си я бива, но използвай това.

Освободил се от вечния си спътник, почувства внезапна загуба на сила. Страните му бързо изстинаха.

– Хайде сега – разгърди яка и прекара ръка през гърлото си. Тромаво коленичи и положи глава на дръвника. – Брой до пет и цели между третия и четвъртия шиен прешлен. Как мислиш съм получил работата?

От устата на мъжа излезе пара и той затвори очи. Прилепналите му клепачи образуваха ледени ципи, ала той не се напъна да ги отвори. Горчивият вкус от гарвановите сълзи в гърлото му започна да потъва все по-дълбоко.

– И защото трябва да ме вземеш по моя начин – зъбите му потракаха, – хайде да отброим заедно:

– Едно, две, три, четири …

Александър Белтов

09.08.2011г.

Всички права запазени!

„С вкус на гарванови сълзи“ е един от трите отличени разказа в първия конкурс за хорър разказ до 4000 думи на списание „Дракус“ през 2013г.

Реклами

За галактическите музеи на цивилизациите и някои практически съвети за ползата от нефта в други светове

След края на неприятелския артилерийски огън, ушите на Мунбър, освен че пищяха, бяха пълни с парчета хоросан и кал от разбитите стени на форта. Вражеските щурмоваци скочиха на крака. Мощен вик „Ура-а-а!“ накара черепната му кост да изпадне в резонанс, а опърлените косми на ръцете му настръхнаха. Задушлив дим напълни дробовете и той започна да се дави. Преви се на две и пяна закапа по гърдите му. След миг събра сили и вдигна глава. Патроните в револвера бяха свършили и той ядно замери с него знаменосеца на противника, който се препъна в него, но продължи да  напредва, развявайки ненавижданата от Мунбър цветова комбинация. Тренираният му за такива ситуации мозък взе решение – тактическо отстъпление. Скочи на крака, в израз на превъзходство потупа гърдите си срещу щурмоваците, обърна им гръб и се втурна на прибежки към изхода на горящото укрепление. Огнените езици подкастриха веждите му, плъзнаха по бузите и врата,някак намериха отвора на яката и нахално се спуснаха по превития гръбнак, за да опарят генералския задник. Това даде допълнително ускорение на храбрия воин и той на четири крака се озова до изхода. Бронираната врата се бе зачервила и вече беше стигнала подходяща температура за печене на телешки стек. Резето бе огънато, провиснало в двата си края като мустаците на древен китайски мъдрец и вече бе започнало да се топи. Самият Мунбър се беше озовал върху купчина от горещи железобетонни отломки, но това не бе пиедестал. В ушите му засвири симфония от звуците на летящ и куршуми. Зад гърба му стената от остри щикове напредваше с бързо темпо. Изправи се на два крака и се залюшка, хванал с ръце главата си. Само да имаше начин да потуши пламъците или някак да отвори вратата… Къде ли се намираха проклетите аварийни изходи? Пред очите му изникна червения цвят на табелата с инструкцията за пожарна и аварийна безопасност. Тъкмо навреме! Размаха ръце като вятърна мелница и поразбута дима. С опакото на мундира си забърса очи, а после и полепналата пепел по табелата.

„Уважаеми войнико, ако едва сега четеш тази инструкция, вече е късно и сигурно си изгорял в пожара. Всяка немарливост води до непредвидени усложнения. Да беше прочел инструкцията навреме! Подготовката е условие за оцеляване и трябва да знаеш това. Но ако все пак не си в това положение и желаеш да научиш как да действаш по време на пожар във форта, заповядай в щаба,  за да се запознаеш с нея.  Кабинет 142 – етаж 4, всеки вторник и петък от 14 – 16 часа (месец  август сме в почивка).

П.С. Пък мога да ти покажа и някои неписани хитринки в такава ситуация.

Началник на противопожарното ядро към Генералния щаб – цивилен съветник Харгриивс“.

– Харгриивс! – ревна Мунбър и отметна завивката от себе си. Седна в леглото и пусна крака на пода, където „от раз“ уцели отвора на чехлите. Сърцето му бе напът да изхвръкне през залепналата от пот пижама. Той се хвана за гърдите и колебливо се заозърта. Едва осветения циферблат на часовника показваше петнадесетина минути след три. Пожарът, щурмоваците, острите щикове и пищящите около ушите му куршуми, останаха в друго – нереално измерение. Сграбчи предницата на пижамата си, разтвори я и плахо плю в пазвата. До себе си чу равномерното похъркване на Гертруда. Мунбър ядно я сръчка с показалец. Тя се размърда и хъркането спря. Той бързо легна, обърна гръб на жена си и се зави презглава, притихнал в ембрионална поза. Сърцето му постепенно влезе в ритъм и позаглъхна. „Само да ми се мерне тоя всезнайко, Харгриивс!“ – прехвърча през започналия да работи в нощен режим мозък. „А може би наистина трябва да се отбия в кабинет 142 – етаж  4“, бе последната му мисъл, преди сънят отново да го приласкае в прегръдките си.

Пук! – чу тих звук в просъница.  Отвори очи и съзнанието му започна да се прояснява. Погледът му зашари по тавана, но в полумрака не откриваше нищо. Без да движи тялото си, започна да извърта главата си и от това го заболяха жилите на врата. Мъчението обаче имаше ободрителен ефект. Сгушената на кравай Гертруда грееше стъпалата си в хълбока му и все така не помръдваше.

Храс! – звукът бе прекалено близо.  Като че някой бе проникнал в дома му.

Седна в леглото и внимателно избута назад стъпалата на жена си. Пресегна се, отвори чекмеджето на нощното шкафче и вкара ръка вътре. Напипа дръжката на револвера, а това бе всичко, от което имаше нужда в тази крайно напрегната ситуация. Следващите му действия бяха подбрани и професионално изпълнени, чак до стисването за гърлото, или каквото беше там, на промъкналия се в кухнята на дома им нашественик.

– Когато го отворих, как се казва това… капачката на бурканчето, направи „пук!“ – изскрибуца яйцето-преводач, оставено на масата. – Пусни мене!

В здравата ръка на Мунбър се гърчеше онзи извънземен натрапник със сребрист прилепнал костюм, посещаващ планетата им от време на време. Съществото държеше едно от приготвените от Гертруда бурканчетата с боровинково сладко и вече бе успял да напъха вътре цял сноп от тънки пръсти. Генералът пусна гърлото или каквото беше там, на пришълеца, сграбчи яйцето-преводач и тъкмо да кресне нещо в него, се сети за спящата само през две стени Гертруда.

– За тебе няма ли уважение към заслужения отдих на двама видни граждани? – прошепна в него. Яйцето-преводач засвири като комар и върна отговор: Повтори, че не се чува!

– За тебе няма ли… – прогърмя Мунбър, но бързо овладя гласа. – Слушай, какво правиш по това време у нас?

Яйцето-преводач този път трябва да бе чуло, защото пришълецът заскърца в отговор.

– Взимам образец.

– Ще ти дам аз един образец!

Чуждопланетянинът извади полепналите в сладко пръсти от бурканчето на Гертруда и ги навря в дупка в долната част на лицето си.

– Готово. Образецът е получен – погали със задоволство прилепналия си сребрист костюм.

– Ти малък …! – наду бузи Мунбър

– Значи така – продължи пришълецът. – Седя си аз и наблюдавам на монитора прекрасния цветови оттенък на пръстените на супернова, когато при мен нахълта Къцокъл. Знаете го – шефа, и вика, Перицмех, транспортирай се веднага при земляните, че пак ще изпуснем да документираме поредния край на цивилизацията им.

– Стой! – ревна Мунбър – Ама как така? Ние не сме в края!

– И аз това казвам, ама Къцокъл не чува. Пита ме, колко пъти ви спасявах. Пък аз му ги изброих – вдигна ръка и показа четирите си тънки пръста – На, викам, толкова.

– Стига бе! – изписка Мунбър, но бързо снижи глас, за да не разбуди Гертруда – Така повече не може.

– Същото вика и Къцокъл – продължи да нарежда създанието от космоса с име Перицмех. – Така не може. Остави ги, вика, сами. Не им помагай, пък да видим докога ще изкарат.

– А! – зяпна Мунбър и започна да разтрива гърдите си през памучната пижама. – Къцокъл ли така каза?

– А ти не се мотай, казва още Къцокъл, ами спешно документирай последния им стадий на развитие, че да попълним витрината им в Междупланетарния галактическия музей на цивилизациите.

– Нищо няма да документираш! – изпъна тяло Мунбър.

– И ще изкарате още време?

– Как няма да изкараме, та нали затова сме разумен вид.

– Е, да де, ама преди вас и други така разправяха, пък … – не довърши пришълецът.

– Ние сме уникални пък.

– Достатъчно, за да се справите и с тази криза? – недоверчиво наведе глава Перицмех.

– Аха – отвърна Мунбър. – Дори се и готвим за всякакви варианти.

– Е, може и така да е, гледам преговори сте започнали някакви. То по-скоро караници, ама нали поне си говорите помежду си.

– Така е – гордо потвърди Мунбър. – Говорим си.

– Със силата на оръжията – добави Перицмех.

– Какво стана с онова куче, йоркширеца, което отнесе миналия път? – сети се да попита Мунбър, колкото да отклони темата. – Нашият президент си го търси?

– А, онова нещо? Отнесе половината пръст на Къцокъл, после събори и разби на парчета най-старата запазена ваза от периода на малатийския владетел Фрофр –двайсет и шести, заедно с праха на самия Фрофр – двайсет и шести. После се покри някъде.

– И?

– За да избегнем дипломатически скандал, направихме дубликат на вазата.

– А праха на този Фро … Фро … ?

– Събрахме с метлата каквото бе останало неразпиляно от вятъра, а количеството допълнихме с лунен прах.

– Имате вятър?

– Обичайно е около четвърта степен по скалата за циклони на вашия Бофорт.

Мунбър изсумтя и скри ръката си, все още стискаща револвера зад гърба си. Не си представяше как се мете по време на циклон с ураганен вятър от четвърта степен, но и не желаеше да знае.

– Но се обзалагам, че нямате авариен план за напускане на дома ви в случай на планетарен катаклизъм, а той може да се случи всеки момент – упорстваше Перицмех. – Къде ще се денете тогава?

– Напротив, готвим се – в съзнанието на Мунбър се появи пожарната табела на Харгрийвс от последния му кошмар. – Подготовката е условие за оцеляване – повтори написаното там.

– А дано! – доволно закима Перицмех. – Точно казано. Подготовка и пак подготовка. Казвах му аз на Къцокъл, но той си знае неговото. На края са, та накрая са! Гледай ги, вика, и без това всичко съсипват.

– Предай на Къцокъл, че със земляните всичко ще бъде наред. Генерал Мунбър казва това – изпъчи гърди той.

– Е, в такъв случай аз да тръгвам обратно.

– Тръгвай – махна с ръка Мунбър. С другата стискаше долнището на пижамата си, защото бе затъкнал револвера в ластика отзад и той бе натежал.

Сребристият не помръдваше.  Гледаше в нозете си, където с единия си долен крайник чертаеше малки полукръгове.

– Ама все пак да взема нещо – колебливо додаде той. – Така и така съм бил път дотук.

– На! Взимай! – Мунбър взе от масата бурканчето с боровинково сладко и го бутна в ръцете на чуждопланетянина.

– Чудесен образец – зарадва се Перицмех. – Ама ние сме двама в отдела.

– Ето, вземи още едно за Къцокъл!

Пришълецът не чака втора покана. Грабна двете бурканчета и заедно с яйцето-преводач ги навря в бездънния си костюм. Оттам като че лъхна на нещо познато.

– Какво е това?

Перицмех се сгъна и бавно извади от костюма трето бурканче. В него се клатушкаше някаква тъмна течност.

– Малко нефт – промърмори нещо пришълецът и Мунбър едва чу яйцето – преводач. – Бабата на Къцокъл го ползва за мазане. Много помага.

– Нефт? – зяпна Мунбър.

– И пие по три глътки вечер преди лягане – добави Перицмех. – Едни други баби са ѝ казали.

Мунбър продължаваше да се взира в бурканчето.

Без повече ритуали, Перицмех прибра бурканчето обратно в костюма, прекрачи направо през стената и изчезна от погледа на Мунбър, който бе виждал този фокус и преди.

Мунбър постоя около минута, вперил поглед в стената, после махна с ръка и се завлачи към спалнята. Имаше още около час преди съмване, или казано по друг начин – десетина часа преди да може да посети кабинет кабинет 142 на етаж  4. Днес вече бе вторник – ден за запознаване с инструкцията по противопожарна охрана.

„Подготовката е условие за оцеляване. Та нали им обещахме!“ – мислеше си той, докато внимателно се завиваше в леглото, за да не събуди Гертруда. „Добре че са напреднала цивилизация и не ползват  нефт за енергиен източник, че тогава как щяхме да си го браним?“

– Защо не го попита колко баби имат там, при тях? – промърмори Гертруда и се обърна на другата страна.

Александър Белтов

01.10.2018 г.

Всички права запазени!

Нечовешката човечност

Нечовешката човечност.

/Предпоставки и поява на ИИ-крация/.

есе от Александър Белтов

Увод

Оръдейните залпове ще бъдат безсмислени. Няма да чуете тропота на подковани с налчета обувки и не ще видите отблясъка на оръжията. До ноздрите ви няма да достигне мирис на барут – не. Защото такива действия най-вероятно ще отсъстват. Ще бъде тихо, а в началото повечето от вас няма да разберат, че е настъпила поредната революция. Когато осъзнаят това, ще бъде късно и вече ще се намират в качествено нова епоха на нашата цивилизация. Кормилото за управление ще е изтръгнато от ръцете на човечеството.

Идеята, че общество, ръководено от Изкуствен интелект (т.н. от мен „ИИ-крация“), може да бъде  изградено и развивано до устойчиво състояние, на пръв поглед е плашеща, но същевременно и вълнуваща. Наистина ли е възможно да се стигне до такава ситуация и как? Нека помислим заедно и нека заедно направим своите изводи.

Тезата, че ИИ-крация е възможна и колкото да е странно на пръв поглед тя е израз на *човечност, съм изложил, като съм раздробил труда на няколко отделни подтези, структурирани в две части. Първата от частите разглежда предпоставките това да се случи и тъй като във всеки един момент някоя от тях може да се промени, отпадне, или да възникне нова, я смятам за динамична. Втората част разглежда особеностите на една установена вече система и макар в настоящия момент тя да е фикция, ще я считам за статична. В нея заемам и използвам установени вече и добре известни понятия, поради което за нуждите на това изследване ще ги приемем за верни, колкото и относително да е това. Изследването изградено по този начин, прави изводите в края му също сами по себе си динамични, т.е. те не са безусловни. При поява на антитези в първата част, могат да произлязат синтези, които съпоставени от своя страна към статичната част, ще формират нови изводи, а това ще стане основа и за дискусия по повдигнатите въпроси, което е целта на този труд. Умишлено съм се разграничил от теологичните обяснения за произхода на човека и формирането на съзнание у него, тъй като това би хвърлило изследването към още по-непонятни и спорни хипотези. Нека теологичния фактор бъде онзи загадъчен елемент „Х“, без чиято роля не бихме могли да си съставим пълната картина на настоящето, а оттук да го екстраполираме към бъдещето, което ни очаква. но поне си струва да се опитаме.

Първа част – Предпоставки за възникването на ИИ-крация.

I. Увеличаването на познанието е предпоставка за увеличаване интелекта.

Тайнството на зачатъка е въпрос, вдъхновявал полета на мисълта на хората от най-дълбока древност, но не това е темата на нашето изследване. По-скоро, това е отправната точка, от която трябва да поеме нашето пътешествие. Това е моментът, в който оплождането на една иначе бездуховна човешка клетка, ще положи началото на множествено деление на клетки и формирането им в отделните органи и структура на тялото ни, ведно с управляващата целия процес биологична сложна, свръхпрецизна, и все още непозната за нас машина – мозъкът. Според епистемологичните схващания, представата за него е, че в началото на пътя си, той е „табула раса“ – чистата дъска, върху която разумът започва да твори. Той поема пътя си, образно казано, като чиста, недокосната и следователно необременена идеална сфера. А пътят на мозъка, до натоварването на функциите му, освен на команден център на основните процеси в организма, е дълъг. Има редица научни изследвания, че това започва да се случва още в утробата на родителя. Едва формиран като орган, той поема своята функция на команден център, но успоредно с това и на събиращ, обработващ и ползващ данни, постъпващи от различните биологични сензори, с които е надарено човешкото тяло. Примерите за това са много и ето само един от тях: Музика, която е звучала в обкръжението на родителя по време на развитието на ембриона, впоследствие бива разпознавана и се наблюдава реакция на новородено бебе. А приемането на звуковите вълни е само един от различните канали, по които върви процесът, наречен възприятие. И колкото повече използва възприятията си, толкова повече фактологични следи (следи, получени в резултат от настъпил факт) придобива и съхранява. Тези фактологични следи можем да наречем с термина данни, какъвто е приет за широка употреба. Съхранените данни биват сравнявани и оценявани от мозъка. Следствие тази дейност, оттук насетне биват отделени и сортирани по произход на постъпване – звукови, тактилни, зрителни, температурни и други. Тези натрупани данни се оформят в информационни масиви, които използвани по предназначение наричаме информация. Колкото повече информация се съхранява и обработва, толкова по-точна става и оценката за източника. За него в мозъка се формира образ на обект. Различните източници, влияещи си един на друг, могат да формират своеобразни купове (сборове) от обекти, а това води до образуване на минисистеми. Те са организирани помежду си с особен вид правила за взаимодействие и стремежът им е да бъдат в състояние на равновесие. Отворени за нови участници и стремящи се към развитие или затворени (самодостатъчни). Разбирането на действието на минисистемите от мозъка, бива използвано за разбирането на околната среда като съвкупност от взаимодействащи си една с друга системи. Това разбиране, макар и строго субективно, макар и отнасяща се за съвсем миниатюрен участък от света, наричаме познание. По този именно начин, възприятието бива трансформирано в познание. Познание за това, каква е заобикалящата среда с която имаме връзка, а мозъкът на базата на трупащата се информация прави оценка и предположение за източника на възприятието. За какво може да се ползва познанието от човека?

Натрупването на познание е предпоставка за неговото използване по „рационален“ начин, т.е за появата на разум (разум – „ratio”, лат. език). Започва да се създават модели на причинно-следствени връзки в представите и оттам да се коригира поведението на човек, спрямо тях. Индивидът се опитва да се адаптира по начин, който ще му даде най-добрата опция за оцеляване. Появява се логическото мислене – на база на обективните обстоятелства и минал опит, се правят обосновани изводи. Но това, което ни отличава от всички познати разумни индивиди е още по-висшата форма на човешкия разум – на основата на предполагаемите обстоятелства и техните взаимодействия се появява така нареченото абстрактно мислене. То е сложно, обемно и се отнася за имагинерни, непознати факти, разпростиращи се далеч извън познавателните предели на нашите сензорни канали. В този случай, разумът, на базата на познанието, натрупано в индивида, и надарен с благодатта на въображението, използва предположението за съществуването на факти и го съпоставя с вече формираното в мозъка познание, за да намери логическата им пресечна точка. Обобщаването им в разбираеми за индивида концепции. Въображаеми факти и реалност – къде се срещат и до каква степен могат да се препокрият? Абстрактното мислене помага да се изчисли вероятността за наличието на този факт, а оттук, на основата на причинно-следствената връзка, да предположи възникването на възможните последици. Именно тук се поражда и развива онова особено вторично качество, изградено на основата на разума, което наричаме Интелект. Интелектът има уникалните качества да използва в инструментариума си анализ и синтез на наличната информация. И ако Разумът ни дава способността да си служим с абстрактно и логическо мислене, то Интелектът ни дава способността за осъзнаване на тази информация, както и вероятността да си служим с нея. Т.е. интелектът е необходимата предпоставка за разбиране на реалността, познаваема чрез информацията, постъпваща по различните възприятия и канали от нея.

И така, в съответствие с материалистическото схващане, можем да направим следния извод: Мозъкът на човек е биологичен орган, използван от индивида за натрупване и обработка на информация, която от своя страна поражда създаването на разум, а с развитието на разума се развива и интелекта на индивида. Това твърдение дава отговор на изключително важния въпрос: Познанието увеличава ли интелекта на индивида? От всичко казано дотук, отговорът би следвало да е недвусмислен: Да – натрупването и използването на познанието увеличава интелекта на индивида. Доколкото в своето развитие Изкуствения интелект придобива и ползва познание – подобно на човек, a по аналогия, това твърдение може да бъде отнесено и към Изкуствения интелект.

II. Надмощието на интелекта поставя индивида в доминираща роля.

След като разбрахме, че натрупването и ползването на познанието увеличава интелекта на човек, нека разберем ползите от това. На първо място, това дава възможност на индивида да извършва корекция във взаимодействието си с околната среда, а това прави възможно избирането на най-добрата възможна опция за оцеляването му в нея. Оттук следва, че приспособяването на интелигентния индивид към промените на средата е възможна по най-добрия за него начин. Не така стоят нещата при индивиди с ниско ниво на разум, неразвили свой интелект и разчитащи на вродените си инстинкти. Тъй като средата ни е във вечно движение (климатични промени, тектонична активност, миграция на полюсите върху земната сфера, планетарни флуктуации и други катаклизми, активност на човека – изсичане на гори, добив на земни богатства, промишлено замърсяване и т.н.), то следва, че колкото по-развит е интелектът на индивида, толкова по-адаптивен е той. Не само да се приспособи, с необходимите за това подобрения (биологичен и механичен собствен ъпгрейд), но и най-важното – да прави опити да формира средата в своя ползва. Тази възможност недвусмислено дава предимство на индивида, който прави тези промени, пред другите индивиди. Индивидът, който има възможност целенасочено да върши това, понастоящем е човекът, а това го поставя в преимуществено положение над останалите биологични единици. Това е целта и в крайна сметка смисълът на всеки доминант – да формира средата за своите собствени нужди. Това е и в основата на създаването на познатата ни човешка цивилизация. Насочена изцяло към ползване на ресурсите само и единствено от един биологичен вид – негово величество Homo Sapiens „Разумния човек“. Изводът тук отново е недвусмислен: Надмощието на един интелект над друг, дава възможността да избира и формира по негова собствена представа средата, а това му дава преимущество по отношение на оцеляването му.

III. Изкуственият интелект може да се самообучава и развива самостоятелно.

В тази теза ще разглеждаме възможността на Изкуствения интелект (ИИ) да се самообучава и развива самостоятелно, като направим уговорка, че няма да разглеждаме ИИ, изграден на символни знания. В настоящия пример става дума за Изкуствен интелект от изчислителен тип и по-конкретно архитектура „Невронна мрежа“ – имитация на структурата на човешки мозък. Тук няма да влизаме в излишни технически подробности, но ще трябва да щрихираме основното. При така изградения Изкуствен интелект той започва своето обучение от нула, подобно на „табула раса“ при човека. При него, подобно на човек, има изградени канали за постъпване на данни. Това е повърхностен слой, изграден от сензори, които възприемат и препредават информацията, постъпила следствие промяна в средата, т.е. тя е динамична. Получените данни се предават надолу в слоевете на мрежата където се класифицират по дадени признаци. Започва образуването на неврони, способни да запаметяват данни, а при нарастване на данните се образуват групи, свързани помежду си подобно функциите на синаптичните връзки в човешкия мозък. Тези свързани групи оформят парчета информация. При всяко постъпване на нови данни, невронът расте, съответно нараства информацията в групата в която участва. Групите образуват слоеве, съответно свързани един с друг. Знанието в тези мрежи расте прогресивно и посредством обучение, се превръща в познание. Познание за средата, чиито член се явява самия Изкуствен интелект. Съответно, получава възможност да взаимодейства с нея, според собствените си нужди. Ето, това е стремежът на създателите му за повторяемост на точната схема на функциониране и на човешкия мозък, както бе отбелязано в първата теза, която разгледахме. Характерно за Изкуствения интелект изграден по този начин е това, че е нужно да бъде обучаван, преди да започне своето самообучение, а за това трябва време. Но нима човешкият индивид не преминава през същия стадий на развитие? Нима не бива подпомаган и обучаван в началото, преди да започне своето собствено обучение?

Да, отговорът на тази теза е: Изкуственият интелект може да се обучава и самообучава. Оттук следва, че в един определен период на времето, когато е достатъчно напреднал в обучението си и е поел собствения път на развитие, може да бъде в състояние да подобрява сам себе си.

IV. Крайна цел на човешкия интелект е възможността на индивида за потреблението на възможно повече ресурси от средата. Висша цел на Изкуствения интелект е поддържането на неговото функциониране, а оттук – поддържането в равновесно състояние на системата, в която оперира.

Ето тук е важно да споменем първата, и най-важна, отлика между човешкия интелект и Изкуствения интелект. В човешкия индивид се сформира самосъзнание. Прави се самооценка на връзката между Аз-а и средата в която битува. У него се пораждат критерии за морал и етика. Причините за това са много. Донякъде насадени от обучаващите, отчасти повлияни от средата, развити от собствени разбирания, породени от натрупване на познанието, или просто от подражание, но именно това са онези уникални качества, които ни правят хора. Отношението на един индивид към друг и в тази връзка появата на социализация. Именно това е средата, където се проявява и т.н.„човечност“. В една система, каквато се явява обществото, това е неизбежно. Контактът ни с другите индивиди и реакцията към това се основават освен на предварително зададени правила, но и на разбиранията ни за морал и етика. Това е общоприетото за тази система „правилно“ поведение. Но освен морални качества, самосъзнанието поражда у човешкия индивид и т.н. „его“. Силната привързаност към собствената си личност и съпротивата на Аз-а към патологичното му развитие. И колкото по-изчистени са моралните и етични принципи на Аз-а, толкова по-голям е шансът, това да не се случи и егото да бъде потиснато до нормалните му (според общоприетите норми) нива за всяко общество. За съжаление, до настоящия момент, познатата ни човешка история не е намерила форма на система, в която човешкото его да не е получила шанс за изкривяване и стигане до патологични форми. Да не е експлоатирано до степен, която да застраши и в крайна сметка да срине част или дори цялата система. При човешкия индивид целите се формират съгласно неговите потребности, определени според неговото собствено съзнание. То е подчинено на Аз-а, който, както знаем не е еднозначен при различните индивиди. Това води и до най-честия вид на изземване на ресурси на една група индивиди от друга – въоръжения конфликт или накратко казано: война. Независимо от декларирания претекст, независимо от повода т.н. „casus belli”, целта неизменно е една – придобиване на контрол над ресурси. Финансови, човешки, географски определени предпоставки за развитие – в т.ч. сладки водоизточници, полезни изкопаеми и суровини. Тази теза не е нужно да се доказва, просто трябва да се хвърли един исторически поглед назад в писаната история на познатата ни цивилизация, за да се убедим в правотата на твърдението. Дори в мирно време, човешката цивилизация продължава да черпи от невъзобновяемите източници с пълна мощност. Безконтролно, неразумно и безотговорно. Още преди да изтече средата на годината, човечеството бодро рапортува за „изчерпаната ни годишна квота на земен ресурс“, но това изглежда вече не стряска никого.

От своя страна, Изкуственият интелект не притежава съзнание, а и въпросът изобщо за формиране на такова е спорен. Доколкото самото понятие за съзнание у хората не е дефинирано точно (има различни теории за това), то не можем да твърдим, че такова би се формирало и в Изкуствения интелект. Именно липсата на обективни (твърди) критерии за оценка за възникването на съзнание в Изкуствения интелект е познато под термина „твърд проблем“ в теорията. Досега няма доказана хипотеза, че това може да се случи, затова ще приемем, че това е така. Нещо важно, което не бива да се пропуска – той не притежава вродени инстинкти, които от своя страна са част от формирането на собственото съзнание – Аз-а. За нуждите на нашата тема просто ще приемем, че Изкуственият интелект би могъл да имитира човешко самосъзнание, без да притежава собствено такова. Да показва външни белези на това, но без да го прави с разбирането от морална гледна точка. Без да прави разлика между добро и лошо. Без формиран в себе си етичен кодекс на поведение. Тоест, той привидно би взаимодействал със средата, както би правил това който и да е човешки индивид, но лишен от самосъзнание и без емоции. Целта му тук би била неговото взаимодействие със средата да бъде гарантирано. Един постоянен стремеж към запазване на равновесието в системата. Именно това ще приемем като негова висша цел – развитие до степен на стабилно равновесно състояние на системата, чиито член се явява Изкуствения интелект.

V. С безграничното си развитие, Изкуственият интелект неизбежно ще надделее над другите индивиди и това ще доведе до придобиването му на изключителен контрол върху средата.

Опирайки се на предходните тези, и формулиране на целта на Изкуствения интелект, тук можем да се опитаме да отговорим на 3 основни въпроса, касаещи темата на настоящата теза, а именно: Защо, Как и Кога?

Защо? – Като следствие на предишната теза, че „Изкуственият интелект не може да развие собствено съзнание“, стигнахме до извода, че автономна цел на Изкуствения интелект може да бъде единствено поддържането на равновесно състояние на системата и нищо друго. Това със сигурност не може да стане, ако Изкуственият интелект няма пълен контрол над нея.

Как? – На основа на твърдението в теза II, че „Надмощието на интелекта поставя индивида в доминираща роля“, се явява възможност за овладяване и изземване контрола на критично важни за формиране и управление на средата технологии от Изкуствения интелект за сметка на човека. Такива биха могли да са високите технологии, развивани интензивно през последните години, а именно:

  • Високо технологични разработки за бизнеса;
  • Високо технологични разработки за отбрана;
  • Високо технологични разработки за биологични подобрения на индивида;
  • Високо технологични разработки за контрол на средата (климат, природни ресурси, управление на водните източници и т.н.);
  • Изграждане на достъпни връзки и прoтоколи за управлението на изброените по-горе технологии, както и появата на всевъзможни свързани едно с друго устройства със софтуерно управление (Internet of things).

Кога? – Твърдението, че „Изкуственият интелект може да се самообучава и развива самостоятелно“ ни води до извод, че той би повторил същия път на развитие, така както това прави всеки разумен индивид. Докъде би могло да доведе това постоянно самоусъвършенстване и има ли в крайна сметка пределна граница? Чрез постигането Сингулярност – преодоляване на границата, при която нивото на човешкия интелект изостава от възможностите на Изкуствения интелект. Превръщането на Изкуствения интелект в нещо друго, нещо неизвестно, което не е заложено от създателите му. Доминиращият вид при всички случаи неизбежно проявява надмощието си. Дори да не е съзнателно, а както казахме вече „Изкуственият интелект не може да развие собствено съзнание“, възможността му да предприеме възможно най-точното (правилното) действие, за да осигури продължението на функционирането му, ще бъде единствената му възможна опция. Всяко отклонение, причиняващо заплаха за това, ще бъде неутрализирано, според възможностите на средата, управлявана от Изкуствения интелект.

Втора част – Появата на ИИ-крация и нейните основни харакеристики.

След като предположихме, че с развитието на Изкуствения интелект неминуемо ще се стигне до изземване контрола върху средата (системата) и човекът ще попадне в зависимост, то като следствие би възникнала т.н. от мен „ИИ-крация“. В този случай следва да разгледаме следните важни тези:

VI. Характерът на промяната е революционен и преходът към ИИ-крация по своето същество е Социална революция.

За да поддържаме това твърдение, на първо място трябва да разгледаме понятията, вмъкнати в него. Да разберем каква е разликата между Социална еволюция и Социална революция. За улеснение ще посоча общовъзприетите им описания от достъпни източници.

Какво разбираме като понятие за Социална еволюция?

Според Wikipedia.org[i]: Това е поддисциплина на еволюционната биология, която се отнася до социалното поведение, т.е. тези повVедения, които имат последици на „годност“, „добро състояние“ за индивидите, различни от деятеля/ „актьора“. Социалните поведения могат да бъдат категоризирани според социалната годност, към която те водят или за деятеля или за реципиента.

  • Взаимополезно – социално поведение, което увеличава преките положителни резултати, както за деятеля, така и за реципиента.
  • Егоистично – поведение, което увеличава преките положителни резултати за деятеля за сметка на реципиента.
  • Алтруистично – поведение, което увеличава преките положителни резултати за реципиента, но деятелят претърпява загуби.
  • Злостно – поведение, което намалява преките положителни резултати, както на деятеля, така и на реципиента

Пак според Wikipedia.org: Тази класификация е предложена от У. Д. Хамилтън. В нея той предлага, че естественият подбор предпочита взаимноизгодното или егоистично поведение. Това разглеждане на Хамилтън е имало за цел как естественият подбор може да обясни алтруизма и злобата.

Сега да разгледаме понятието за Социална революция. Добро определение за него намираме в същия източник Wikipedia.org[ii], и то е следното: „Под социална революция може да се разбират различни понятия в зависимост от субективната отправна точка за обяснение на явлението.

Най-разпространеното от тези понятия е марксическотроцкисткото, в което терминът „социална революция“ се отнася до обществен катаклизъм, при който настъпва радикална трасформация на една собственост в друга – примерно национализация на собствеността на „господстващата и управляваща класа“ в Русия в резултат от най-известната революцияОктомврийската. Като правило, според марксическата теория и ленинска практика, вследствие от/на социалните революции имуществото на „експлотиращата господстваща класа“ преминава в ръцете на държавата, управлявана вече от „експлоатираната угнетена класа“.

Оттук следва, че основна цел на Социалната революция е преразпределянето на собствеността. Дали в посока – национализация (експроприация) или в обратна посока – приватизация, това има отношение единствено към потребителите на блага. Към настоящия момент – от хората, като биологични единици с характерни потребности. С други думи, необходим е поне екзистенц-минимум от блага, за да се поддържа жива биологичната форма, а именно: вода, храна, подслон, медицински услуги (най-ниските слоеве на известната пирамида на Ейбрахам Маслоу). Всички те са зависими от материалното положение на индивида, т.е. отново въпроса за имуществото и средствата за производство (в нашия случай управлението на технологиите). Това материално положение бива гарантирано само и единствено от управлението на системата и разпределението на благата в нея. ИИ-крацията, наложена от Изкуствен интелект, управлява средата (системата) чрез контрола на критично важните технологии и по този начин освен да генерира, се грижи за преразпределянето на ресурсите. По такъв начин собствеността е трансформирана в Обществена собственост, което от своя страна премахва класовото деление. Ето това е същинския резултат следствие Социалната революция.

По отношение на социалните поведения (от темата за Социалната еволюция), те безспорно са важни за функционирането на системата, но отстъпват значително от приоритетните за индивида екзистенц-минимум необходими блага, така че те са вторични и дори могат да отсъстват. Тоест, можем да отбележим, че ИИ-крацията е смесица от двете, като все пак акцентът е Социална революция, затова ще го считаме за водещ и следователно ще я определяме за такава.

VII. Цел на управлението на ИИ-крацията е поддържане на равновесно състояние на системата.

От по-горните съждения става ясно, че за биологичните единици е важно осигуряването на блага, позволяващи на индивида оцеляването в дадена среда. Нещо повече, дори при задоволени потребности, човек продължава да прави опити за ненужно им трупане и изразходване, като не може да ограничи сам себе си. Критична грешка за човечеството е свръхпотреблението на ресурси. Със съжаление трябва да отбележим, че за да продължава съществуването си, сегашната ни икономическа система стимулира точно това поведение от всеки свой член.

От друга страна, Изкуственият интелект не се нуждае от никакви допълнителни ресурси, освен онези, гарантиращи функционирането му. Поемането на контрола върху инструментите за промяна на средата, както и натрупаното познание за нея, ще позволят на Изкуствения интелект да влияе върху средата, а оттам ще бъдат засегнати и индивидите, обитаващи въпросната система. Тоест, наблюдаваме трансформиране на цел – от личната цел на Изкуствения интелект да продължава своето функциониране, към запазването на условията за това. Това би означавало само едно: опит за гарантиране на членството му във функционираща  среда. Без етични и морални норми, стремежът на контролиращия средата Изкуствен интелект може да бъде единствено стремежът за поддържането на същата в равновесно състояние.

VIII. При установената система на равновесие, ще се запази нейната цялост, а това гарантира оцеляването на нейните членове.

Ако се върнем към един от широко известните постулати за потребностите на човека, формулирани от американския психолог Ейбрахам  Маслоу,  можем да предположим следното: Нуждата за изява е в най-високата част на пирамидата, но е невъзможна в условията на ИИ-крация. Ще бъде спрян поривът за творчество, лидерство и най-вече ще се потисне свободната инициатива на индивида. Ще се спазват общите наложени правила за взаимодействие, защото това ще бъде в интерес за запазване целостта на системата. Това би се отразило негативно на всякакъв прогрес, включително и техническия, но само онзи, който е задвижван от човешкия разум. Система за „уравновиловка“ според нивото на производство и количество на потребление, което от своя страна,ще доведе до „приравняване“ на уникални индивиди, какъвто е всеки от нас като личност. Възможно е обаче това да се окаже цената за физическото оцеляване на индивидите. Намирането на точен баланс между нужните потребности и задоволяването им, от една страна, и от друга – придобиване и разпределяне на общи ресурси. Можем да определим това състояние като ресурсно-базирана икономика. Тя ще бъде поставена на сериозно изпитание при прогресивно намаляващите ресурси и от друга страна увеличаването на своите членове. Ще са нужни и постоянни корекции, които с времето ще стават все по-ограничаващи. Всяко отклонение от предварително изчислените стойности обаче ще разбалансира системата в една или друга нежелана посока.

Изводи:

От всичко казано дотук, можем да направим следните изводи:

  1. След като Изкуственият интелект може да се обучава и самообучава, той ще се сдобие собствен високоразвит интелект. Нещо повече, когато има достъп до познание (той несъмнено ще има такова), то този интелект ще бъде развиван (на практика безгранично, или поне не в такива граници, които можем да си представим).
  2. Следствие на способностите си за самообучение, формиране на собствено познание за средата, както и достъп до натрупаното световно познание, в един момент Изкуственият интелект ще се озове в позиция на надхвърлящ нивото на човешкия интелект – т.н. Сингулярност.
  3. Поставени в една и съща среда, човешкият и Изкуственият интелект ще се озоват в състояние на съперничество за поемането на контрол над нея. Причините за това при двата вида са различни – човекът върши това, за да експлоатира средата и нейните ресурси (дори да е твърде егоистично и дори гибелно за останалите), а Изкуствения интелект, за да поддържа равновесието в системата (ведно с всички нейни съставки), независимо от цената, която трябва да се плати.
  4. Доминантната роля на Изкуствения интелект в една обща система с хората, неминуемо ще породи промени в организацията и връзките вътре. Ще бъдат засегнати социалната среда и междуличностните отношения. Контролът върху технологиите, придобиването на ресурси и тяхното потребление, ще доведе до онова състояние, което посочихме с понятието Социална революция.

Когато обединим всички тези изводи, може да получим цялостната картина и да направим следния общ извод на настоящата теза: Появата на ИИ-крация е Социална революция, ръководена от напреднал Изкуствен интелект, достигнал точката на Сингулярност, и постигната с помощта на съвременните високи технологии, способни да осигуряват контрол над средата. Целта на така изградения модел на общество има за цел единствено и само оцеляването на същата, тоест, постигането на вътрешно равновесие.

Заключение:

От така направените съждения можем да предположим, че със сегашния темп на развитие на високите технологии, със сигурност ще се сблъскаме скритично важни Социални промени. Възможно е и това да стане по начин толкова неусетно, че голяма част от индивидите дори да не разберат за този преход. Да бъде приет за част от нашето историческо развитие, но всъщност то е цивилизационно. Възможно е това да бъде единственото спасение за цивилизационния модел на нашата планета, но също така е възможно и да е най-лошият кошмар за хората. Зависи от гледната точка. Има твърде много неизвестни към развитие със среда, подчинена на изцяло изчисляемо поведение, извън контекста на човешките взаимоотношения и ценности. Като пример само бихме могли да помислим над факта, че не всеки член на системата може да бъде полезен и приобщен към общата цел. Такива са възрастните, болните, и като цяло неработоспособните. Как би се държала системата, ако не успее да се справи с тяхната издръжка? Третирането на индивидите не като личности, а като части от една обща машина. Безименни и взаимозаменяеми. Нечовешка човечност ли е да жертва малкото, за да се запази общото? Или проява на нечовешка човечност е борбата да се запази в устойчиво равновесие системата и да се гарантира битието на всички нейни членове, включително тези в тежест, та дори и този опит да доведе до нейната гибел? Но каквото и да отношение да вземем към въпроса, с голяма доза сигурност чака ни нова Социална революция. И тя ще бъде толкова всеобхватна, че най-вероятно ще засегне всички индивиди. Усилията, които се хвърлят за разработване на Изкуствен интелект през последните години, карат стрелките на часовника да се движат все по-бързо и по-бързо. Така, вероятността от достигане на възможност за реализация на този сценарий става все по-реален. А след това…

Оръдейните залпове ще бъдат безсмислени.

*човечност – състрадателното, внимателно и милостиво отношение на един индивид към друг

[i]https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BE%D1%86%D0%B8%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B0_%D0%B5%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D1%8E%D1%86%D0%B8%D1%8F

[ii]https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BE%D1%86%D0%B8%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B0_%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D1%8E%D1%86%D0%B8%D1%8F

Pérez Campos, Magaly (Compiladora). Glosariode Términosde Ciencia Política. Facultadde Ciencias Jurídicas y Políticas. Caracas. 1998.

31.08.2018г., София

 

Лиценз за ползване Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International License.

 

Добрият текст

Широко разпространено е схващането, че добрият автор е добър сам по себе си и това е безспорен факт. Факт, който привидно няма особена връзка с нищо друго, най-малкото с читателя. Той -текстът, е продукт на гения и таланта на самия автор. И още – добрият текст би бил добър, независимо в коя епоха е писан и независимо в коя епоха четен. Независимо къде е писан и независимо от кого и къде четен. Той винаги си остава все така добър.

Но, ако помислим по-задълбочено, то за жалост на авторите на текстове това не е така. Когато казваме, че даден  текст е добър, това е относително вярно твърдение. Той се явява субективно измерен текст, защото зависи от твърде много субективни фактори. Тук, за да не ставаме многословни, бихме посочили само някои по-важни от тях, а именно: нагласата на читателя за възприемане (т.н. интерес), ниво на интелигентност и куп други предпоставки, но най-вече дали самия читател има нужда да прочете точно този текст. От необходимостта му да осмисли словата на автора. Точно сега и точно с този текст. Да се намъкне в кожата му, образно казано, да живее и диша с него и чрез неговите герои.

В тази връзка, може да се каже следното: единствено читателите с техните индивидуални особености правят текста на автора да изглежда добър, оттам и авторът да бъде оценен.

Погледнато по този начин, словесните сблъсъци между на вид „успешни автори” изглеждат не само необмислени и не на място, а нещо повече, изглеждат смехотворни и жалки в очите на запознатите с конфликта. Зле режисиран театър, показност, чиито автори подценяват интелекта на публиката. А публиката, веднъж разбрала, че я подценяват – не прощава.

Александър Белтов

(публикуван и като коментар от автора във Facebook.com)

За възможния галактически неолиберализъм, малко хибридни войни и нуждата от памперси

Хибридната война не само допълзя до прага на Мунбър, а направо се сгромоляса върху достолепната глава на генерала, образно казано, защото въпросът не бе в главата, а  в краката. И по-точно в обувките. Вече втори ден стояха в коридора, пълни със смачкани във формата на топки вестници, напоени със странна смес по специалната рецепта на Гертруда – точно седемдесет процента спирт и трийсет с оцет. Въпреки тези манипулации, донякъде граничещи с магичното, ефект така и не се забелязваше. Чепиците продължаваха да стискат и все така бе невъзможно да се носят за дълго.

Врачката на Президента се оказа права, мислеше си Мунбър. Беше предвидила, или по правилно, бе провидяла това бедствие много отдавна. Президентът от дълго време дъвчеше пред медиите темата за хибридна война, докато тя наистина се стовари над Мунбър и Родината под тази тъй неочаквана и странна форма.

Дори той не можеше да отрече победата на подлия враг. А врагът имаше тази неизменна характеристика – винаги бе подъл. И тази му победа бе добре планирана и, както можеше и да се очаква, великолепно изпълнена. Противникът заслужаваше искрени адмирации за това, но Мунбър, както всеки друг път, се въздържа да ръкопляска.

А ето как се бе развила самата ситуация: Първо бяха изпратили тук подривни елементи, под формата на нещастници емигранти. После наляха вражески капитали в местната икономика, сформираха се акционерни дружества, ръководени от чужденците и най-накрая – съвсем естествено и предвидимо, парите им осигуриха  достъп до държавните обществени поръчки. И ето ти сега –  договор за изработка и снабдяване с  обувки за цялата армия. И още по-лошо – няма никакво мърдане от това положение. Перфектно формулиран контракт, с всичките му там клаузи за неизползване на обувки от други производители и така нататък. Накратко – неолиберализъм в действие. Тази абстрактна и до този момент така далечна за Мунбър политическа философия, сега му бе изяснена в един-единствен пример. Нагледно и твърде болезнено, поне що се отнася за собствените му крака.

Той подритна ядно обущата и те се разпиляха пред него. Единият полегнал настрани, като онази картина на Титаник преди отправянето му към дъното на Атлантика, която бе виждал някъде. Доближи ги, наведе се и пак се взря в тях. Гледаш ги – обикновени военни обувки. На външен вид съвсем нормални и по устав. Лъснати до блясък и готови за ползване. Мерени с линийка, шублер и с каквото и да е пособие – по стандарт. Но вътре, вътре стискат непоносимо.

Мунбър се смръщи, наведе се и с един-единствен напън успя да пъхне нозе в тях. Изправи се и се огледа в огледалото. Не забеляза никаква промяна, освен онази вертикалната бръчка между веждите, която видимо се бе задълбочила и леко издължила. Целуна Гертруда за „довиждане“ и излезе.

По пътя за щаба, свит на задната седалка на служебния автомобил, не мислеше за нищо друго, освен за сините теменужки на Гертруда в задния им двор.

Може би щеше да преглътне неколкодневно неудобство на тесните чепици, но когато завари босоногите пехотинци, с бинтовани подути нозе пред генералния щаб, реши че така повече не може.  Представи си „марш на скок“ от рота босоноги бойци в пресечена местност или, не дай Боже, в горещ пясък и  му призля. Тялото му се лашна първо в едната, а после и в другата посока, но той се удържа на стегнатите си в менгеме стъпала. Ноздрите му усетиха острата миризма на оцет – изглежда специалната рецепта на Гертруда за разширяване на обувки се бе разпространила и сред колегите му. Пред няколко кабинета видя изути и изоставени на произвола на съдбата обуща. Из целия генщаб шляпаха босите  колеги на Мунбър и само ако наденаха хавайски блузи и къси шорти, в картината ще липсват единствено чайки и гларуси. Ех, че коварен враг, затвърди убеждението си той – разлагането на дисциплината бе пълно. Операция като по учебник, само че точно този учебник той не бе изучавал.

Реши да се отбие в кабинета на генерал Стокър. Бяха го върнали от пенсия обратно на служба, когато виртуалното му копие бе свалено за ъпгрейт от Харгриивс, но новата му версия даваше неочаквани бъгове.

Завари пълнокръвното му човешко тяло на дивана, с протегнати крака и самодоволна усмивка. Беше нахлузил розови пантофи с малък пискюл. Те изглеждаха малък номер и белите му пети стърчаха наполовина. До него, провесени като уморени кучешки езици, зелените му чорапи.

– За други обувки не може, забранено е. Но за чехли нищо не се казва – кротко поясни той, още преди да бъде запитан.

– Какво ще правим, Стокър?- Мунбър приседна кротко до колегата си. Наведе се и изу обуща – Ох, най-после! – после със замах захвърли и чорапите, както бе направил Стокър. Те се запиляха нейде, най-вероятно под бюрото.

– Леваци! – каза Стокър, щом Мунбър вдигна глава – Едни обувки не могат да изработят, а се натискат да произвеждат и подводниците от другия месец. Абе голям размах на дейност имат тия, нали така?

– Какво? – ревна Мунбър, като се напрегна до него тъй рязко, че кокалите му изпращяха.

– Ами да, ти не знаеш ли? – смутолеви Стокър.

– И какво още, казвай? – като че можеше да преглътне подводниците, но му се стори, че Стокър го кара по-леко, само за да не го ядоса. Изглежда премълчаваше още нещо. Нещо дори още по-ужасно от това ненадейно да потънат подводниците. Барабар с екипажа.

– Не знам какво – понижи още повече тон Стокър. На Мунбър му се наложи да се приведе към него, за да го чуе – Нали ги знаеш тиловаците, че и адвокатите от правния отдел? Крият до последно, ама това разбрах от полковник Левко, тоя дето бяхме в щаба на… Всъщност в кой щаб бях с него?- зачеса плешивината на темето си.

– Няма значение къде сте били, Стокър! Казвай какво още! – подозренията на Мунбър изригнаха като лава над древен римски град. Бяха почти толкова могъщи, огнедишащи и дважди по-черни от пепелта на вулкана.

– Ами и долното бельо, май … такова… договор за изработка – замънка Стокър – Пак от тяхна фирма.

– Не! –Мунбър скочи на босите си нозе. Инстинктивно вдигна края на ризата и пъхна палеца си под горния ръб на панталона, стегнат от кожен колан. Напипа широкия ластик на шортите си – бяха си там.

– Ама за памперси нищо не се казва – продължи някак обнадежден Стокър. – Свободни сме да ползваме по наш избор… ако се наложи. Само бельо на чужд производител не можем да използваме.

Мунбър се заразхожда напред – назад, шляпайки по пода. Босите му нозе оставяха едва забележими горещи следи, които тутакси се изпаряваха.

Стокър мълчаливо наблюдаваше отстрани.

„Бельо, а!” Очите на Мунбър се напълниха със сълзи, в които заплуваха огромни кораби разрушители. Металните им корпуси бляскаха застрашително. В ушите му зазвучаха фанфари. Корабите изправиха стоманените си дула, готови да разрушават бойната техника на подлия, но, както се разбра, толкова изобретателен враг. Дали противникът не разполагаше с някой умник като нашия Харгриивс? Дори двама, може би, ужаси се той. Да, със сигурност имат – сви юмруци. Само да му се мерне сега онзи хитрец Харгриивс…

Когато забърса очи се оказа, че кораби разрушители няма, и всичко е било плод на влажен мираж. Фанфарите секнаха така внезапно, както бяха зазвучали само преди няколко секунди.

– Ще се наложи, Стокър, ще се наложи – продума Мунбър. – Само да знаеш какви Харгриивци имат ония… не само памперси ще трябват, ами… – помъчи се да назове още нещо, но се запъна и затвори уста.

Стокър се изопна. Познаваше Харгриивс, онзи шмекер, цивилният съветник на Мунбър, и знаеше на какво е способен. Само при споменаването на това име, му стана още по-страшно. Беше изул пантофа от левия си крак и мълчаливо наблюдаваше едва доловимото потрепване на кутрето. Трябваше да измислят нещо!

– Ами онзи, сребристият иноземец, дето Къцокъл го праща тук от време на време… – колеблививо започна той.

– О, да – подскочи Мунбър – Той може и да измисли нещо, за да излезем от тази ужасна и губеща ситуация. Но ще трябва преди това да се снабдим с памперси… нали разбираш, неудобно е някак си. За пред него, де. С голи задници не бива.

– Ами и ако на тях са им таковали, нали, спретнали това… – добави Стокър – Помниш как се оплака за амортизираната летяща чиния. Онази същата, с която се появи в двора на щаба. Малатийците ли там, какви са?  И ако има…  такова…

– Някакъв извънземен, шестващ из галактиките неолиберализъм? – продължи вместо него  Мунбър – Тихо, да не чуе Дяволът, че тогава ни е спукана работата! – и кръстоса пръсти зад гърба си.  – Тръгвам да издирвам Харгриивс, че да каже как може да се свържем със сребристия иноземец – Прекоси с две крачки кабинета на Стокър и се изниза през вратата.

Когато тя се хлопна зад гърба му, очите на Стокър попаднаха в останалите на място обувки на Мунбър. Празни и ненужни.

 

Александър Белтов

13.10.2016г.

 

Всички права запазени!

История за амортизирани малатийски кораби, малко извънземна загриженост и съвсем реална оценъчна стойност

Дилемата – ябълков пай или палачинки с мед, задържаше ръката на Мунбър във въздуха повече от необходимото. Генералът, ценящ дисциплината като една от върховните човешки добродетели, не харесваше думата „избор”. Считаше, че времето за оценка на алтернативите и вземане на решение в цивилния живот е чиста загуба на време, особено, когато с Гертруда посрещаха гости и тя трябваше да избере облеклото си. Когато обаче се изисква прилагането на НОРД* когнитивен цикъл за оценка и противодействие на заплахи, то тогава Мунбър бе в стихията си.

Тънките му пръсти вече докосваха ябълковия пай, когато пронизителен вой на сирена огласи столовата на щаба. Ехото, отразено от стените блъсна главата на Мунбър и разбърка ума му. След миг, генералът възстанови мозъчните си функции и успя да концентрира мислите си в топка, а тя бе черна като цветоуловител в заредена с тъмни дрехи пералня.

В създалата се бъркотия, посетителите се заблъскаха към изхода, а Мунбър изненадващо се намери рамо до рамо със запъхтения Харгриивс.

– Какво, по дяволите, става? – изрева, за да надвика шумотевицата.

Устата на съветника му обаче бе пълна с несдъвкани залци и той бързо я посочи с пръст. И без това не знаеше причината за тревогата, така че авторитетът му на всезнаещ в този миг бе спасен от мръвка варено телешко и коричка ръжен хляб.

Тълпата ги понесе в устремен бяг, който Мунбър основателно счете за спешна евакуация. Кобурът почукваше в такт с тичането по бедрото му и това бе единственото успокояващо нещо в създалата се ситуация. Непонятно за него беше обаче, че вместо към противоатомния бункер тълпата го насочи в друга посока.

На паркинга пред щаба се бе образувал плътен кръг от хора и се наложи Мунбър да си пробива път, като почти премачка генерал Стокър, влачейки след себе си запъхтения Харгриивс. Няколко морски пехотинци бяха насочили карабините си към странна композиция от още по-странни обекти. Редом с автомобилите, полегнал на една страна, бе малък, наподобяващ детски пумпал непознат апарат. До него, приклекнал, стиснал в ръка г-образна манивела, се суетеше онзи хилав странник с плътно прилепнал сребрист костюм, който генералът бе срещал вече. Вдигнати на челото му, на дебела черна превръзка бяха прикрепени кръгли авиаторски очила.

„Летяща чиния” – някак от само себе си дойде определението за апарата в главата на генерала.

Когато забеляза Мунбър и Харгриивс, чужденецът се изправи, бръкна в костюма си и извади оттам яйцето – преводач. После някак вдървено вдигна ръка: – Мир вам, братя по разум! – в миг изграчи транслаторът.

Тълпата се смълча. Небето се изясни до светлосиньо и дори лекият бриз, играещ си с къдрицата на слепоочието на Харгриивс, внезапно утихна. Моментът бе тържествен за целокупното човечество. За колегите му, навярно това беше първа близка среща от трети вид по класификацията на Хайнек, но Мунбър бе един вид ветеран в тази област, така че се почувства длъжен да поеме командването.

Докато генералът намисли подходящ отговор на приветствието, отправено към земните жители, пришълецът посочи с ръка клюмналата на една страна летяща чиния: – Бутайте, че не пали!

Сякаш като посечена със сабя невидима завеса се смъкна и реалността на сцената раздвижи хората зад гърба на Мунбър. Десетки думи едновременно достигнаха до ушите му, но той не можа да отдели нито една в съзнанието си.

– Това ли трябва да се бута? – запазил самообладание, Мунбър надвика колегите си, а тълпата притихна и напрегна слух. Изправеният показалец на генерала сочеше право в непознатия апарат.

– Да – сведе поглед чуждопланетянинът, а стъклата на авиаторските му очила отразиха тънък слънчев лъч. – Само това остана в движение – снижи глас и изглеждаше сконфузен. – Това е малатийски кораб, а както знаете ние вече не сме приятели.

Мунбър не знаеше този факт, както впрочем не знаеше и кои, по дяволите, са малатийците, но си замълча.

– Сега сегмерианците предлагат да поправят двигателите на малатийските ни кораби – продължи пришълецът, – но малатийците от своя страна ги плашат със съдебни дела в Междупланетарния Галактическия Съд. Лицензи  някакви и такива глупости, абе объркана работа, знаете. Вижте, даже уплътненията са стари и пропускат космичен прах – тупна с ръка мястото, където Мунбър разпозна смътните очертания на елипсовиден детайл. – Едвам намирам вратата, за да вляза, а вътре е ужас някакъв. Почти не разчитам приборите от полепналата мърсотия. Добре, че автопилотът все още функционира, че инак не знам как ще намеря обратния път. А пък дробовете ми…

– А ти за какво си дошъл? – досети се да продължи с въпросите Мунбър, като прекъсна оплакванията на другоземеца.

– Къцокъл ме прати. Нареди: отлитай бързо и дискретно вземи биологични образци. Има опасност твоите да се избият и този път е сериозно. И още каза, лично дядо му навремето донесъл дузина двойки биологични образци от планетата. И така след последния голям сакатлък са ви заселили отново. Било е толкова отдавна, че малатийските кораби по онова време още били дървени. Сега Къцокъл държи снимката на дядото – герой върху бюрото си.

В първия момент Мунбър не разбра кои са „твоите”, но за Къцокъл вече бе чувал.

Тълпата зажужа и той с гърба си, като с антена улавяше вълнението на хората. Пехотинците свалиха дулата на карабините и напрежението започна да спада.

– Тази чиния, пардон – кораб, не е ли малък, за тази работа? – включи се Харгриивс.

– Малък е, ама нали ви казах – само той остана в движение. Успях да натоваря един -единствен образец и едвам му намерих партньор, пък дано имате късмет и стигне – сви рамене сребристият. – Хайде де, бутнете малко!

Мунбър, Харгриивс и двама морски пехотинци се престрашиха и приближиха летателния апарат, а пришълецът тутакси се шмугна някъде в търбуха му.

Доброволците дружно насилиха мишци и чинията се изправи, заскърца глухо и се раздвижи. После изведнъж олекна, някакви странични светлини по ръба примигаха и тя запърпори, отначало тихо, а после нещо прищрака и звукът загърмя. Машината, обградена от прах, дребни треволяци и две – три офицерски шапки се заиздига вертикално във въздуха и щом се извиси над тълпата форсира двигателя. Оглушителният рев накара Мунбър да запуши с длани уши, фуражката му се килна на една страна, но той някак успя да я задържи с ръка, рискувайки тъпанчето на дясното си ухо. Корабът за секунди се стопи в небесата, а летящите шапки изпопадаха обратно. Няколко души се втурнаха да ги събират и това създаде малка суматоха.

„Странен подход за дискретна операция” – помисли Мунбър, но трябваше да уважи критериите на чуждопланетяните.

В този момент, както бе вдигнал ръка за прощален поздрав, Мунбър забеляза, че тя трепери. Сведе глава и с ужас откри, че цялото му тяло трепти. Озърна се смутено дали някой го наблюдава, но точно в този момент получи облекчение във формата на извод от напрегната мисловна дейност. Беше разгадал – трептенията не бяха причинени от вълнения или страх, нито заради форсажа на току-що излетялата малатийска чиния, а заради яростните вибрации на клетъчния му телефон, напъхан във вътрешен джоб на мундира. Припряно разкопча горните две копчета, бръкна чевръсто и натисна бутона още докато  поднасяше апарата към ухото си.

– Мунбър – закрещя оттам гласът на президента, – посегателство над семейството ми! Изчезна Фифи!

– Кой? – настръхна Мунбър

– Фифи, йоркширеца ми! Действай!

Президентът прекъсна разговора и Мунбър притеснено се заоглежда. Къде ли може да е къдравият пакостник? Уплаши се да не би в суматохата да е стъпкан и тутакси си представи малка сплескана купчинка. Няколко мига по-късно обаче бе поразен от внезапна мисъл: – Какво!? Хей – погледна нагоре и размаха ръце Мунбър, – върни кучето на президента!

– Ха-ха-ха! – прихна до рамото му Харгриивс. – Следващата разумна раса на земята ще е йоркшир териер.

– Колко разумна? – с надежда попита Мунбър и спря да ръкомаха.

– Колкото да запази планетата – отвърна Харгриивс, горд че веднага бе отвърнал с калкулация в реална оценъчна стойност. – И дано малатийците им ремонтират двигателите на чиниите, че инак… – добави след малко и силно стисна палци.

Мунбър забеляза жеста на Хагриивс, обърна му гръб, за да не види какво прави и се прекръсти.

* НОРД когнитивен цикъл – термин от военните управленски функции. Означава последователното превъртане на следните действия в общ цикъл: Наблюдение – Ориентация – Решение – Действие

Александър Белтов

10.11.2015г.

Всички права запазени!

За изпращането на сонди в дълбокия космос, доктрините… и още нещо

Нахлупил до очи бейзболна шапка, Мунбър усърдно косеше плъзналите из двора треволяци. Бе вършил същото преди седмица, а сега отново бяха навирили острите си стръкове, стигаха ръба на обувките му и досадно гъделичкаха глезените. Машината шумно се тресеше в здравите генералски ръце, а мирисът на прясно окосена трева натрапчиво изпълваше ноздрите. Гертруда бе излязла с приятелки, така че той се вихреше на воля, без да се налага да слуша вечните предупреждения за теменужките. Тъкмо когато в мисълта му образът на изпотено шише бира набра сила и придоби размерите на парен локомотив, Мунбър усети нечие потупване по гърба.

Извърна глава и едва не захвърли работещата на пълни обороти косачка. Зад гърба му стърчеше онзи индивид с прилепнали сребристи дрехи, който лекомислено бе обявен от Харгриивс за „зелен учен”, но, както бе пояснил по-късно, не в смисъл на „незрял”. Това се бе случило, когато заловен да се навърта в щаба, го бяха довлекли в кабинета на Мунбър. Тогава шпионинът, очевидно преминал специална школовка, майсторски се бе измъкнал от пехотинците и изчезнал вдън земя. Сега, отново демонстрирайки завидните си умения, сякаш се бе материализирал от нищото. В едната му ръка Мунбър разпозна онова яйце – преводач, което вече бе виждал по време на споменатата им първа среща, а в другата, бе провесил приличащ на малка сателитна чиния предмет.

Непознатият отвори уста и  Мунбър инстинктивно изключи мотора на косачката.

– Пак ме вдигате по тревога и заради вас обикалям из галактиките. Кхм, кхм, здраво се нагълтах с космичен прах, ще знаеш – изскрибуца яйцето в ръката на натрапника. – А от гравитацията на планетата ви с месеци ходя на санаториум за опорно-двигателния апарат. Засрамете се най-после, рох продох! – изражението на лицето му, според Мунбър, може би изразяваше гняв, а това си бе ситуация на пряка заплаха. Зачуди се дали да не го зашлеви с косачката. Огледа се за помощ, но освен чужденеца нямаше никой. Като капак на всичко и револвера му беше останал в къщи. Почувства се съвсем беззащитен.

– И да му „преепро мувей фкллл….” – поде отново съществото, но още не довършило изречението си, спря и започна да тръска енергично яйцето – И да му целувате ръка на Къцокъл, шефа, че ме е изпратил във вашия сектор за наблюдение – довърши транслатора. – Извинявай, нещо преводачът зацикля. С тези фразеологии и идиоми… Трудно му е – гузно поясни сребристият.

Мунбър изобщо не разбра къде, по дяволите, е това „вашия сектор за наблюдение” и защо трябва да целува ръка на някой си Къцокъл. Това представление най-вероятно беше хитра провокация на изкусен враг. Но, трябваше да признае това, беше добре режисирано и прекрасно изпълнено. Хванаха го неподготвен.

Запотените му юмруци отпуснаха дръжките на косачката. Той започна да пресмята за какво време може да изтича разстоянието до вкъщи, за да грабне револвера.

– Искам да кажа, – продължи съществото – ако не беше той, за да ме насади на това наблюдателно място, досега да са ви „прееехне…еее” – отново зацикли преводача. – Опаткали.

– Какво!? – изрева Мунбър. – Кой? Кого? – думата „опаткали”, като бъбречен камък в уретер, болезнено заседна в мозъка му.

– Ето – протегна ръката с чинията неканеният гост – това е част от ваша, изстреляна към дълбокия космос сонда. Втора поред. Добре, че не я изпуснах от екрана. Само си представи – тук се съдържат записи с наивното : „Ето ни – това сме ние и сме точно тук”. Направо си е „клокл веерс их”… – нова доза разтръскване помогна на преводача да намери точните думи: – Направо си е „Ела, Вълчо, изяж ме”1,  че и песни в съпровод сте пратили. А ако беше попаднала в неподходящи ръце, какво можеше да стане? – забърбори толкова бързо, че яйцето едва смогваше да транслира. – Първосигнална реакция е да унищожиш непознатото, защото още не разбираш идва ли заплаха от него. И според вашата доктрина „Стреляй пръв, или си мъртъв” какво ще се случи? – „Разбира ги тия работи” – с уважение към непознатия помисли Мунбър. За него нямаше съмнение – този със сигурност бе преминал спецобучение.

– А тази доктрина не е приета само от вас – продължи да нарежда непознатият. –На! – тикна сателитната чиния в ръцете на генерала – вземете си сондата и никога повече не го правете. Ама сте едни! – извърна гръб и с танцова стъпка се насочи към живия плет.

– Ей! – Досетил се нещо, Мунбър подвикна зад гърба му. – А какво е станало с първата сонда, щом казваш, че тази е втора?

Вече стигнал до целта си, сребристият се извърна:

– Първата? – на свой ред изви глас сребристият и транслатора изпищя от изкривения от премодулация сигнал. – Разбира се извадихте късмета на  начинаещия хазартен играч… Попадна в ръцете на наш бизнесмен. Оттам извади координатите на планетата ви, а после я набучи с камери, микрофони и такива неща. Сега продава билетчета на публиката. Голямо реалити, казват. Скрити манипулации или направо откровени лъжи. Войни за нефт, газ и други изкопаеми, а скоро очаквайте и за питейна вода. Но, шоу за публиката да става,  че инак е гладна за други неща, знаеш как е.

Мунбър не знаеше как е, но разбра, че нещата не са за хвалба и тактично си замълча.

Пришълецът помаха за последно, обърна гръб, вдигна крак, и грациозно, с коремно- претъркалящ стил се прехвърли над живия плет.

Останал сам, Мунбър заоглежда сателитната чиния в ръцете си, но не след дълго я захвърли на тревата. Понечи да я ритне, но в последния момент се отказа и кракът му увисна във въздуха. После се запъти към бараката с инструменти, за да вземе права лопата. Тренираният му за извънредни ситуации ум бе взел съдбоносно за човечеството и най-вече в защита на родината решение – на това място ще закопае чинията, а после ще помоли Гертруда да засади отгоре от любимите си разноцветни теменужки.

Малко преди да стигне бараката, изви врат и отправи поглед към синевата над главата си – дали някой някъде, там горе, къса билетчета?

ПС от автора – Благодарим ти, Къцокъл!

1 „Ела, Вълчо, изяж ме!” – българска народна пословица.

Александър Белтов

09.10.2015г.

Всички права запазени!

Трябва ли да храним мислите си

Трябва ли да храним мислите си? Да хабим енергия – този краен и скъп ресурс. Трябва ли да им даваме чай, шоколад и бадеми? Да спрем алкохола? Трябва ли да ставаме рано и в тишината на заспалия град да им даваме простор за летеж? Да ги разхождаме в парка, за да поемат кислород в кръвта? Да ги отглеждаме с любов, докато са малки, а след това пораснали да им се радваме безкрайно и гордеем с тях пред приятелите си? Да им нахлупваме слушалки с музика, за да ги отделим от реалния свят? Да четем, да анализираме, сравняваме и прогнозираме? Да изхвърлим през терасата новия телевизор, облъчващ ни с фалшиви реклами за това как животът ни става по лек с новия „.Х.”, а сега и на по-добра цена? Да купуваме шарена опаковка, вместо съдържание?

Представете си колко грижи са нужни, за да ги имаш. Колко скъпа био-химична енергия и загуба на лежерно време е лукса да се мисли днес.

Направете малък експеримент, само сега, извънредно, и само в тази връзка. Изхабете малко от безценния си ресурс, само мъничко, не много. Една трошица, бих посочил. Представете си, ако се откажем от мисълта, изобщо. Просто така. Какъв живот, нали? Единственият продукт на онова, що е затворено в твърдия ни черепен контейнер, не мисъл, а убеждение ще бъде, че има кой да мисли. За нас единствено е задължението да се храним, защото нашата трагедия е в това, че сме биологически единици. Да се храним, поим, и отново храним. С анти-био продукти. Сутрин, обед и повечко вечер, за да спим непробудно. По часовник. Да напълним стомаха и изпразним кратуните. Да си налеем по една анти-био алкохолна напитка и да теглим по една анти-био на целокупния проклет човешки род. Ще бъдем добре. Направо екстра. Да извадим, там, някъде отвъд забранената граница на мислите, едно единствено желание : “Кога сме най-зле, все така да сме!”. Да го хвърлим пред очите си като заклинание – поличба и плюем през рамо: пу-пу!

– Хайде, момче, дай купона и взимай дажбата си. – рисуваната усмивка на клоуна прилича на четвърт лунна фаза. – Задържаш опашката, не виждаш ли? Какво си се оцъклил, да не би да мислиш за нещо? Също така, не пропускай да гледаш новата ни програма! Вече е без прекъсване, 24 часа. А, да не забравя най-важното, макар да ти е известно: длъжен съм да ти напомня –използвай пестеливо дажбата, за да ти стигне до следващия път! Енергията трябва да се пести. Криза е, знаеш.

Александър Белтов

09.12.2011г

Всички права запазени!

За мозъчните мостове и прехвърчащите насам-натам мисли

На път за службата, Мунбър, забил поглед в тила на шофьора внимателно слушаше тихия шум от двигателя. Опитваше се да отгатне кога автоматичната кутия превключва предавките и броеше това наум. Беше се събудил със страхотна идея в главата, а може и да я бе сънувал, това не беше сигурен, но идеята си беше от висша военна класа – щеше да раздели разстоянието от вкъщи до службата с броя на превключените по време на пътуването предавки и по този начин да разбере средната им стойност на миля. Тази средна стойност, разбира се, важеше само за трафика в този град и в този ареал на града. И тук идва гениалното – ако някога бъде отвлечен от вражески елементи с качулка на главата, броейки предавките на автомобила, с който ще бъде извършен това гнусно посегателство над националната сигурност на страната, можеше приблизително точно да отгатне разстоянието от мястото на похищението си и скривалището, където щеше да бъде държан, а това бе безценна информация за всеки заложник, особено ако той има специална военна подготовка и воля да се бори. Мунбър притежаваше и двете.

Пред входа на сградата го чакаше Харгриивс. Той и друг път се бе появявал почти неузнаваем, като например онзи път, когато Мунбър му разпореди, в съответствие с военната дисциплина, да отива на физическа тренировка, за да укрепи крехкото си тяло. Изпрати го директно в спортния салон с боксовата круша. Когато на другата утрин се срещнаха, Мунбър направи обосновано предположение, че крушата бе победила помощника му. Лицето на Харгриивс сякаш бе нарисувано върху смачкано платно от художник – импресионист. Беше белязан с тъмно мораво петно под издутото ляво око, а веждата му, макар и превързана с парче пластир, бе изхвръкнала далеч над клепача, като своеобразна тераса. Същият онзи ден, Мунбър  забрани физическите занимания на ценния си съветник, а Харгриивс се наложи да ползва няколко дни болничен отпуск.

Тази сутрин обаче видът на Харгриивс бе странен, дори за неговите шашави идеи. Горната половина на главата му бе покрита от нещо жълто и кръгловидно, привързано с връзки за обувки към острата му брадичка. Това, което бе нахлупил Харгриивс, Мунбър оприличи на жълта миньорска каска, но без фенерчето. Лицето на помощника му бе декорирано със самодоволна усмивка, която Мунбър бе виждал и друг път, само че сега тя му се стори съвсем не на място.

„Мамка му, този съвсем се смахна” – помисли си Мунбър.

– Не съм – отговори Харгриивс, сякаш отгатнал мисълта на генерала.

– Какво не си? – не схвана Мунбър.

– Не съм се смахнал, а работя. Ето – посочи с пръст главата си.

„Ясно, не е в ред” – затвърди убеждението си Мунбър.

Лицето на Харгриивс засия и той плесна с ръце:

– Работи! Даже е на половин мощност. Иха-а – въодушевено размаха тънките си крайници. – Стойте там! –  Харгриивс с бързи крачки се доближи опасно близо до застиналия Мунбър. – Ето, четири по нула четир’сет и пет е равно на едно и осем, или близо два метра. Уау!

Мунбър стресирано отстъпи. Не разбираше нито дума от плещениците на развълнувания си съветник. „Какви метри и какво работи, по дяволите? Този умник има нужда от почивка” – помисли си той.

– Че съм умник – то е ясно, а и за почивката съм съгласен – Харгриивс посочи отново главата си – ама първо да настроим фино този апарат.

– Сваляй каската – ревна Мунбър, като си каза „ Не трябва да мисля!”, ала в следващия миг му светна: „А как ще мисля, ако не трябва да мисля?”. От толкова много мисли му се завъртя главата и му причерня.

Харгриивс най-сетне свали нещото от главата си и каза: – Това не е каска, а приемник на мозъчни вълни с вграден усилвател и още по-важно – с преобразувател. Един вид мозъчен мост между двама души, но еднопосочен. Президентът ще бъде доволен.

Щом стана дума за Президента, Мунбър настръхна. Как, по дяволите, смяташе да нахлупи тази каска на главата на държавния глава и върховен главнокомандващ. Не, тук нещо не бе в ред. Дали малкият хитрец не бе решил да изкрънка допълнителна субсидия за смахнатите си занимания и то от военния бюджет? Ако е така – този път няма да мине. Ще бъде разобличен и здраво наритан.

– И как смяташ да ползваш каската? – моментално пристъпи към изясняване на ситуацията Мунбър. В добре тренираното му военно мислене засвяткаха предупредителните светлини на ускорен НОРД когнитивния цикъл.*

– Разбира се, транслатора няма да бъде в този си вид, а ще бъде замаскиран под перуката от естествен косъм на президента, така че когато се среща с някого, той ще разбира за какво мисли човекът отсреща. Супер ценно! Сега разработвам и вграден преводач, че нали нашият не разбира и бъкел от чужди езици, а не можем да караме гостите си да мислят на нашия. – поясни Харгриивс.

„Ами ако Президентът носи перуката, когато се среща с мен, или с някой от Съвета?” – помисли Мунбър и лицето му пламна. НОРД когнитивният цикъл в главата на Мунбър начена втори оборот, дори преди да е разбрал какво е решението за действие от предния.

– Вдругиден Президентът има среща с посланика на Хатумба, и то по тяхна молба – продължи Харгриивс. – Ще направя аз преводача до тогава… – закани се той и нахлупи шлема обратно върху главата си.

– А това, хм, изобретение, има ли си ръководство на потребителя? – попита Мунбър.

– Ах ти, надут пуяк, такъв! Ама никакво въображение нямаш. Пфу – изплю се в краката му Харгриивс. – Генерал! Гле‘й го ти него, ръководство на потребителя ще иска.

Мунбър оцъкли очи, а Харгриивс бързо свали каската от главата си и русите му къдрици се разпиляха от сутрешния хладен бриз.

– К‘о каза? – Мунбър и се задави от възмущение.

– О, извинете, това май не съм го отстранил още. Ще го поправя, знам го аз. Малък бъг във софта – смутолеви едва чуто.

Мунбър дишаше на пресекулки и понечи да се хване за сърдечната област.

– Изглежда това е някаква положителна обратна връзка от мозъка към транслатор-преводача и ме кара да изказвам собствените си мисли – продължи с обясненията Харгриивс.

На Мунбър му светна пред очите. Значи Харгриивс не е искал да каже това, което изрече току-що, а само си го е мислил. Дяволска работа! Тези машинарии наистина могат да ти докарат голяма беля на главата.

– Просто един малък бъг и нищо повече – Харгриивс изглежда опитваше да защити по-скоро себе си, отколкото изобретението. Още съм в тестов период. Нормално е.

– Нормално? – кресна Мунбър – Ами ако Президентът проговори това, което мисли, вместо това, което трябва?

– О, не, тогава не ми се мисли – прехапа тънките си устни Харгриивс.

– И на мен – изстена Мунбър.

Двамата замълчаха за миг, гледайки се отблизо.

– Президентът не може да говори това, което мисли, а това, което трябва да … – поде Мунбър.

– Тоест това, което му кажат – довърши вместо него Харгриивс.

– Ъхъ.

– Нали за това са го издигнали такъв…

Последва нов момент на затишие, докато покрай тях премина някакъв полковник, отдавайки чест. Мунбър изпъна врат и отвърна като изпъна пръстите на ръката към слепоочието си.

– Свободен си – по навик изкомандва той на Харгриивс, когато онзи ги подмина. – Отиваш да работиш по изделието, или там каквото го казваш. Разбираш ли заплахата, надвиснала над Родината, ако Президентът започне да изговаря мислите си?

Лицето на Харгриивс придоби съсредоточено излъчване, но не обели дума.

– И да напишеш ръководство на потребителя, разбра ли? – подвикна след гърба на вече забързания си цивилен съветник. Той вдигна ръка, без да се обръща, но очите на Мунбър бяха вперени в жълтата каска, с развели се на свобода тънки връвчици. НОРД когнитивните цикли в главата му се завъртяха като зъбчати предавки на автомобилна скоростна кутия, чиято асоциация му припомни сутрешното му занимание: – „Мамка му, заради проклетия умник забравих бройката на предавките на колата!“ – помисли ядно Мунбър. Сви рамене и примирено се запъти към офиса си. Налагаше се да отново да брои по обратния път.

край

* НОРД когнитивен цикъл – термин от военните управленски функции. Означава последователното превъртане на следните действия в общ цикъл: Наблюдение – Ориентация – Решение – Действие.

Всички права запазени!

Александър Белтов

21.04.2015г.