Бог да прости Хахото!

Запознах се с Хахото два дни преди да се спомине. Намериха го – седнал на пейката до портата, облегнат на дувара и усмихнат, втренчил поглед в гората пред себе си – бездихан.

Търпеливо изчаках местният свещеник да свърши опелото и преди множеството да се разотиде, вдигнах ръка:

– Момент!

Някои обърнаха глави, други настоятелно ме побутнаха, напирайки да излязат от тясното и опушено параклисче. Тези, които бяха останали вътре, наплюнчиха пръсти и започнаха да стискат фитилите на оклюмалите догарящи свещи, които със съскане угасваха и оставаха къдрави следи от бял пушек, рисувайки чудни, но размити форми. Наподобяващите сварени спагети остатъци, хората хвърляха в метална кутия, която  бързо се запълни.

– Какво има, чадо? – продума дедо поп и остави кандилницата на паянтова масичка, като избърса търколила се сълза от крайчеца на окото си. Не вярвах да е от мъка по покойника – по-скоро се бе напълнило с пушек.

– Искам да кажа и аз няколко думи за Хахо…, за покойния, де – бързо поправих  грешката си. – Може ли?

Хората наостриха уши. Повечето от тях пристъпиха обратно, а други подвикнаха на своите другари да се върнат. Настъпи глъч, суматоха и скоро няколко десетки погледа се насочиха към мен.

–  Може, чадо, що да не може – снизходително рече дедо поп. – Думай!

Посетителите се бяха сбутали един друг и сега ме заобиколиха плътно. Толкова плътно – че не ми оставиха много пространство. Навярно, беше им любопитно какво мога да кажа аз – гражданинът, живял едва два месеца в селото, за Кольо Хахото, както бе известен покойният тук.

Изгледах множеството и срещнах откритите им погледи. Някои – обзети от тъга, други просто любопитни, но нито един – безразличен.

– Казват – за покойния или добро, или нищо – започнах неуверено. Устата ми беше пресъхнала.

– По-силно! – подвикна някой и хората одобрително закимаха глави.

– Да, по-силно! Не се чува – повтори кметът на селото, застанал чинно до дедо поп.

– Казват – повторих на висок глас, – за покойния или добро, или нищо. Аз ще кажа добро – много добро.

Усетих дъхът на хората да гали лицето ми. Макар всички да се бяха умълчали, някакво скрито напрежение изпъна лицата им. За момент се поколебах – дали наистина можех да говоря пред тях, но погледнах към снимката с навъсения лик на Кольо и това ми даде кураж.

– Когато купих къщичката във ваше село, никой не ме предупреди, че съсед ще ми бъде местният луд, както по-късно се изразиха някои от вас – видях как някои лица на първата редица посърнаха и погледите им се сведоха. – Мислехте си: „Какво пък толкова? Писателчето искаше двор с орех – ето му двор с орех. Да, така е. Исках голямо дърво, под което да се раждат страниците на моите творения. За някого може да са безсмислени драсканици, но за мен са творения. Няма нищо по-вдъхновяващо от песента на есенни листа, развълнувани от лек вечерен бриз. Прави сте били – орехът е чудесен. Дори не можех и да мечтая за този Божи дар. Но все пак, трябваше да ми кажете за Кольо – Поредна дузина погледи се сведоха виновно. – Както и да е – махнах с ръка. – Стореното – сторено. И слава Богу, че купих точно тази къща. Ако не бе така – сега нямаше да говоря тук и сега. Нямаше да познавам Кольо Хахото и мисля, щях да съм ограбен от съдбата заради това.

Погледите от предните редици се върнаха на лицето ми и този път блестяха. Тълпата като че ли направи малка крачка към мен. Атмосферата дотолкова се сгъсти, че едва дишах. Мирисът на тамян и восък бяха завзели всяко кътче на тялото ми и сега неумолимо се промъкваха към онази незнайна дълбина у всеки човек – душата. Усетих, че ми прималява и посегнах да се задържа за нещо.

– Отворете вратата – прозвуча призив, а някой тикна в ръцете ми бутилка, пълна с лимонада.

Селяните бяха застинали, а лицата им бяха леко издължени, достойни за модел на иконописите на параклисчето.

– И така – продължих, щом възвърнах част от силата си и разквасих гърло. – След като купих къщичката, не след дълго разбрах, че мой съсед е местният перко, наречен от вас „Кольо Хахото“. За щастие, нямах контакти с него, а и не се налагаше да имам. От време на време, разбира се, мярках къдравата му коса, подпряна от рунтава рижа брада, да се мяркат покрай оградата – но само толкова. Често пъти се чудех дали да не го заговоря, но мълвата за неговата странност ме отказваше от тези ми намерения. И това бе така допреди седмица, когато в края на един ден, на портата се потропа. Не обърнах внимание, защото бях започнал да пиша нещо и не исках да ме прекъсват. Не след дълго потропването се повтори и този път беше настоятелно. Изругах неизвестния нахалник, но станах, за да видя какво иска. Когато отворих, на прага на портата се бе изправил непознат мъж.

„– Аз съм Кольо. Комшията.” – рече простичко той.

„– Кой?” – не схванах веднага.

„– Кольо, бе – Хахото” – представи се с местното си прозвище.

– Не можах да повярвам – лудият ми съсед? Беше избръснал брадата, а косата бе подстригана и сресана – точно, както го виждате сега там – в последната си земна обител – посочих дървения ковчег.

Хората от първите редици източиха любопитно врат като че ли за пръв път виждат покойника.

– И така – продължих невъзмутимо, – сега, след като познах лицето му, се направих, че за мен е радост да го видя точно в този момент. С театрален жест го поканих да влезе, надявайки се, че ще ми откаже. За моя изненада той прие и когато направи крачка навътре в двора – видях, че носи със себе си брадва. Тя бе с къса дръжка, така че, когато я носеше в ръка, лакътя му почти скриваше наличието ѝ, но поръбеното острие, показващо се от юмрука му, проблесна на светлината на залязващото слънце. Ужасих се! Проклех наум привидното си възпитание и започнах да се оглеждам за бягство. Чудех се как мога да се придвижа най-бързо, за да стигна до външната врата.

Гостите на опелото зашушукаха и трябваше да изчакам да се успокоят, за да мога да продължа разказа си.

– Що стана? – обади се някой.

– Да, що стана после? – подеха други.

– Не успях да измисля план за бягство, а може би бях твърде уплашен, за да направя каквото и да било. Приседнахме в беседката – точно под ореха, и мъжът с брадвата се загледа в компютъра ми. Аз бързо затворих капака на екрана и го преместих настрана.

„– Пишеш ли?” – продума Хахото, щом разчистих пред него.

„– Опитвам се” – отвърнах му лаконично. Не исках да звуча грубо, но не желаех да влизам в подробности, защото се надявах да си тръгне по-скоро. Все още бях под влияние на стреса от вида на оръжието в ръката му.

 „– Пишеш значи” – заключи многозначително той. „Казаха, че си писател. Искаш ли да напишеш за нещо, което мога да ти покажа? Само на теб. Трябва да стане преди да си отида.”

 „Кога, по дяволите, най-после ще си тръгне?” – помислих си тогава. Въпреки това, неочаквано дори за мен, отвърнах:

„ – Искам.”

Спрях разказа си и надигнах шишето с лимонада. Беше останало малко и докато не го допих, не спрях да гълтам. Усетих част от течността да се спуска по брадичката ми. Беше топла и неприятно лепкава. Едно от нещата, които така и не научих е – когато пия от гърло на бутилка да не се оливам. Извадих салфетка от джоба си, нервно я разгънах, и започнах да бърша брадичката и устните си.

– И после? – нетърпеливо ме подкани някой от селяните.

Огледах тълпата, всички бяха примрели и зяпаха устните ми. Уверих се с пипане на пръстите си, че добре съм ги подсушил и продължих:

– И така, онази привечер, Хахото започна да разказва историята си пред мен. А тя започна ето така:

„– То ме познава. През всичките тези години не ме забравя.” – бе казал в началото.

 „– Кое?” – не разбрах и се загледах в очите му. Нито за миг не забелязах онзи налудничав поглед, който очаквах да видя в побъркания човек. Очите му бяха полупритворени, а в процепа им съзрях тъмни кръгли петна. Изглеждаха уморени. Дълбоки, като войнишки окопи бръчки, се спускаха от краищата на клепките и спираха чак в ъгълчетата на устните.

„– Дървото ме познава, бе. Ябълката – Malus domestica на латински” – отвърна смахнатият ми гост.

„Пълен хахо!” – помислих в онзи момент. – „Как може дърво да го познава? Вярно си е за връзване този!”

„– Искаш ли да ти разкажа – или да си вървя?” – продължаваше той, а изказът му беше като на напълно нормален човек.

– В онзи момент се поколебах – имах шанса да си тръгне, без да ме нарани. Луд с брадва какво може да иска привечер от съседа си?

„– Разкажи ми” – бях продумал, и в миг бях съжалил за думите си, но сега вече знам – съдбата така е пожелала и нямах право на грешка. Както разбрах по-късно – това е бил невероятният шанс да съзра парче от истината за неразбираемата от нас природа.

Отново усетих онази гъстота на въздуха, която ме бе задушила преди малко, но този път слабостта ми премина бързо. В мен бяха втренчени като че ли погледите на цялото население, което познавах. Дори, имах чувството, че целия свят очаква думите ми. И така – трябваше да продължа с историята на Кольо Хахото. А тя е ето такава – разказана ми онази надвечер лично от него:

„– Това се случи преди много – много години. Беше гаден ден, когато за пореден ден бях пил в кръчмата, и се прибирах без пукната пара дома. Нямах работа и дните ми минаваха по един и същ начин – утешавайки се един друг с моите другари на по чашка, надявайки се нещо да се промени. Ей така, да се промени просто от само себе си. Да, ама това все не се случваше. Станка, жена ми, онзи ден само влоши нещата, когато ми заяви, че се прибира при родителите си – те са другоселци. Кипнах. Случвало се е и преди да я пошляпвам, но тогава вдигнах ръка и я зашлевих силно. Ето с тази ръка.” – Хахото бе вдигнал дясната си ръка пред очите ми. Беше оставил брадвето и сега можех да видя отблизо напуканата му жълта длан. Груба и мазолеста.

„– Та – след като Станка си замина, обляна в сълзи, и с разбита, пълна с  кръв уста, отидох да изкарам магарето, за да излезем в гората. Не ме свърташе дома и исках да напусна поне за малко мястото. Когато отивах към сайванта, мернах в короната на старата ни ябълка плод. Червен и лъщящ, сякаш появил се от нищото. Това дърво беше старо, изсъхнало, и не помня откога не бе раждало. Дояде ми се. Ритнах корубата му и то се затресе, но ябълката не падна. Няколко сухи листа се откъснаха и ситен прах полепна по едното ми око. Ядосах се, и след като умих лицето си на чешмата, взех един прът и с него ударих ябълката. Не падна. Ударих втори път – без резултат.  Взех камък и го хвърлих по нея. За мое учудване уцелих още от първия път и познай какво? Не падна, пущината. Дяволска работа! Можех да усетя вече слюнката да изгаря гърлото. Тогава не издържах и взех брадвата – те тая същата, дето я нося, и започнах да сека стъблото на дървото. Долу, в основата. Толкова ниско, колкото можех. Удрях, удрях – докато не се сгромоляса с ужасен пукот. Разхвърчаха се клони и трески и една от тях се заби в бузата ми. Оттогава ми е този белег” – и ми показа с кокалестия си показалец малка червена ивица близо до гърбавия си нос.

Млъкнах за момент и видях как някои от селяните източиха врат в посока ковчега, за да се уверят сами в наличието на белега. Когато задоволиха любопитството си погледите им отново се насочиха към мен, така че продължих с разказа на Хахото:

„– След като повалих дървото, седнах върху му и изядох ябълката. Макар и червена, тя не бе съвсем узряла и си помислих – затова не е искала да падне, проклетията. Ей така – помислих си го. Както и да е – не знам защо, но запазих семките, а след няколко дни, изкопах плитка дупка и ги хвърлих вътре. Бях забравил вече случката, когато няколко месеца по-късно, прибирайки се от кръчмата, ми се стори, че виждам млада фиданка на място, където не би трябвало да бъде. На другия ден, когато изтрезнях, отидох и когато видях дръвчето се сетих, че на това място бях закопал семките на изядената от мен онзи злощастен ден, когато пребих Станка, ябълка. Почудих се дали да не я изкореня, за да изчезне и неприятният спомен, но оставих за друг ден. После съм забравил и така. Дръвчето остана, докато една година не видях, че ябълката е родила плод. И не само това, но плодът бе такъв, какъвто го помнех отпреди. Червен и изкусителен. Заклатих силно дръвчето – то се огъна, ябълката се заклати енергично, но не падна. Намерих прът и зажулих с него, защото не можех да се кача – стълбата ми бе счупена и не бях я оправил още. И с пръта не успях да я сваля, както това се случи с предното дърво – онова, сухото, което бях отсякъл. Грабнах брадвето и замахнах в безумна ярост. Няколко удара по-късно плодът се откъсна и падна, но аз не се отказах, докато не започнаха да се кършат цели клони. Аз пак не престанах и удрях ли удрях – докато не повалих цялото дръвче.”

Спрях разказа за Хахото, защото устата ми отново бе пресъхнала. Направих малка крачка, да взема друго шише лимонада от масичката до олтара. Същата тази масичка, на която дедо поп бе оставил кандилницата. Тя все още не бе изгаснала и в носа ме удари силната миризма на тамян. Отворих бутилката, но явно съм я разтръскал повече от необходимото, защото то изсвистя и пяна изпръска ризата ми. Започнах да избърсвам капките на течността, оставяйки мокри следи върху материята.

– Що стане после? – кметът наруши мълчанието и сякаш по команда хората се раздвижиха и започнаха да си шушукат нещо. Подочух откъслечни фрази, като „Те – чу!”, и, „Видя ли, бре?” между тях. Не оставих дълго хората в неведение. Щом утолих жаждата си и забърсах следите от течността от брадичката си, продължих да разказвам случката от срещата ми с Кольо Хахото отпреди седмица.

„– И втората ябълка не беше узряла достатъчно, затова не искаше да падне от дървото” – беше ми пояснил тогава той и после бе продължил: „Тя ме познаваше отпреди и се откъсна едва когато видя, че бях настоятелен и започнах да удрям с брадвето, ама аз не спрях – а трябваше.”

– Тогава, ако искате вярвайте, ама човекът се разплака – обърнах се към притихналото множество. Разкайваше се, че е претрепал и това дръвче, и беше сигурен, че то – дръвчето го е познавало. Каза ми:

„– Знай, всичко има памет. Дори в семките на ябълковия плод остава следа. Всичко е свързано и нищо не се прекъсва в кръговрата на живота. Ето защо и нищо не трябва да се губи заради нашите действия.”

Тук се развълнувах и извадих салфетката от джоба си. Разгънах я и избърсах насълзените си очи, а после се изсекнах в нея. Смачках я на топка и я прибрах обратно.

– Говори бре, човек, що стана после? – подвикнаха към мен.

– Да – говори бре, човек – подеха останалите.

– Добре-е-е – продължих. – Ето и края на историята. Кольо Хахото тогава бе станал от скамейката в беседката ми, и така надвесен над мен, каза:

„–  Ако искаш да разбереш част от живота – ела с мен. Всичко е едно и всичко е свързано. Аз си отивам, но някой трябва да знае. Кой друг, ако не ти и ако не сега. Нали си писател? Просто го напиши!”.

– Можех да го оставя да си отиде, но и аз, подобно на вас, драги съселяни, бях се запалил, така че тръгнах с него. Докато вървяхме към портата, той набързо ми разказа останалата част от историята:

 „– Когато изядох и втората ябълка, макар да не бе узряла напълно, закопах семките в задната част на двора си – да бъде далеч от очите ми. Сигурно сам се досещаш – сега там има ново дръвче и в короната му виси червена ябълка. Искам само да го видиш с очите си. Тя не е узряла достатъчно, затова няма да падне, ако и посегнеш. После, сам ще се убедиш, че мен ме познава.”

– Ама наистина ли така говореше Хахото –  като нормален? –  до мен достигна женски глас.

Надигнах се на пръсти, за да видя собственичката му, но не успях.

–  Да, изказът му беше като на всеки един от нас, но не е нормално да заявиш, че някое дърво те познава и го е страх от теб, нали?

– Абе, давай натам бре, момче! – дедо поп подканящо ме бутна по-ръката. – Думай какво стана, пък после обяснявай кое – как.

– И така – продължих историята. – Когато стигнахме двора и влязохме вътре, можех да усетя как Хахото се напрегна. Макар да бе негов имот, той изостана зад мен и това ме притесни – в ръката си носеше брадва.

Още щом заобиколихме стените на къщата и тръгнахме към дъното на двора, отдалеч зърнах райския плод. Сияеше в златно на последните отблясъци на слънцето.

„– Иди сритай дървото! Опитай се да свалиш ябълката по някакъв начин!” – подкани ме Хахото, а сам остана на място. Нямах основание да не го направя и пристъпих напред, втренчил очи в изкусителния плод. Когато стигнах дървото, без да спирам, нанесох силен удар с подметката на обувката си по ствола. Той се заклати и листа и дребни клончета се посипаха по главата ми. Плодът, макар и силно разлюлян, остана да виси на дръжката си.

 „– Шибни с пръта, бре!” – подвикна отзад Кольо и посочи с ръка дълъг окастрен клон.

– Наведох се и го взех, а после започнах да бруля с него. Още първите ми махове бяха точни. Видях как силен удар разтърси ябълката, проряза кората ѝ и тя се завъртя на около половин оборот. Дръжката ѝ обаче удържа и тя остана да виси, все така предизвикателно. Следата от пръта върху кората ѝ, подобно тънка ехидна усмивка, се белна насреща ми. Продължих да бия, но проклетата ябълка така и не падна. Сякаш зъл демон я бе стиснал за дръжката и се надсмиваше над отчаяните ми и напразни усилия. Уморих се и се отдръпнах, за да си отдъхна. Посегнах да очистя косата си от нападалите боклуци. Десетки мравки я бяха полазили и се завираха навсякъде – в ушите, под яката на ризата и оттам във врата. Започнаха да хапят и аз се затърках трескаво.

„– Пази се и само гледай!” – продума сякаш на себе си Хахото и бързо приближи с брадвето в ръка.

– Отдръпнах се на безопасно разстояние и насочих вниманието си към мъжа, забравяйки за досадните твари. Той се спря на около метър и се извъртя странично към ствола. Разтвори крака на широчината на рамената си, хвана дръжката на брадвата с две ръце, и като опитен играч на голф, замахна силно, но някак плавно…

Още преди острието да се срещне кората и дълбоко да се забие в нея, ябълката, без да бъде докосната дори, се откачи от клона и падна на тревата, като се изтърколи в краката на Хахото.

– О-о-о – изстенаха в хор гласове от посетителите.

– Боже, прости му! – дядо поп се прекръсти, а после направи същото към ковчега на покойника.

Нещо издрънча силно, огледах се и видях кандилницата с тамян, която допреди миг стоеше върху масичката, да се търкаля по пода. Нямаше начин някой от нас да я е бутнал.

Бръкнах в джоба и извадих оттам стиснатия си юмрук. Когато го отворих и протегнах ръка, селяните можеха да видят в дланта ми няколко кафяви семки. Това бе всичко, останало от онази, последна ябълка, която двамата с Хахото си разделихме онази вечер. Не ги закопахме в земята – желанието му бе да ги отнесе със себе си някъде на по-добро място.

Приближих и пуснах семките в джоба на сакото му, вероятно останало от сватбата му със Станка, и с което го изпращахме в последния му земен път.

После напористо разбутах тълпата и покрай изумените им погледи излязох от параклисчето.

Посрещна ме светлина и чист въздух. Ято дребни птички се вдигна от близките храсти и се завъртяха в кръг високо над главата ми, пеейки Одата на радостта.

Край!

Всички права запазени!

Александър Белтов

05.08.2013г.

Advertisements

Не вярвайте в духове!

– Ало! – избърсваше с кърпа мокрото си тяло и бе трудно да задържа телефонната слушалка. „Мамка му! Не могат ли да почакат?”

– Емил? – позна гласа на Елена, макар да не се бяха виждали дълго. Беше сигурен, че са приключили връзката си.

– Извинявай, ако не си сам! Трябва да се видим! – потрепери гласът ѝ. – Моля те!

– Аз съм. Мислех си, че едва ли ще ми се обадиш някога. Виж, историята с Весела – започна да се оправдава Емил, – аз не съм искал, така се получи …

– Не, остави тези работи! – изхленчи тя. – Спешно трябва да се срещнем. Не знам към кого да се обърна. Объркана съм много.

– Добре – съгласи се той. – След един час на нашето място. Ъ-ъ-ъ… искам да кажа в кафене „Стар аромат“ – прецени, че там е най-подходящо.

– Разбрах – зарадва се Елена. – Ще те чакам!

„Кога пък тя ме е чакала? Винаги закъснява, това поне не съм забравил.“ – Емил бързо започна да се облича.

Както бе обещала, наистина го чакаше. „Все същата си е. Неотразима, въпреки, че не се бе гримирала, което обичайно правеше“.

Емил приседна срещу Елена. Бе поръчала кафе за двамата. Нейното бе почти на свършване и тя въртеше притеснено чашата, като я разглеждаше от всички страни, сякаш бе музеен експонат.

– Здравей! Извинявай още веднъж … – поде Елена. – Пий бързо и да тръгваме!

– Хей, почакай! – изуми се Емил. – Не сме се виждали от толкова време. За къде бързаме?

– Отиваме на вилата – бръкна в чантата си и започна да рови припряно. – С твоята или с моята кола? Избирай! – подаде му автомобилен ключ. – И между другото, не си забравил английския език, нали?

– Не съм разбира се, защо? – повдигна вежди Емил.

– Ще ти трябва – загадъчно прошепна Елена.

Прозорците на вилата просветнаха отдалеч и Емил се досети, че Елена го води да се срещнат с някого. Не обичаше изненадите, но си прехапа устните и замълча.

Щом ги видя изправени на прага, той се смути за миг, после ококори очи и се изплези срещу тях. Посивялата му коса стърчеше нагоре, сякаш не бе виждала гребен от векове. Облечен в старомодни дрехи, сякаш извадени от театрална постановка, несръчно се опита да им се поклони. Емил бе виждал това лице и друг път.

– Ето, сега си приличам, нали? Все тази снимка показват – странен акцент, но въпреки това, английският си му бе достатъчно разбираем. После  бръкна в джоба на блейзера и внимателно извади от него  малка кутийка.

– Ето това – гордо вдигна ръка да го покаже. – Това работи. Казвах им аз, но на теории много не вярват. Петдесет и пет години и седем хиляди и шестотин километра в континиум.

– Какво? – Емил невярвайки разтърка очите си. – Елена, ако правите някакъв маскарад, само за да ми отмъстиш … – обърна се гневно към нея.

– Не виждаш ли? В началото и аз го помислих за актьор, но след като говорих с него, съм сигурна. Казвам ти – той е! – на един дъх избълва тя.

– Той е?! – зяпна Емил. – Ама за един и същ човек ли говорим?

– Аз съм – увери ги гостът със смешния си акцент. – Искам да ми донесете някакъв сборник, алманах или нещо такова за развитието на човечеството през втората половина на двадесети век! Да има от всички сфери на живота, включително и за науката. Да, най-вече за науката. Най-добре да бъде енциклопедия – потърка доволно ръцете си. – А, да не забравя! И да е на английски език все пак, моля!- помоли им се старчето.

Елена и Емил се засуетиха за миг, но после като по команда се запътиха към вратата.

След няколко часа бяха седнали заедно, а странният им посетител разглеждаше в ръцете си доста дебела книга, пълна с илюстрации.

– Хм, та значи казвате, това е подходящо – вдигна очи към тях. – Така ли? – Елена и Емил едновременно закимаха с глави.

Гостът сякаш забрави за тяхното съществуване и запрелиства с интерес страниците, като понякога тихо възклицаваше под носа си: „Охо, така ли? Виж ти!“, или пък, „Така си и знаех“. Накрая изглежда намери това, което бе търсил и вдигна поглед към притихналите си домакини.

– Да-а-а – провлачи той, – ето какво. Слушайте внимателно! – почеса върха на носа си. – Да разгледаме следния казус. Помислете! – вдигна показалец. – Ако аз мога да се появя петдесет и пет години след моето настояще, тук, а след това мога да се върна на мястото и времето откъдето съм тръгнал, то аз бих могъл да пренеса обратно знанието, което ще открия в бъдещето. Моето бъдеще е ваше настояще. Нали така? Тоест, аз мога да изпреваря моето научно време с половин век, ако използвам това, което видях, а в такъв случай в науката ще се появи необичаен скок в качеството на теориите и технологиите. Правилно, нали? – не дочака отговор и продължи: – Но, както виждам в този алманах – почука с пръст върху кориците, – такъв скок липсва. Ето! Няма – наплюнчи палец и попрелисти няколко страници. – По моему, вярвам и вие не ще отречете логиката, аз никога не съм бил тук в това настояще. Парадокс! – вдигна рамене и замислено се почеса по белите  мустаци. – Всъщност, за да съм откровен с вас, аз знаех това, просто исках да се уверя с очите си. Такъв съм си аз – показа пожълтелите си зъби в широка усмивка.

– Ето защо, от това следва – поклони се пред тях, – вярвам ще се съгласите, че аз днес не съм бил тук.

Емил и Елена се спогледаха.

– Доказателството за това държа в ръцете си. Тази книга – вдигна алманаха пред лицата им, – която така любезно ми донесохте – подпря с юмрук брадичката на лицето си. – И знаете ли? Изобщо, вие сте едни добре възпитани млади хора. А ние все обвинявахме младите. За всичко бяха виновни. Знаете как е… – запъна се малко. – Оплаквахме се едни на други: „Новото поколение това, новото поколение онова.“ Питахме се: „На къде върви този свят?“. Все нещо не ни харесва в младите. Обноски, музика, мода и така нататък. Но, да не ви отегчавам повече – разпери ръце. – От мен ви дължа едно голямо „Извинявайте!“. Приемете, че моята епоха се извинява на вашата.

Сетне тромаво се надигна от стола. Така изправен, дори бе по-малък отколкото им се стори в началото. Въздъхна, а погледа му смутено се отклони към върха на обувките му. Не знаеше как да им го каже:

– Съжалявам, наистина съжалявам, но сега трябва да потърсите спешно психиатрична помощ – закърши извинително ръце. – С подходящ курс на лечение, не след дълго ще забравите за духовете, които са ви спохождали – погледна ги закачливо изпод гъстите си вежди. – А-а-а-а, примерно, такива като мен – ококори очите си и се изплези с език, досущ като „онази“ прочута снимка.

Посетителят им направи пореден опит за поклон и без повече обяснения, бръкна в джоба на блейзера, направи странно движение, сякаш навиваше нещо с тирбушон и се разми в пространството. Столът на който допреди малко бе седял остана празен и Елена помисли, че трябва да седне. Краката ѝ трепереха неконтролирано и едва се държеше изправена. Опита се да диша бавно и равномерно, но сърцето ѝ ритмично галопираше.

– Мама му стара! – изруга Емил. – Дали ще ни повярват?

– Не – сигурна бе Елена, – но нали затова ще ни лекуват? Нали така каза той? Ти знаеш – сложи в чантата си дебелия алманах, – той винаги е прав. Ще ни излекуват и това е – нежно го подхвана за ръката.

– Да вървим!

Александър Белтов

17.12.2009г

 

Всички права запазени!

Семра

Кипящо слънце ме озарява.

Раздува се и стоварва главоломно.

Б-у-у-у-м!

Милиард огнени къса ме подемат и политам на крилете им.

Врагове сме. Знам. Те също знаят. Нашите деди бяха. Децата ни ще бъдат. Причината? Не съм се замислял. В древността се говорело за това. Сега никой не се интересува. Някой някого прокудил в пустошта след семейна драма. Повярвали на различни пророци. Така продължило след тях. Не е важно за мен – който има време да чете.
Вървя към къщата. Подобие някакво. Малка съборетина от подръчни материали и боклуци. Те са там, но имам ли избор? Слънцето изяде част от лицето и ръцете ми. Хапе жестоко. Разкъсаната униформата виси дрипаво, но пагоните са на място. Мисля си, “Дали да не ги скъсам?”. Не, безсмислено е. Знам езика им, но не мога да мина за един от тях. Пясъкът, ситен и безвкусен, хрупа в устата. Давя се. Два дни се влача в тази безлюд. Водата отдавна свърши. Никой не може да ми помогне. Не ме и търсят. Аз съм поредният отписан герой на родината. В премреженият поглед започва да се размива очертанието на целта ми. Краката ми тегнат непосилно, напрягайки се да ме държат изправен. Дали ще я достигна някога? Остава малко. Започвам да броя крачките. Десет, пет, една.

Изправям се пред вратата. Парче картон, привързано с тел. Не чувам нищо. Дали са вътре? Дали са много?

Затварям очи, свивам юмрук и протягам ръка. Не чувам потропване. Продължавам да стоя със затворени очи, поемайки дъх преди да се осмеля да вляза. А след това.

Поглеждам напред.

На прага пред мен се появява малка фигура. Дете. Опитвам се да проговоря, но сухото ми гърло остава безмълвно. Земята се засилва и подскача към челото ми. Събуждам се от болка. По цялото тяло. А може би не е това. Аз горя. Върху челото ми се стича тънка струйка. „О, Господи! Благодаря ти! Жив съм!“ С усилие проглеждам. Трябва ми време. В сумрака различавам фигури. Две. Малки. Подвили колене, седят на земята. Едната се пресяга и благодатна струйка потича по лицето. Отварям уста да кажа нещо. Не успявам. Жаден съм и изгарям.

– Моля те, вода! – шептя.

Нищо не се случва.

– Моля те! Вода! – по-силен съм. Казвам го на техния език. Разбират и едното поднася миризлив съд. Не мога да го достигна. Главата ми е вкаменена. Фигурата се приближава съвсем и виждам дете. Иска да ми помогне. Повдигна главата ми и отпивам от течността. Вода! Не е прясна и има лош дъх, но нищо не желая по-силно. Успявам да разгледам детето отблизо. Момче. На възраст седем, осем, или девет години. Не мога да съм сигурен. Всички момчета изглеждат еднакво. Привиквайки към сумрака, успявам да разгледам и другото. Отново е момче. Очевидно по-малко. То изглежда доста уплашено. Поглежда ме иззад гърба на батко си. Не виждам другиго. Изтеглили са ме до вратата на къщата, но от вътрешната страна. Как ли са успели?

– Сами ли сте? Къде съм? – опитвам да разбера.

Не ми отговарят. Разбирам, че ги плаша.

– Не се страхувайте! Нищо няма да ви се случи! Ще почина и тръгвам – опитвам се да приседна, но не мога. Отпускам се. Лежа на твърдата земя и осъзнавам, че всъщност е пясък. Колибата няма под. Пясъкът под чергата на която лежа се променя по тялото. Унасям се.

– Какво правиш тук? – разтърсват леко рамото ми.

Трябва ми време. Получавам малко. В сумрака проблясва нещо пред лицето ми.

– Кажи ми какво правиш тук? – виждам какво блести. Нож. Докосва лицето. Този, който го стиска е жена. Разбирам, че е млада.

– Ще почина малко и тръгвам – казвам истината. Не ме е страх от нея. Нито от ножа. Аз съм воин. Изправен пред смъртта, няма да ме видят да хленча.

– Знам какъв си и откъде си дошъл – отдръпва ръката си. – Ще останеш колкото трябва. Когато си готов, ще напуснеш това място! Завинаги! Пий! – поднася ми съдинката.

Благодаря! – прошепвам, когато отпивам и заспивам.

Събуждам се, но не от болка, а от студ. Денем по тези места е горещо. Нощите студени. Привиквам с тъмнината и виждам две огнени очи. Напрягам се и виждам жената. Прегърнала децата лежи в отсрещния край. Малките са завити с нещо, но жената не. Оглеждам се. Аз съм завит наполовина. Дрипава черга ме топли от кръста надолу. Надигам се. Успявам, макар и трудно. Жената подскача и вдига ръка. Показва ми онзи нож. Вдигам бавно ръце. Показвам стисната в юмруци завивката си. Опитвам да покажа намерението си. Искам да дам завивката. През живота си не съм срещал такива очи. Бавно се приближавам до скупчените на пода тела. Внимателно наметвам жената и сам лягам до децата, но от другата им страна. Усещам очите и. Тя мълчи. Не иска да буди децата. Знам, ножът е в ръката и. Няма да се поколебае. Ще го забие в тялото ми, ако се осъмни и за миг. Аз съм спокоен. Протягам ръка и внимателно я полагам върху нейната. Тя продължава да стиска оръжието. Не я отдръпва от моята. Ние сме врагове, но сега прегръщаме две деца. Стопляме се. Изкарваме нощта заедно. Четири прегърнати тела.

На сутринта Семра, така се казва жената, изважда съсухрена питка. Разделя я на три. Две дава на децата. Третото парче разделя на две и ми подава едното.

– Това е за теб. Вземи, имаш нужда.

– Защо правиш това? Не си длъжна, знаеш го – питам, гледайки я в очите, но отговор не получавам. Уви, в този момент не мога да и върна жеста.

След толкова скромната закуска Семра се обръща към мен:

– Слизам до селото. Ще се върна късно. Ако не те намеря тук ще е най-добре за двама ни. Изобщо не трябваше да се срещаме – после добавя – Нямам излишна храна, но вода можеш да вземеш.

Денят изкарвам почивайки. Чувствам се по-добре. Искам да изчакам Семра и да благодаря. Мисля си, че един ден ще се върна. Искам да направя за тях нещо добро. От децата разбирам, че живеят сами. Имат баща, но не знаят къде е. От дълго време нямат вест. Така е по тези земи. Един ден просто изчезваш. Денят изминава неусетно. Слънцето се спуска зад хоризонта и не след дълго дочаквам Семра.

– Защо си тук? – изглежда притеснена. Не е очаквала да ме види.

– Искам да ти благодаря.

– Добре, разбрах. Няма нужда. Търсят те – очите и издават тревога. – Твоите хора бяха в селото. Ще дойдат и тук – сигурна е.

В този миг решавам какво ще направя.

– Бързо! Копай! – хвърлям се до една от стените на съборетината и започвам да рия с ръце.

– Ти луд ли си? Казах ти – усещам упрека, – търсят те и скоро ще те вземат.

– Копай ти казвам – не се подавам. – Нямаме време! Трябва да е дълго колкото тялото ми. Моля те! – обръщам на молба.

Отнема ни време, но сме готови. И ето чува се моторът на джип. Приближава се.

– Бързо! Трябва да се зария! – обръщам се към нея. Тя е готова. – Сложи това върху очите ми преди да зариеш лицето – подавам парче марля. Изваждам турникета от личния си медицински пакет и лягам по гръб в дупката. Налапвам единия му край. Има неприятен вкус на гума, но няма значение. Загребвам шепи и хвърлям пясък отгоре си. Започвам от краката и така нагоре по цялото тяло.

Ревът на приближаващата машина дава допълнителен импулс на действията ни. Децата се включват усърдно. Скоро открито остана само лицето.

– Остави краят на турникета да се подава съвсем малко над пясъка! Не забравяй да заравниш отгоре! Не трябва да личи! Не се притеснявай за мен! – изфъфлих с края на турникета между зъби.

– Добре, щом това е твоето желание – лицето й потъмнява.

Затварям очи и тя слага марлята, точно както бях поръчал. Трескаво хвърля пясък отгоре ми. Усещам как звуците от земния свят започват да заглъхват. Мъчително смогвам да дишам през тънкия турникет. Времето спира своя ход. Мисля, че съм зарит цяла вечност. Не ми стига въздух, но нямам друг изход. Искам да съм със Семра и децата. Времето за мен спря.

Бях погребан жив.

– Лейтенант !

Помислих, че става дума за някой друг.

– Лейтенант, дишайте! Хайде! – махат марлята от очите. Отварям ги. В премрежения ми поглед увисва непознато лице. Жена. – Жив сте! Внимателно ще сваля апарата за изкуствено дишане от устата. Не движете главата!

Ръцете правят тайнствени неща над мен. Усещам как въздуха стига дробовете ми и мога да дишам.

Къде съм? Коя сте Вие?”, мисля, а устата хрипти.

– Не се напрягайте! Сега ще повикам доктора – жената изчезва. – Повтарям Ви, не се напрягайте! Не сте се движил повече от месец – дочувам ехо.

Опитвам се да огледам. Не мога да задържам очите отворени. Напрягам се да извърна главата. Не успявам. Прикован съм. Разбирам, намирам се в болница. Отпускам се и бели спирали ме подхващат леко, завъртат в кръг, повдигат и понасят.

– Чуваш ли? – глас ме връща в реалността. – Намираш се в реанимацията. Машината ти бе взривена с директно попадение.

Проглеждам. Над мен виси непознато лице. Мисля си “Доктор”.

– Борим се за живота ти дълго време, но сега вече си вън от опасност – усмихва се. – Направо Господ те върна!

– Да, Господ и нейните две деца – мълвя.

– Да, да – докторът е чул. – Господ и нейните две деца. Само се успокой и отпусни! Ще мине доста време, докато можеш да разкажеш. Отпусни се!

Ще им разкажа. Разбира се, ще разкажа.

Сега вече мога да се отпусна и го правя с облекчение.

P.S. Семра, чакай ме! Ще се върна!

И ето ме отново в безкрайната пясъчна пустош. Аз и моят спътник – късата ми сянка, с която уви не мога да общувам. Знам пътя. Макар и въображаем, мога да го следвам. Ето там е хълмът. Вдъхвам си сили и се опитвам да бързам. Непосилно почти. Изчерпан съм, но желанието да ги видя е по-силно от всичко. Познатата съборетина, сякаш натисната в пясъка от изгарящите лъчи. Най-после пристигам. Последните крачки се провлачват, но някак по-големи. Не чукам, знам, няма да ме чуят. Изпълвам гърди и влизам. Нужни са секунди и привиквам с полумрака. Децата са тук.

– Здравейте! – поздравявам. Изтощен, жаден, но щастлив.

– Здравей! – не се плашат от мен. Вече не.

– Къде е Семра? Ще се върне, нали? – издавам нетърпение.

Мълчат.

– Ще почакам – присядам на земята. – Моля за малко вода! Дълъг път е.

Поднасят ми познатия мръсен съд. Благодарен съм, но не изпивам всичко. Не зная имат ли достатъчно.

Задрямал съм, защото не помня как протича остатъка от деня.

– Значи се върна? – Семра е изправена на прага.

Това е! Успял съм.

– Да, върнах се. Исках го! – отвръщам гордо.

– Ела отвън, трябва да говорим! – гали децата по главите, а на мен посочва вратата – След малко се връщаме – обръща се към тях – Изчакайте ни вътре!

Децата кимат, а ние излизаме.

– Защо си го направил не зная, но е късно да даваш отговор. Знаеш къде си, нали?

– Виж, Семра, там никой не ме чака – започвам. – Не е това, което исках от живота. Не правех неща, с които да се гордея. Не ме питай, моля те! И не ми показвай онзи нож, не можеш нищо да ми направиш!

– Как ни намери?

– Не се гръмнах, защото не знаех дали няма да те изплаша с дупка в главата – после добавям духовито – А и не исках да си развалям хубавото чело. Ти ме харесваш, нали?

– Дали те харесвам – тук няма значение. Ако ще ме питаш нещо, сега е момента, не пред децата. Колко смяташ да останеш при нас?

– Колкото ме издържите.

Тя не отговаря веднага и сърцето ми се свива на топка.

– Тук сме приблизително три години – най-после подема, – или поне мисля, че „там“ така се броят. Случи се посред нощ. Сирените за въздушна тревога още не бяха засвирили, но ние със съпруга ми вече бяхме будни. За щастие децата спяха дълбоко. Чухме свистенето на бомбите, когато вече бе късно. Първата попадна в нашата къща. Мъжът ми е имал нещастието да оцелее. Понякога се случват нелогични неща. Знам колко му е тежко без нас. Едно е сигурно, някога пак ще се съберем. Аз винаги ще го обичам, а и децата също. Извиках те навън, за да ти кажа: „Те не знаят“. Всяка сутрин излизам, както едно време, но сигурно сам се досещаш, че село няма. Работа също.

– А водата и хляба, които даваш, откъде? – чудя се.

– Вичко е въображение. Ако помислиш, че си в ресторант с отрупани маси – си там. Ако пожелаеш яхта в морето – то става. Така е. Ти сигурен ли си, че няма да те върнат?

– Да, взел съм мерки. Няма да се върна! Оставих писмо. Не съм написал причини, но няма да се върна.

– Добре, щом така желаеш. Остани, но децата не трябва да разберат. Те бяха щастливи в „онзи“ живот. Отнеха им го твърде рано! Нека поне тук го изживеят! – думите задавиха гърлото и тя започна да ридае. От прекрасното и лице към мен гледаха не очи, а бездънни езера. Езера от сълзи.

– Семра, кога ще им кажеш? Всичко е въображаемо. Ако искат друго, защо да не го получат? Аз мога да ви …

– Не, не и не! Те не трябва да знаят! – преглъща сухо. – Така е по-добре. Повярвай ми! Треперя от мисълта, че някой ден ще поискат нещо и то ще се получи. Тогава ще разберат истината. Не съм готова за това. Не разбираш ли какво се получава? – шепти. – Те са щастливи, защото не искат нищо.

Не мога да отрека правотата на думите. Щастливи са, защото не искат. Все пак, мисля си, трябва да им покажа, че има и други неща. Те го заслужават, както и ти, драги читателю, както аз, както всички. Трябва време. А време тук има достатъчно. Аз помня, че съм търпелив.

И съм все още.

P.S. Семра, помни! Не си сама!

– Ще дойдеш с мен, нали?

Външността и говори красноречиво. Не желае да ме оставя с децата. Застинала на прага, чака мен.

Да, разбира се” изправям се. Взимам кърпа и я омотавам на главата. Готов съм.

Вървим дълго и вървим безмълвни. Посоката – палещото слънце. Стъпалата потъват в сгорещения пясък. Всяка крачка е болезнено изпитание. Стискам зъби и се старая да не изоставам. Разтапям се бавно и всяка минута ставам все по-малък и по-нищожен. Нито за миг не се усъмнявам, че трябва да съм тук. Навред е слънце и пясък. Сливат се в едно.

Семра спира и ме изчаква. Погледа е някъде напред. Аз не разбирам още. Бялата и туника леко помръдва от галещ морните ни тела вятър.

Видение мое! Видение прекрасно! Идвам!

Задъхан, опитвам се да изхвърля горещия въздух от дробовете. Изравняваме се и виждам.

Смайвам се от неочакваната гледка.

Пред нас е разляло води прозрачно езерце.

Мираж?

Разтрисам се от внезапен порив, насилващ ме да се втурна. С огромно усилие се удържам и оставам до Семра.

– Огледалото на душата – за пръв път откакто сме навън проговаря. – Мнозина са чували, малко са намирали пътя, а още по-малко са стигали тук.

– Защо ме доведе? – не разбирам.

– Не желаеше ли да стигнеш до него? – гледа ме в упор с красивите си бадемови очи. – Ако е така, защо изобщо си с нас?

Изумен съм и безмълвен. Не мога да откъсна очи от водата. Привлича ме и същевременно отблъсква. Краката губят своята сила и трудно се държа изправен.

– Не се страхувай! Приближи и погледни отблизо! – леко ме побутва.

Невъзможно! Не пристъпям аз.

– Затова те доведох тук! Всеки може да каже “съжалявам!”. Но така ли е?

Бях онемял.

– Хайде, погледни душата си!

Не издържам и падам на горещия пясък. Очите се размиват в езерото. То разпръсква ярки слънчеви отражения навред и пред лицето ми блясва очертанието на огромна златна корона.

– Ако не го направиш, не се връщай при нас! – Семра прорязва като с кинжал сърцето ми.

Няколко мига, или цяла вечност, накрая събирам сила и бавно се изправям. С бавни и колебливи крачки, клатушкайки се тръгвам напред. Езерото ме очаква. Вижам, ярките лъчи, образуващи короната му, с всяка моя крачка започнат да изчезват. Пред мен се открива красотата на прозрачната вода.

Най-после се озовавам на брега на езерото и непосилна тежест захлупва плещите ми. Предавам се и със затворени очи падам на колене. Не чувам и не виждам. Сам съм.

Бавно се навеждам напред, положил длани на парещия бряг. Невидима сила вкоренява ръцете към земята и повече не ми принадлежат. Горещината бързо започва да попива в дланите, а след това нахлу през китките и продължава нагоре и нагоре. Изгарящи вълни препускат през лактите и като млади свободни мустанги устремно ме превземат отвътре и изцяло. Нищо не може да ги спре.

Огнено кълбо избухва в главата ми. Разпръсква милиарди частици от спомени, които отдавна смятах за безследно изчезнали. Искам ли да се съберат?

Достигнал съм края на пътя.

Събирам последни капки воля и отварям очи.

Взирам се в неподвижната повърхност.

Гледам в Огледалото на душата.

P.S. Семра, Благодаря ти, че сме тук!

Това ли съм аз?” Не вярвам. Лъжа е всичко и мираж! Кажи ми, моля те, че е така! Устните ми се прегръщат една друга. Не мога да ги разделя. Нямам воля да го направя. Очите горят, ръцете треперят, сърцето тупти.

Мога ли да чувствам болка? Да, боли. Непоносимо боли. Не вярвате?

– Прости! Трябваше да го видиш – Семра е паднала до мен. Обвива ласкави ръце около тресящите ми се рамена.

– Ти прости! Не исках да наруша покоя ви – ридая. Не мога да направя нищо. А искам.

– На първата ни среща изглеждаше ужасно. Не повярвах, че ще се видим отново. Когато се върна, едва те познах. Невероятна е промяната в теб. Предстои ти дълъг път – гали страните ми. – Можеш да идваш, когато има нужда. Погледнеш ли в душата си, ще знаеш можеш ли да си с нас. Ако мислиш, че можеш, знаеш как да се промениш. Знаеш пътя.

Ще остана с вас, Семра! Ще ме приемете! Знам пътя и ще го извървя” – заклевам се.

Изправям глава и се взирам в лицето и.

Гледам с очи на новородено.

23.06.2009

Александър Белтов

Всички права запазени!