Томбола

Фосикър – томбола за спечелване на едно от петте безплатни фен копия на романа „Фосикър“, чрез платформата Goodreads.

 

Advertisements

Добрият текст

Широко разпространено е схващането, че добрият автор е добър сам по себе си и това е безспорен факт. Факт, който привидно няма особена връзка с нищо друго, най-малкото с читателя. Той -текстът, е продукт на гения и таланта на самия автор. И още – добрият текст би бил добър, независимо в коя епоха е писан и независимо в коя епоха четен. Независимо къде е писан и независимо от кого и къде четен. Той винаги си остава все така добър.

Но, ако помислим по-задълбочено, то за жалост на авторите на текстове това не е така. Когато казваме, че даден  текст е добър, това е относително вярно твърдение. Той се явява субективно измерен текст, защото зависи от твърде много субективни фактори. Тук, за да не ставаме многословни, бихме посочили само някои по-важни от тях, а именно: нагласата на читателя за възприемане (т.н. интерес), ниво на интелигентност и куп други предпоставки, но най-вече дали самия читател има нужда да прочете точно този текст. От необходимостта му да осмисли словата на автора. Точно сега и точно с този текст. Да се намъкне в кожата му, образно казано, да живее и диша с него и чрез неговите герои.

В тази връзка, може да се каже следното: единствено читателите с техните индивидуални особености правят текста на автора да изглежда добър, оттам и авторът да бъде оценен.

Погледнато по този начин, словесните сблъсъци между на вид „успешни автори” изглеждат не само необмислени и не на място, а нещо повече, изглеждат смехотворни и жалки в очите на запознатите с конфликта. Зле режисиран театър, показност, чиито автори подценяват интелекта на публиката. А публиката, веднъж разбрала, че я подценяват – не прощава.

Александър Белтов

(публикуван и като коментар от автора във Facebook.com)

За възможния галактически неолиберализъм, малко хибридни войни и нуждата от памперси

Хибридната война не само допълзя до прага на Мунбър, а направо се сгромоляса върху достолепната глава на генерала, образно казано, защото въпросът не бе в главата, а  в краката. И по-точно в обувките. Вече втори ден стояха в коридора, пълни със смачкани във формата на топки вестници, напоени със странна смес по специалната рецепта на Гертруда – точно седемдесет процента спирт и трийсет с оцет. Въпреки тези манипулации, донякъде граничещи с магичното, ефект така и не се забелязваше. Чепиците продължаваха да стискат и все така бе невъзможно да се носят за дълго.

Врачката на Президента се оказа права, мислеше си Мунбър. Беше предвидила, или по правилно, бе провидяла това бедствие много отдавна. Президентът от дълго време дъвчеше пред медиите темата за хибридна война, докато тя наистина се стовари над Мунбър и Родината под тази тъй неочаквана и странна форма.

Дори той не можеше да отрече победата на подлия враг. А врагът имаше тази неизменна характеристика – винаги бе подъл. И тази му победа бе добре планирана и, както можеше и да се очаква, великолепно изпълнена. Противникът заслужаваше искрени адмирации за това, но Мунбър, както всеки друг път, се въздържа да ръкопляска.

А ето как се бе развила самата ситуация: Първо бяха изпратили тук подривни елементи, под формата на нещастници емигранти. После наляха вражески капитали в местната икономика, сформираха се акционерни дружества, ръководени от чужденците и най-накрая – съвсем естествено и предвидимо, парите им осигуриха  достъп до държавните обществени поръчки. И ето ти сега –  договор за изработка и снабдяване с  обувки за цялата армия. И още по-лошо – няма никакво мърдане от това положение. Перфектно формулиран контракт, с всичките му там клаузи за неизползване на обувки от други производители и така нататък. Накратко – неолиберализъм в действие. Тази абстрактна и до този момент така далечна за Мунбър политическа философия, сега му бе изяснена в един-единствен пример. Нагледно и твърде болезнено, поне що се отнася за собствените му крака.

Той подритна ядно обущата и те се разпиляха пред него. Единият полегнал настрани, като онази картина на Титаник преди отправянето му към дъното на Атлантика, която бе виждал някъде. Доближи ги, наведе се и пак се взря в тях. Гледаш ги – обикновени военни обувки. На външен вид съвсем нормални и по устав. Лъснати до блясък и готови за ползване. Мерени с линийка, шублер и с каквото и да е пособие – по стандарт. Но вътре, вътре стискат непоносимо.

Мунбър се смръщи, наведе се и с един-единствен напън успя да пъхне нозе в тях. Изправи се и се огледа в огледалото. Не забеляза никаква промяна, освен онази вертикалната бръчка между веждите, която видимо се бе задълбочила и леко издължила. Целуна Гертруда за „довиждане“ и излезе.

По пътя за щаба, свит на задната седалка на служебния автомобил, не мислеше за нищо друго, освен за сините теменужки на Гертруда в задния им двор.

Може би щеше да преглътне неколкодневно неудобство на тесните чепици, но когато завари босоногите пехотинци, с бинтовани подути нозе пред генералния щаб, реши че така повече не може.  Представи си „марш на скок“ от рота босоноги бойци в пресечена местност или, не дай Боже, в горещ пясък и  му призля. Тялото му се лашна първо в едната, а после и в другата посока, но той се удържа на стегнатите си в менгеме стъпала. Ноздрите му усетиха острата миризма на оцет – изглежда специалната рецепта на Гертруда за разширяване на обувки се бе разпространила и сред колегите му. Пред няколко кабинета видя изути и изоставени на произвола на съдбата обуща. Из целия генщаб шляпаха босите  колеги на Мунбър и само ако наденаха хавайски блузи и къси шорти, в картината ще липсват единствено чайки и гларуси. Ех, че коварен враг, затвърди убеждението си той – разлагането на дисциплината бе пълно. Операция като по учебник, само че точно този учебник той не бе изучавал.

Реши да се отбие в кабинета на генерал Стокър. Бяха го върнали от пенсия обратно на служба, когато виртуалното му копие бе свалено за ъпгрейт от Харгриивс, но новата му версия даваше неочаквани бъгове.

Завари пълнокръвното му човешко тяло на дивана, с протегнати крака и самодоволна усмивка. Беше нахлузил розови пантофи с малък пискюл. Те изглеждаха малък номер и белите му пети стърчаха наполовина. До него, провесени като уморени кучешки езици, зелените му чорапи.

– За други обувки не може, забранено е. Но за чехли нищо не се казва – кротко поясни той, още преди да бъде запитан.

– Какво ще правим, Стокър?- Мунбър приседна кротко до колегата си. Наведе се и изу обуща – Ох, най-после! – после със замах захвърли и чорапите, както бе направил Стокър. Те се запиляха нейде, най-вероятно под бюрото.

– Леваци! – каза Стокър, щом Мунбър вдигна глава – Едни обувки не могат да изработят, а се натискат да произвеждат и подводниците от другия месец. Абе голям размах на дейност имат тия, нали така?

– Какво? – ревна Мунбър, като се напрегна до него тъй рязко, че кокалите му изпращяха.

– Ами да, ти не знаеш ли? – смутолеви Стокър.

– И какво още, казвай? – като че можеше да преглътне подводниците, но му се стори, че Стокър го кара по-леко, само за да не го ядоса. Изглежда премълчаваше още нещо. Нещо дори още по-ужасно от това ненадейно да потънат подводниците. Барабар с екипажа.

– Не знам какво – понижи още повече тон Стокър. На Мунбър му се наложи да се приведе към него, за да го чуе – Нали ги знаеш тиловаците, че и адвокатите от правния отдел? Крият до последно, ама това разбрах от полковник Левко, тоя дето бяхме в щаба на… Всъщност в кой щаб бях с него?- зачеса плешивината на темето си.

– Няма значение къде сте били, Стокър! Казвай какво още! – подозренията на Мунбър изригнаха като лава над древен римски град. Бяха почти толкова могъщи, огнедишащи и дважди по-черни от пепелта на вулкана.

– Ами и долното бельо, май … такова… договор за изработка – замънка Стокър – Пак от тяхна фирма.

– Не! –Мунбър скочи на босите си нозе. Инстинктивно вдигна края на ризата и пъхна палеца си под горния ръб на панталона, стегнат от кожен колан. Напипа широкия ластик на шортите си – бяха си там.

– Ама за памперси нищо не се казва – продължи някак обнадежден Стокър. – Свободни сме да ползваме по наш избор… ако се наложи. Само бельо на чужд производител не можем да използваме.

Мунбър се заразхожда напред – назад, шляпайки по пода. Босите му нозе оставяха едва забележими горещи следи, които тутакси се изпаряваха.

Стокър мълчаливо наблюдаваше отстрани.

„Бельо, а!” Очите на Мунбър се напълниха със сълзи, в които заплуваха огромни кораби разрушители. Металните им корпуси бляскаха застрашително. В ушите му зазвучаха фанфари. Корабите изправиха стоманените си дула, готови да разрушават бойната техника на подлия, но, както се разбра, толкова изобретателен враг. Дали противникът не разполагаше с някой умник като нашия Харгриивс? Дори двама, може би, ужаси се той. Да, със сигурност имат – сви юмруци. Само да му се мерне сега онзи хитрец Харгриивс…

Когато забърса очи се оказа, че кораби разрушители няма, и всичко е било плод на влажен мираж. Фанфарите секнаха така внезапно, както бяха зазвучали само преди няколко секунди.

– Ще се наложи, Стокър, ще се наложи – продума Мунбър. – Само да знаеш какви Харгриивци имат ония… не само памперси ще трябват, ами… – помъчи се да назове още нещо, но се запъна и затвори уста.

Стокър се изопна. Познаваше Харгриивс, онзи шмекер, цивилният съветник на Мунбър, и знаеше на какво е способен. Само при споменаването на това име, му стана още по-страшно. Беше изул пантофа от левия си крак и мълчаливо наблюдаваше едва доловимото потрепване на кутрето. Трябваше да измислят нещо!

– Ами онзи, сребристият иноземец, дето Къцокъл го праща тук от време на време… – колеблививо започна той.

– О, да – подскочи Мунбър – Той може и да измисли нещо, за да излезем от тази ужасна и губеща ситуация. Но ще трябва преди това да се снабдим с памперси… нали разбираш, неудобно е някак си. За пред него, де. С голи задници не бива.

– Ами и ако на тях са им таковали, нали, спретнали това… – добави Стокър – Помниш как се оплака за амортизираната летяща чиния. Онази същата, с която се появи в двора на щаба. Малатийците ли там, какви са?  И ако има…  такова…

– Някакъв извънземен, шестващ из галактиките неолиберализъм? – продължи вместо него  Мунбър – Тихо, да не чуе Дяволът, че тогава ни е спукана работата! – и кръстоса пръсти зад гърба си.  – Тръгвам да издирвам Харгриивс, че да каже как може да се свържем със сребристия иноземец – Прекоси с две крачки кабинета на Стокър и се изниза през вратата.

Когато тя се хлопна зад гърба му, очите на Стокър попаднаха в останалите на място обувки на Мунбър. Празни и ненужни.

 

Александър Белтов

13.10.2016г.

 

Всички права запазени!

История за амортизирани малатийски кораби, малко извънземна загриженост и съвсем реална оценъчна стойност

Дилемата – ябълков пай или палачинки с мед, задържаше ръката на Мунбър във въздуха повече от необходимото. Генералът, ценящ дисциплината като една от върховните човешки добродетели, не харесваше думата „избор”. Считаше, че времето за оценка на алтернативите и вземане на решение в цивилния живот е чиста загуба на време, особено, когато с Гертруда посрещаха гости и тя трябваше да избере облеклото си. Когато обаче се изисква прилагането на НОРД* когнитивен цикъл за оценка и противодействие на заплахи, то тогава Мунбър бе в стихията си.

Тънките му пръсти вече докосваха ябълковия пай, когато пронизителен вой на сирена огласи столовата на щаба. Ехото, отразено от стените блъсна главата на Мунбър и разбърка ума му. След миг, генералът възстанови мозъчните си функции и успя да концентрира мислите си в топка, а тя бе черна като цветоуловител в заредена с тъмни дрехи пералня.

В създалата се бъркотия, посетителите се заблъскаха към изхода, а Мунбър изненадващо се намери рамо до рамо със запъхтения Харгриивс.

– Какво, по дяволите, става? – изрева, за да надвика шумотевицата.

Устата на съветника му обаче бе пълна с несдъвкани залци и той бързо я посочи с пръст. И без това не знаеше причината за тревогата, така че авторитетът му на всезнаещ в този миг бе спасен от мръвка варено телешко и коричка ръжен хляб.

Тълпата ги понесе в устремен бяг, който Мунбър основателно счете за спешна евакуация. Кобурът почукваше в такт с тичането по бедрото му и това бе единственото успокояващо нещо в създалата се ситуация. Непонятно за него беше обаче, че вместо към противоатомния бункер тълпата го насочи в друга посока.

На паркинга пред щаба се бе образувал плътен кръг от хора и се наложи Мунбър да си пробива път, като почти премачка генерал Стокър, влачейки след себе си запъхтения Харгриивс. Няколко морски пехотинци бяха насочили карабините си към странна композиция от още по-странни обекти. Редом с автомобилите, полегнал на една страна, бе малък, наподобяващ детски пумпал непознат апарат. До него, приклекнал, стиснал в ръка г-образна манивела, се суетеше онзи хилав странник с плътно прилепнал сребрист костюм, който генералът бе срещал вече. Вдигнати на челото му, на дебела черна превръзка бяха прикрепени кръгли авиаторски очила.

„Летяща чиния” – някак от само себе си дойде определението за апарата в главата на генерала.

Когато забеляза Мунбър и Харгриивс, чужденецът се изправи, бръкна в костюма си и извади оттам яйцето – преводач. После някак вдървено вдигна ръка: – Мир вам, братя по разум! – в миг изграчи транслаторът.

Тълпата се смълча. Небето се изясни до светлосиньо и дори лекият бриз, играещ си с къдрицата на слепоочието на Харгриивс, внезапно утихна. Моментът бе тържествен за целокупното човечество. За колегите му, навярно това беше първа близка среща от трети вид по класификацията на Хайнек, но Мунбър бе един вид ветеран в тази област, така че се почувства длъжен да поеме командването.

Докато генералът намисли подходящ отговор на приветствието, отправено към земните жители, пришълецът посочи с ръка клюмналата на една страна летяща чиния: – Бутайте, че не пали!

Сякаш като посечена със сабя невидима завеса се смъкна и реалността на сцената раздвижи хората зад гърба на Мунбър. Десетки думи едновременно достигнаха до ушите му, но той не можа да отдели нито една в съзнанието си.

– Това ли трябва да се бута? – запазил самообладание, Мунбър надвика колегите си, а тълпата притихна и напрегна слух. Изправеният показалец на генерала сочеше право в непознатия апарат.

– Да – сведе поглед чуждопланетянинът, а стъклата на авиаторските му очила отразиха тънък слънчев лъч. – Само това остана в движение – снижи глас и изглеждаше сконфузен. – Това е малатийски кораб, а както знаете ние вече не сме приятели.

Мунбър не знаеше този факт, както впрочем не знаеше и кои, по дяволите, са малатийците, но си замълча.

– Сега сегмерианците предлагат да поправят двигателите на малатийските ни кораби – продължи пришълецът, – но малатийците от своя страна ги плашат със съдебни дела в Междупланетарния Галактическия Съд. Лицензи  някакви и такива глупости, абе объркана работа, знаете. Вижте, даже уплътненията са стари и пропускат космичен прах – тупна с ръка мястото, където Мунбър разпозна смътните очертания на елипсовиден детайл. – Едвам намирам вратата, за да вляза, а вътре е ужас някакъв. Почти не разчитам приборите от полепналата мърсотия. Добре, че автопилотът все още функционира, че инак не знам как ще намеря обратния път. А пък дробовете ми…

– А ти за какво си дошъл? – досети се да продължи с въпросите Мунбър, като прекъсна оплакванията на другоземеца.

– Къцокъл ме прати. Нареди: отлитай бързо и дискретно вземи биологични образци. Има опасност твоите да се избият и този път е сериозно. И още каза, лично дядо му навремето донесъл дузина двойки биологични образци от планетата. И така след последния голям сакатлък са ви заселили отново. Било е толкова отдавна, че малатийските кораби по онова време още били дървени. Сега Къцокъл държи снимката на дядото – герой върху бюрото си.

В първия момент Мунбър не разбра кои са „твоите”, но за Къцокъл вече бе чувал.

Тълпата зажужа и той с гърба си, като с антена улавяше вълнението на хората. Пехотинците свалиха дулата на карабините и напрежението започна да спада.

– Тази чиния, пардон – кораб, не е ли малък, за тази работа? – включи се Харгриивс.

– Малък е, ама нали ви казах – само той остана в движение. Успях да натоваря един -единствен образец и едвам му намерих партньор, пък дано имате късмет и стигне – сви рамене сребристият. – Хайде де, бутнете малко!

Мунбър, Харгриивс и двама морски пехотинци се престрашиха и приближиха летателния апарат, а пришълецът тутакси се шмугна някъде в търбуха му.

Доброволците дружно насилиха мишци и чинията се изправи, заскърца глухо и се раздвижи. После изведнъж олекна, някакви странични светлини по ръба примигаха и тя запърпори, отначало тихо, а после нещо прищрака и звукът загърмя. Машината, обградена от прах, дребни треволяци и две – три офицерски шапки се заиздига вертикално във въздуха и щом се извиси над тълпата форсира двигателя. Оглушителният рев накара Мунбър да запуши с длани уши, фуражката му се килна на една страна, но той някак успя да я задържи с ръка, рискувайки тъпанчето на дясното си ухо. Корабът за секунди се стопи в небесата, а летящите шапки изпопадаха обратно. Няколко души се втурнаха да ги събират и това създаде малка суматоха.

„Странен подход за дискретна операция” – помисли Мунбър, но трябваше да уважи критериите на чуждопланетяните.

В този момент, както бе вдигнал ръка за прощален поздрав, Мунбър забеляза, че тя трепери. Сведе глава и с ужас откри, че цялото му тяло трепти. Озърна се смутено дали някой го наблюдава, но точно в този момент получи облекчение във формата на извод от напрегната мисловна дейност. Беше разгадал – трептенията не бяха причинени от вълнения или страх, нито заради форсажа на току-що излетялата малатийска чиния, а заради яростните вибрации на клетъчния му телефон, напъхан във вътрешен джоб на мундира. Припряно разкопча горните две копчета, бръкна чевръсто и натисна бутона още докато  поднасяше апарата към ухото си.

– Мунбър – закрещя оттам гласът на президента, – посегателство над семейството ми! Изчезна Фифи!

– Кой? – настръхна Мунбър

– Фифи, йоркширеца ми! Действай!

Президентът прекъсна разговора и Мунбър притеснено се заоглежда. Къде ли може да е къдравият пакостник? Уплаши се да не би в суматохата да е стъпкан и тутакси си представи малка сплескана купчинка. Няколко мига по-късно обаче бе поразен от внезапна мисъл: – Какво!? Хей – погледна нагоре и размаха ръце Мунбър, – върни кучето на президента!

– Ха-ха-ха! – прихна до рамото му Харгриивс. – Следващата разумна раса на земята ще е йоркшир териер.

– Колко разумна? – с надежда попита Мунбър и спря да ръкомаха.

– Колкото да запази планетата – отвърна Харгриивс, горд че веднага бе отвърнал с калкулация в реална оценъчна стойност. – И дано малатийците им ремонтират двигателите на чиниите, че инак… – добави след малко и силно стисна палци.

Мунбър забеляза жеста на Хагриивс, обърна му гръб, за да не види какво прави и се прекръсти.

* НОРД когнитивен цикъл – термин от военните управленски функции. Означава последователното превъртане на следните действия в общ цикъл: Наблюдение – Ориентация – Решение – Действие

Александър Белтов

10.11.2015г.

Всички права запазени!

За изпращането на сонди в дълбокия космос, доктрините… и още нещо

Нахлупил до очи бейзболна шапка, Мунбър усърдно косеше плъзналите из двора треволяци. Бе вършил същото преди седмица, а сега отново бяха навирили острите си стръкове, стигаха ръба на обувките му и досадно гъделичкаха глезените. Машината шумно се тресеше в здравите генералски ръце, а мирисът на прясно окосена трева натрапчиво изпълваше ноздрите. Гертруда бе излязла с приятелки, така че той се вихреше на воля, без да се налага да слуша вечните предупреждения за теменужките. Тъкмо когато в мисълта му образът на изпотено шише бира набра сила и придоби размерите на парен локомотив, Мунбър усети нечие потупване по гърба.

Извърна глава и едва не захвърли работещата на пълни обороти косачка. Зад гърба му стърчеше онзи индивид с прилепнали сребристи дрехи, който лекомислено бе обявен от Харгриивс за „зелен учен”, но, както бе пояснил по-късно, не в смисъл на „незрял”. Това се бе случило, когато заловен да се навърта в щаба, го бяха довлекли в кабинета на Мунбър. Тогава шпионинът, очевидно преминал специална школовка, майсторски се бе измъкнал от пехотинците и изчезнал вдън земя. Сега, отново демонстрирайки завидните си умения, сякаш се бе материализирал от нищото. В едната му ръка Мунбър разпозна онова яйце – преводач, което вече бе виждал по време на споменатата им първа среща, а в другата, бе провесил приличащ на малка сателитна чиния предмет.

Непознатият отвори уста и  Мунбър инстинктивно изключи мотора на косачката.

– Пак ме вдигате по тревога и заради вас обикалям из галактиките. Кхм, кхм, здраво се нагълтах с космичен прах, ще знаеш – изскрибуца яйцето в ръката на натрапника. – А от гравитацията на планетата ви с месеци ходя на санаториум за опорно-двигателния апарат. Засрамете се най-после, рох продох! – изражението на лицето му, според Мунбър, може би изразяваше гняв, а това си бе ситуация на пряка заплаха. Зачуди се дали да не го зашлеви с косачката. Огледа се за помощ, но освен чужденеца нямаше никой. Като капак на всичко и револвера му беше останал в къщи. Почувства се съвсем беззащитен.

– И да му „преепро мувей фкллл….” – поде отново съществото, но още не довършило изречението си, спря и започна да тръска енергично яйцето – И да му целувате ръка на Къцокъл, шефа, че ме е изпратил във вашия сектор за наблюдение – довърши транслатора. – Извинявай, нещо преводачът зацикля. С тези фразеологии и идиоми… Трудно му е – гузно поясни сребристият.

Мунбър изобщо не разбра къде, по дяволите, е това „вашия сектор за наблюдение” и защо трябва да целува ръка на някой си Къцокъл. Това представление най-вероятно беше хитра провокация на изкусен враг. Но, трябваше да признае това, беше добре режисирано и прекрасно изпълнено. Хванаха го неподготвен.

Запотените му юмруци отпуснаха дръжките на косачката. Той започна да пресмята за какво време може да изтича разстоянието до вкъщи, за да грабне револвера.

– Искам да кажа, – продължи съществото – ако не беше той, за да ме насади на това наблюдателно място, досега да са ви „прееехне…еее” – отново зацикли преводача. – Опаткали.

– Какво!? – изрева Мунбър. – Кой? Кого? – думата „опаткали”, като бъбречен камък в уретер, болезнено заседна в мозъка му.

– Ето – протегна ръката с чинията неканеният гост – това е част от ваша, изстреляна към дълбокия космос сонда. Втора поред. Добре, че не я изпуснах от екрана. Само си представи – тук се съдържат записи с наивното : „Ето ни – това сме ние и сме точно тук”. Направо си е „клокл веерс их”… – нова доза разтръскване помогна на преводача да намери точните думи: – Направо си е „Ела, Вълчо, изяж ме”1,  че и песни в съпровод сте пратили. А ако беше попаднала в неподходящи ръце, какво можеше да стане? – забърбори толкова бързо, че яйцето едва смогваше да транслира. – Първосигнална реакция е да унищожиш непознатото, защото още не разбираш идва ли заплаха от него. И според вашата доктрина „Стреляй пръв, или си мъртъв” какво ще се случи? – „Разбира ги тия работи” – с уважение към непознатия помисли Мунбър. За него нямаше съмнение – този със сигурност бе преминал спецобучение.

– А тази доктрина не е приета само от вас – продължи да нарежда непознатият. –На! – тикна сателитната чиния в ръцете на генерала – вземете си сондата и никога повече не го правете. Ама сте едни! – извърна гръб и с танцова стъпка се насочи към живия плет.

– Ей! – Досетил се нещо, Мунбър подвикна зад гърба му. – А какво е станало с първата сонда, щом казваш, че тази е втора?

Вече стигнал до целта си, сребристият се извърна:

– Първата? – на свой ред изви глас сребристият и транслатора изпищя от изкривения от премодулация сигнал. – Разбира се извадихте късмета на  начинаещия хазартен играч… Попадна в ръцете на наш бизнесмен. Оттам извади координатите на планетата ви, а после я набучи с камери, микрофони и такива неща. Сега продава билетчета на публиката. Голямо реалити, казват. Скрити манипулации или направо откровени лъжи. Войни за нефт, газ и други изкопаеми, а скоро очаквайте и за питейна вода. Но, шоу за публиката да става,  че инак е гладна за други неща, знаеш как е.

Мунбър не знаеше как е, но разбра, че нещата не са за хвалба и тактично си замълча.

Пришълецът помаха за последно, обърна гръб, вдигна крак, и грациозно, с коремно- претъркалящ стил се прехвърли над живия плет.

Останал сам, Мунбър заоглежда сателитната чиния в ръцете си, но не след дълго я захвърли на тревата. Понечи да я ритне, но в последния момент се отказа и кракът му увисна във въздуха. После се запъти към бараката с инструменти, за да вземе права лопата. Тренираният му за извънредни ситуации ум бе взел съдбоносно за човечеството и най-вече в защита на родината решение – на това място ще закопае чинията, а после ще помоли Гертруда да засади отгоре от любимите си разноцветни теменужки.

Малко преди да стигне бараката, изви врат и отправи поглед към синевата над главата си – дали някой някъде, там горе, къса билетчета?

ПС от автора – Благодарим ти, Къцокъл!

1 „Ела, Вълчо, изяж ме!” – българска народна пословица.

Александър Белтов

09.10.2015г.

Всички права запазени!

Трябва ли да храним мислите си

Трябва ли да храним мислите си? Да хабим енергия – този краен и скъп ресурс. Трябва ли да им даваме чай, шоколад и бадеми? Да спрем алкохола? Трябва ли да ставаме рано и в тишината на заспалия град да им даваме простор за летеж? Да ги разхождаме в парка, за да поемат кислород в кръвта? Да ги отглеждаме с любов, докато са малки, а след това пораснали да им се радваме безкрайно и гордеем с тях пред приятелите си? Да им нахлупваме слушалки с музика, за да ги отделим от реалния свят? Да четем, да анализираме, сравняваме и прогнозираме? Да изхвърлим през терасата новия телевизор, облъчващ ни с фалшиви реклами за това как животът ни става по лек с новия „.Х.”, а сега и на по-добра цена? Да купуваме шарена опаковка, вместо съдържание?

Представете си колко грижи са нужни, за да ги имаш. Колко скъпа био-химична енергия и загуба на лежерно време е лукса да се мисли днес.

Направете малък експеримент, само сега, извънредно, и само в тази връзка. Изхабете малко от безценния си ресурс, само мъничко, не много. Една трошица, бих посочил. Представете си, ако се откажем от мисълта, изобщо. Просто така. Какъв живот, нали? Единственият продукт на онова, що е затворено в твърдия ни черепен контейнер, не мисъл, а убеждение ще бъде, че има кой да мисли. За нас единствено е задължението да се храним, защото нашата трагедия е в това, че сме биологически единици. Да се храним, поим, и отново храним. С анти-био продукти. Сутрин, обед и повечко вечер, за да спим непробудно. По часовник. Да напълним стомаха и изпразним кратуните. Да си налеем по една анти-био алкохолна напитка и да теглим по една анти-био на целокупния проклет човешки род. Ще бъдем добре. Направо екстра. Да извадим, там, някъде отвъд забранената граница на мислите, едно единствено желание : “Кога сме най-зле, все така да сме!”. Да го хвърлим пред очите си като заклинание – поличба и плюем през рамо: пу-пу!

– Хайде, момче, дай купона и взимай дажбата си. – рисуваната усмивка на клоуна прилича на четвърт лунна фаза. – Задържаш опашката, не виждаш ли? Какво си се оцъклил, да не би да мислиш за нещо? Също така, не пропускай да гледаш новата ни програма! Вече е без прекъсване, 24 часа. А, да не забравя най-важното, макар да ти е известно: длъжен съм да ти напомня –използвай пестеливо дажбата, за да ти стигне до следващия път! Енергията трябва да се пести. Криза е, знаеш.

Александър Белтов

09.12.2011г

Всички права запазени!

За мозъчните мостове и прехвърчащите насам-натам мисли

На път за службата, Мунбър, забил поглед в тила на шофьора внимателно слушаше тихия шум от двигателя. Опитваше се да отгатне кога автоматичната кутия превключва предавките и броеше това наум. Беше се събудил със страхотна идея в главата, а може и да я бе сънувал, това не беше сигурен, но идеята си беше от висша военна класа – щеше да раздели разстоянието от вкъщи до службата с броя на превключените по време на пътуването предавки и по този начин да разбере средната им стойност на миля. Тази средна стойност, разбира се, важеше само за трафика в този град и в този ареал на града. И тук идва гениалното – ако някога бъде отвлечен от вражески елементи с качулка на главата, броейки предавките на автомобила, с който ще бъде извършен това гнусно посегателство над националната сигурност на страната, можеше приблизително точно да отгатне разстоянието от мястото на похищението си и скривалището, където щеше да бъде държан, а това бе безценна информация за всеки заложник, особено ако той има специална военна подготовка и воля да се бори. Мунбър притежаваше и двете.

Пред входа на сградата го чакаше Харгриивс. Той и друг път се бе появявал почти неузнаваем, като например онзи път, когато Мунбър му разпореди, в съответствие с военната дисциплина, да отива на физическа тренировка, за да укрепи крехкото си тяло. Изпрати го директно в спортния салон с боксовата круша. Когато на другата утрин се срещнаха, Мунбър направи обосновано предположение, че крушата бе победила помощника му. Лицето на Харгриивс сякаш бе нарисувано върху смачкано платно от художник – импресионист. Беше белязан с тъмно мораво петно под издутото ляво око, а веждата му, макар и превързана с парче пластир, бе изхвръкнала далеч над клепача, като своеобразна тераса. Същият онзи ден, Мунбър  забрани физическите занимания на ценния си съветник, а Харгриивс се наложи да ползва няколко дни болничен отпуск.

Тази сутрин обаче видът на Харгриивс бе странен, дори за неговите шашави идеи. Горната половина на главата му бе покрита от нещо жълто и кръгловидно, привързано с връзки за обувки към острата му брадичка. Това, което бе нахлупил Харгриивс, Мунбър оприличи на жълта миньорска каска, но без фенерчето. Лицето на помощника му бе декорирано със самодоволна усмивка, която Мунбър бе виждал и друг път, само че сега тя му се стори съвсем не на място.

„Мамка му, този съвсем се смахна” – помисли си Мунбър.

– Не съм – отговори Харгриивс, сякаш отгатнал мисълта на генерала.

– Какво не си? – не схвана Мунбър.

– Не съм се смахнал, а работя. Ето – посочи с пръст главата си.

„Ясно, не е в ред” – затвърди убеждението си Мунбър.

Лицето на Харгриивс засия и той плесна с ръце:

– Работи! Даже е на половин мощност. Иха-а – въодушевено размаха тънките си крайници. – Стойте там! –  Харгриивс с бързи крачки се доближи опасно близо до застиналия Мунбър. – Ето, четири по нула четир’сет и пет е равно на едно и осем, или близо два метра. Уау!

Мунбър стресирано отстъпи. Не разбираше нито дума от плещениците на развълнувания си съветник. „Какви метри и какво работи, по дяволите? Този умник има нужда от почивка” – помисли си той.

– Че съм умник – то е ясно, а и за почивката съм съгласен – Харгриивс посочи отново главата си – ама първо да настроим фино този апарат.

– Сваляй каската – ревна Мунбър, като си каза „ Не трябва да мисля!”, ала в следващия миг му светна: „А как ще мисля, ако не трябва да мисля?”. От толкова много мисли му се завъртя главата и му причерня.

Харгриивс най-сетне свали нещото от главата си и каза: – Това не е каска, а приемник на мозъчни вълни с вграден усилвател и още по-важно – с преобразувател. Един вид мозъчен мост между двама души, но еднопосочен. Президентът ще бъде доволен.

Щом стана дума за Президента, Мунбър настръхна. Как, по дяволите, смяташе да нахлупи тази каска на главата на държавния глава и върховен главнокомандващ. Не, тук нещо не бе в ред. Дали малкият хитрец не бе решил да изкрънка допълнителна субсидия за смахнатите си занимания и то от военния бюджет? Ако е така – този път няма да мине. Ще бъде разобличен и здраво наритан.

– И как смяташ да ползваш каската? – моментално пристъпи към изясняване на ситуацията Мунбър. В добре тренираното му военно мислене засвяткаха предупредителните светлини на ускорен НОРД когнитивния цикъл.*

– Разбира се, транслатора няма да бъде в този си вид, а ще бъде замаскиран под перуката от естествен косъм на президента, така че когато се среща с някого, той ще разбира за какво мисли човекът отсреща. Супер ценно! Сега разработвам и вграден преводач, че нали нашият не разбира и бъкел от чужди езици, а не можем да караме гостите си да мислят на нашия. – поясни Харгриивс.

„Ами ако Президентът носи перуката, когато се среща с мен, или с някой от Съвета?” – помисли Мунбър и лицето му пламна. НОРД когнитивният цикъл в главата на Мунбър начена втори оборот, дори преди да е разбрал какво е решението за действие от предния.

– Вдругиден Президентът има среща с посланика на Хатумба, и то по тяхна молба – продължи Харгриивс. – Ще направя аз преводача до тогава… – закани се той и нахлупи шлема обратно върху главата си.

– А това, хм, изобретение, има ли си ръководство на потребителя? – попита Мунбър.

– Ах ти, надут пуяк, такъв! Ама никакво въображение нямаш. Пфу – изплю се в краката му Харгриивс. – Генерал! Гле‘й го ти него, ръководство на потребителя ще иска.

Мунбър оцъкли очи, а Харгриивс бързо свали каската от главата си и русите му къдрици се разпиляха от сутрешния хладен бриз.

– К‘о каза? – Мунбър и се задави от възмущение.

– О, извинете, това май не съм го отстранил още. Ще го поправя, знам го аз. Малък бъг във софта – смутолеви едва чуто.

Мунбър дишаше на пресекулки и понечи да се хване за сърдечната област.

– Изглежда това е някаква положителна обратна връзка от мозъка към транслатор-преводача и ме кара да изказвам собствените си мисли – продължи с обясненията Харгриивс.

На Мунбър му светна пред очите. Значи Харгриивс не е искал да каже това, което изрече току-що, а само си го е мислил. Дяволска работа! Тези машинарии наистина могат да ти докарат голяма беля на главата.

– Просто един малък бъг и нищо повече – Харгриивс изглежда опитваше да защити по-скоро себе си, отколкото изобретението. Още съм в тестов период. Нормално е.

– Нормално? – кресна Мунбър – Ами ако Президентът проговори това, което мисли, вместо това, което трябва?

– О, не, тогава не ми се мисли – прехапа тънките си устни Харгриивс.

– И на мен – изстена Мунбър.

Двамата замълчаха за миг, гледайки се отблизо.

– Президентът не може да говори това, което мисли, а това, което трябва да … – поде Мунбър.

– Тоест това, което му кажат – довърши вместо него Харгриивс.

– Ъхъ.

– Нали за това са го издигнали такъв…

Последва нов момент на затишие, докато покрай тях премина някакъв полковник, отдавайки чест. Мунбър изпъна врат и отвърна като изпъна пръстите на ръката към слепоочието си.

– Свободен си – по навик изкомандва той на Харгриивс, когато онзи ги подмина. – Отиваш да работиш по изделието, или там каквото го казваш. Разбираш ли заплахата, надвиснала над Родината, ако Президентът започне да изговаря мислите си?

Лицето на Харгриивс придоби съсредоточено излъчване, но не обели дума.

– И да напишеш ръководство на потребителя, разбра ли? – подвикна след гърба на вече забързания си цивилен съветник. Той вдигна ръка, без да се обръща, но очите на Мунбър бяха вперени в жълтата каска, с развели се на свобода тънки връвчици. НОРД когнитивните цикли в главата му се завъртяха като зъбчати предавки на автомобилна скоростна кутия, чиято асоциация му припомни сутрешното му занимание: – „Мамка му, заради проклетия умник забравих бройката на предавките на колата!“ – помисли ядно Мунбър. Сви рамене и примирено се запъти към офиса си. Налагаше се да отново да брои по обратния път.

край

* НОРД когнитивен цикъл – термин от военните управленски функции. Означава последователното превъртане на следните действия в общ цикъл: Наблюдение – Ориентация – Решение – Действие.

Всички права запазени!

Александър Белтов

21.04.2015г.

Аз съм заек

Аз съм заек.

Да, точно така – добре разбрахте. Аз съм заек. С дълги, прилепнали към главата любопитни уши, мека козина и червени очи.

“Смахнат човек!” – ще махнете с ръка и ще понечите да отминете.

“Не смахнат човек, а разумно животно” – ще отговоря. Толкова разумно, че дори мога да пиша. Наистина ли не виждате очевидното? Не съм част от всичката лудост на света, събрана в жълта човешка кожа. Не ме приписвайте към вида на тези, които се избиват безсъвестно за имоти, пари, идеи, слава или просто така. Не аз пускам огромното си Его на улицата, на работа, в градския транспорт или пък в семейството за да се бори до кръв с Егото на другите себеподобни и после да упреквам себе си, че не успявам, а другите го могат. Не съм от тези, които със силата на завистта към ближния си могат да срутят хилядолетни каменни крепости. Не съм и от тези, които измислиха гилотината, бесилото и електрическия стол, а когато това им се стори малко – напалма, отровния газ, балистичните ракети и атомната бомба. Не съм виновен за поголовното изсичане на горите, дълбочинно ровичкане в земята, взривяването на морското дъно, безразборното разпръскване на пестициди и всички безумни устреми към разрушение на единственото място, където все още можем да дишаме.

Не съм и от онези, които едва утвърдили господството си, протегнаха ненаситните си кървави ръце, сграбчиха света за гърлото и го принудиха да изплюе онуй, що вече бе погълнал в опит да задоволи потребностите си.

Не, не съм.

Обитавам тиха полянка в близкия ви парк – до малката, почти пресъхнала рекичка. Живея със семейството си, плодим се, живеем и умираме без да вредим никому, като част от екосистемата на нашата планета. Дори и да стана жертва на хищник, поне ще бъда част от хранителната верига на живота и това ще има смисъл, а не просто потърпевш в поредния акт на агресия.

Така че – не ми казвайте какво съм, моля! Поне това мога сам да определя.

Аз съм заек.

Всички права запазени!

    Александър Белтов

02.10.2012г

София

 

Потърсете лицето ми

Потърсете лицето ми. На тавана, между боклуците, покрити със стара паяжина. Вероятно там е захвърлено. Така правят хората с ненужните им неща. Погледнете под изкривената кална врата за стария Москвич. Защо ли? Когато вали да не го капе – керемидите на покрива отдавна са за смяна. Може да е под нея, но може и на друго място да е. Най-добре разровете с пръчка. Ще е по-лесно, а и няма да рискувате ръцете си. Боклуците могат да бъдат опасни, също така. Режат пръсти. Мишките и плъховете, освен че могат да ви изплашат, могат да са преносители на зараза. Това би трябвало да знаете. Ако намерите пълни бутилки, препоръчвам ви – не пийте, а ако намерите храна – в никакъв случай не яжте. Дори на бездомните кучета не давайте – имайте милост! Ако ви е трудно с ровичкането, може да излезете на улицата и повикате клошар да ви помага. Той би трябвало да знае как да търси. Професионално. Дайте му, каквото си хареса от камарите непотребни боклуци. За него те не са такива. А ако сте доволни от усърдието му може и някоя дребна пара да се откъсне от сърцето ви. Мисля, че си заслужава. Само да ви помогне да намерите лицето ми. Зная, не бихте могли да го пропуснете дори измежду жалките остатъци на така наречените вещи. Навремето то бе бяло, но сега, вероятно ще е пожълтяло и сбръчкано. Две сини очи ще се кокорят отпред. Ще има и нос. Правилен и вероятно малко дълъг за пропорциите на лицето ми. Поне на пръв поглед ще ви се стори така, но ако свикнете с него, може дори да ви хареса.

Та, когато намерите лицето ми, вземете го и го изнесете на двора. Може да го измиете със сапун и мека четка, а после да го оставите да се изсуши. Лесно ще стане – с две щипки на простора. На слънце или на сянка – за мен е все едно. Ако все пак не ви се занимава с това, поне го поиздухайте от прахта. Аз лично бих го направил. Много не би ви забавило. Сега, на дневната светлина го разгледайте добре. Може да поопънете бръчките, ако мислите, че ще е естетично, а може и да го оставите така – автентично.

И сега внимавайте! За това ще ви помоля, непознати господине или мила госпожо:

Внимателно, с двата палеца само, разтеглете устните ми толкова, че да се белнат зъбките отдолу. Прилича ли ви на усмивка? Поне малко? Ако да – моля снимайте! Бих искал да я видя.

Всички права запазени!

Александър Белтов

15.12.2011г

Старата ми кофа

Старата ми кофа – там, в задръстения с вещи ъгъл. Стаена под пелена от лепкава, почти прозрачна паяжина. С изтънели от ръжда стени и обилно поръсена с кафяви петна. Тук – там петната са се превърнали в дупки, а дупките в безформени открити рани.

Времето, отмерено с часовник, календар и памет – изтънява, пробива и дълбае.

Поставете кофата под струя вода и ще наблюдавате как се мъчи да задържи течността в себе си, но не може. Водата избива навън. Стича се по студения метал и прави локва. Напоява пода с безценна за човека течност. И тя, кофата, безпомощно се бе притиснала в ъгъла, с надеждата да не бъде забелязана.

И я взех в ръце и ударих в земята, та тя разтресе металния си гнил корпус: “Недей!”.

И я заблъсках с крак, затъпках и заритах към стената тази непотребна вече вещ, а тя – неприличаща на себе си, застена. Зави с металния си глас, а после внезапно замлъкна. Завинаги. Къс безформен метал – скраб за няколко стотинки.

Хайде сега, опитайте да ми внушите чувства. Наливайте смело и догоре. Не става, нали? Избиват през порите на кожата навън, така, спонтанно някак. Тази, заприличала на ситна цедка моя обвивка не задържа. Чувствата, подобно лепкава и топла пот, бавно се стичат надолу. Накрая преливат от ръба на обувките. А когато си тръгвам – след мен остават влажни следи. Но дори и там не се задържат дълго, а попиват в земята и стават невидими. Изчезват! В бездънието дано достигнат, и никога не се завърнат!

Времето, отмерено с часовник, календар и памет – изтънява, пробива и дълбае, но кому са нужни чувства – тук и сега .

И така, поглеждайки към мен, моля ви – не ме забелязвайте! Ще стоя тихо и кротко – там в ъгъла. Няма да ви преча.

Всички права запазени!

Александър Белтов

29.12.2011г.