Безмълвни диалози

Страх блокираше същността ми. Стараех се не мисля за това, но тя неустоимо ме привличаше и караше да се държа странно за човек на моята възраст. Ако някой ме наблюдаваше би си помислил невероятни неща за мен. Но знаете ли какво? Ще бъда искрен – сигурно е прав.

Понякога слагах ръце пред очите си и така слепешката преминавах. Друг път, вече минал оттам, отварях очи и се връщах да Я погледна. Този ритуал стана задължителен за мен и повтаряше всеки нов ден. Отново и отново. Щях ли да се преборя с Нея? Щях ли да се вслушам?

Но, да ви спестя дългият и досаден увод.

Става дума за Картина. Не много голяма, положена в черна рамка. Прекрасна графика на неизвестен автор. Липсваше подпис в долната дясна част и това, още когато я видях ме озадачи. Дори не се бях пазарил за нея, някак знаех, че трябва да ми принадлежи.

Дни по-късно се върнах на площада, откъдето я бях купил, търсейки продавача. Търговците на сувенири безпомощно вдигаха рамене. “Не, никога не сме го виждали.”.

Картината изобразяваше отворен прозорец, с гледка към бурен океан. Вълнението сигурно бе седем – осем бала и плътна пяна покриваше склоновете на гигантските вълни. Тук-там, на малки участъци от водата, може да прозре истинския цвят на океана, а той бе черен. И няма как да е друго, това бе графика – изкуството на контрастите.

Когато купувах картината изобщо не Го забелязах, докато една вечер, любувайки се на картината с чаша вино в ръка, ми се стори, че виждам човешки лик в очертанията на разпенения океан. Отместих се вляво, вдясно, малко напред и крачка назад. Да, със сигурност бях отличил образ. Разпознах къдрави буйни коси, дълъг прегърбен нос, тънки присвити устни и полузатворени очи. Сега, когато Го определих, видението стана изключително контрастно и можех да го наблюдавам от всяко положение. Странно, бе обърнато към мен. Не бях си допил чашата, но реших, че е време за лягане. Дали не се бях изплашил? Не, сега като си мисля, не. Не и тогава.

– И защо искаш да го направиш? – на следващата сутрин се бях втренчил в Него. Какво бе това? Какви са тези гласове? Сведох поглед към краката си, някаква защитна реакция от моя страна

– Гледай мен! Попитах те нещо? – прокънтя дълбоко в мен.

Панически избягах, разбутвайки всичко изпречило се на пътя ми.

След време се успокоих и се върнах. Не трябва да си внушавам небивалици. Исках да Го видя.

– А, тук си! Така си и знаех. Бягството от проблемите не ги решава, знаеш това – същият беззвучен глас. Вледених се. Какво става с мен? Няма да гледам натам. Не искам да виждам.

Известно време съзерцавах съсредоточено старите си чехли. Трябваше отдавна да ги изхвърля и купя нови. Бяха изтъркани и придаваха на краката жалък вид.

– Какво ще спечелиш от това? – неволно бях вдигнал очи.

– От кое? – почудих се.

– Знаеш за какво става дума. Защо искаш да натопиш него за грандиозния провал? Той ще се случи. Знаеш това. Ти не участваше ли? Не си ли ти човекът, който винаги е казвал, че върви страхотно, макар той да не искаше твоето мнение? – цепките на очите Му блеснаха.

– А, това ли? За него ли става дума? – опитах се да се измъкна, но не успях. Веднага бях се досетил за кого пита.

– Разбира се, че за него. Защо искаш да го провалиш?

– Двадесет години, ето защо – изтрещях. Колко малко ми трябва! – Двадесет години служа, давам всичко от себе си, повечето негови идеи са всъщност мои. Всички реализации дължи на мен. И какво от това? – Набрах скорост. – Той продължава да расте. Има семейство, къща, приятели. Щастлив е. А аз? – От очите ми бликаха сълзи. Оставих ги да ме заслепят.

– Когато даде идеята за проекта, ти знаеше, че няма начин да успеете, нали? Изобщо не си мислил за успех – разсече ме на парчета той.

– Той ме използва! Не разбираш ли ? – изригнах насреща. – Двадесет години! Това, което е той, по право се полага на мен. Не мога да продължавам по този начин! Дойде време за действие! Ще взема това, което ми принадлежи – бях решен. – Кой ще ме спре?

– Да, така е. Използва те. Като него ли искаш да бъдеш? Помисли за това! Когато си готов, ела. Ще те чакам.

Загърбих Го и се отдалечих. Имах нужда от голямо черно кафе. А може би “ирландско кафе”? Добра идея. Голямо “ирландско кафе”.

Вечерта се прибрах късно. Седях кротко в отсрещния бар на улицата, а през мръсната витрина наблюдавах собствения си прозорец. Чаках да се стъмни. Изградих висока кула от празни чаши. Преди да тръгна, замахнах силно и с трясък я съборих. Учудих се. Чашите се оказаха по-здрави отколкото предположих.

След полунощ, пипнешком и олюлявайки се като самотен житен клас, пресякох тъмната стая. По пътя повалих нещо. “Майната му!”. Легнах си направо с дрехите. Бях чужденец в собствения си дом. “Утрото е по-мъдро от вечерта”, последното, което помня.

“Забравил съм да навия будилника” – Ядосах се сутринта. Бях се успал.

“Извини ме за закъснението! Трябва да мина през личния си лекар.“ – Излъгах за “добро утро” шефа по телефона. – Забравих да ти кажа, но имах доста неща да довърша и останах до късно. Остана ни още малко. Ще спазим срока – Исках да прозвучи оптимистично “.

Отправих се бавно към стаята, стискайки юмруци. Трябва да приключа с това! Още днес. Силен съм. От месеци се подготвям. Не, от години го чакам. Няма да се оставя да ми се влияе. “Но пасаван, драги! Но пасаван!”

– Готов ли си? – Един срещу друг. Лице срещу видение.

“Боже Господи! Трябва да давам обяснение на Картина! Аз не съм нормален!”

– Не на мен, на себе си обяснявай!

Обърнах гръб и позорно избягах.

Вечерите се прибирах късно, влизах по тъмно, а сутрин правех ритуала да преминавам със затворени в шепи очи. Мислех, че съм се преборил. Уверявах се десетки пъти и придобих увереност.

Но не бе така.

Проектът в службата се движеше точно, както планирах да бъде. Всичко това ме радваше безкрайно и в тези мигове забравях за нашия диалог. Неусетно се превърнах в редовен клиент на заведението, разположено срещу домът ми. Оставах до късно в компанията на стъклени студени чаши. Важното е, помагаше ми да не мисля за Него. Само още няколко дни. Дни ли написах? Не, поправям се – дни и нощи. Не можех да се отърва дори и нощем.

И така, продължавах с ритуала си и стисках зъби, надявайки се най-после да се свърши.

– Не издържа, нали? – Искаше да ми внуши пораженчество. – Днес е денят – продължи да се натрапва. – Каквото направиш днес, ще има тежки последствия. Не само за теб.

– Да, днес е. Ще направя каквото трябва.

– Ще направиш ли така, че проекта да успее, или ще го провалиш? – Полюбопитства. Не Му отговорих. Не е Негова работа! Забързах към вратата, намятайки сакото си.

Не спрях да се огледам пред огледалото. Днес външността ми няма значение.

Нямах време за повече.

Бурни аплодисменти, които винаги само той е получавал. В безупречния си бял костюм, яркочервена вратовръзка на жълти цветя, пригладена с гел побеляла, но изрядно оформена коса, златна гривна с инкрустирани диаманти и скъп часовник. Помпозно изправен в центъра на вселената. С арогантна усмивка, надсмиващ се над всички. Обхождащ с поглед всяко кътче на огромната банкетна зала, което, бях сигурен в това, бе убеден, че също му принадлежи.

Долавях коментарите на колегите – завистливи, лъжливи, раболепни и ласкателни. Единствено не и искрени. Бездуховни джуджета. Малки сдъвкани душици.

“Няма начин, председателското място го очаква. Отдавна драпа и този път със сигурност е негово. Утре стартира новият проект.” – Шепнейки си от ухо на ухо, потъваха в земята още по-дълбоко и ставаха още по-невидими.

Дойде и моят ред.

Ето, драги, нося скъп подарък.

Разгънах внимателно хартията и извадих графиката.

Той ахна. “Изключителна е! Благодаря ти! Ела тук!” – Прикова ме в здрава прегръдка. Със сигурност мачках скъпият му костюм. Разперих ръце покрай него. Картината бе все още у мен и можех да я виждам зад гърба му.

– Няма защо! – Насилих усмивка през рамото му, намигайки съзаклятнически на сърдития в Картината Образ. – Нали затова са приятелите?

Александър Белтов

16.07.2009

P.S. Но пасаван, драги!

Всички права запазени!