За възможния галактически неолиберализъм, малко хибридни войни и нуждата от памперси

Хибридната война не само допълзя до прага на Мунбър, а направо се сгромоляса върху достолепната глава на генерала, образно казано, защото въпросът не бе в главата, а  в краката. И по-точно в обувките. Вече втори ден стояха в коридора, пълни със смачкани във формата на топки вестници, напоени със странна смес по специалната рецепта на Гертруда – точно седемдесет процента спирт и трийсет с оцет. Въпреки тези манипулации, донякъде граничещи с магичното, ефект така и не се забелязваше. Чепиците продължаваха да стискат и все така бе невъзможно да се носят за дълго.

Врачката на Президента се оказа права, мислеше си Мунбър. Беше предвидила, или по правилно, бе провидяла това бедствие много отдавна. Президентът от дълго време дъвчеше пред медиите темата за хибридна война, докато тя наистина се стовари над Мунбър и Родината под тази тъй неочаквана и странна форма.

Дори той не можеше да отрече победата на подлия враг. А врагът имаше тази неизменна характеристика – винаги бе подъл. И тази му победа бе добре планирана и, както можеше и да се очаква, великолепно изпълнена. Противникът заслужаваше искрени адмирации за това, но Мунбър, както всеки друг път, се въздържа да ръкопляска.

А ето как се бе развила самата ситуация: Първо бяха изпратили тук подривни елементи, под формата на нещастници емигранти. После наляха вражески капитали в местната икономика, сформираха се акционерни дружества, ръководени от чужденците и най-накрая – съвсем естествено и предвидимо, парите им осигуриха  достъп до държавните обществени поръчки. И ето ти сега –  договор за изработка и снабдяване с  обувки за цялата армия. И още по-лошо – няма никакво мърдане от това положение. Перфектно формулиран контракт, с всичките му там клаузи за неизползване на обувки от други производители и така нататък. Накратко – неолиберализъм в действие. Тази абстрактна и до този момент така далечна за Мунбър политическа философия, сега му бе изяснена в един-единствен пример. Нагледно и твърде болезнено, поне що се отнася за собствените му крака.

Той подритна ядно обущата и те се разпиляха пред него. Единият полегнал настрани, като онази картина на Титаник преди отправянето му към дъното на Атлантика, която бе виждал някъде. Доближи ги, наведе се и пак се взря в тях. Гледаш ги – обикновени военни обувки. На външен вид съвсем нормални и по устав. Лъснати до блясък и готови за ползване. Мерени с линийка, шублер и с каквото и да е пособие – по стандарт. Но вътре, вътре стискат непоносимо.

Мунбър се смръщи, наведе се и с един-единствен напън успя да пъхне нозе в тях. Изправи се и се огледа в огледалото. Не забеляза никаква промяна, освен онази вертикалната бръчка между веждите, която видимо се бе задълбочила и леко издължила. Целуна Гертруда за „довиждане“ и излезе.

По пътя за щаба, свит на задната седалка на служебния автомобил, не мислеше за нищо друго, освен за сините теменужки на Гертруда в задния им двор.

Може би щеше да преглътне неколкодневно неудобство на тесните чепици, но когато завари босоногите пехотинци, с бинтовани подути нозе пред генералния щаб, реши че така повече не може.  Представи си „марш на скок“ от рота босоноги бойци в пресечена местност или, не дай Боже, в горещ пясък и  му призля. Тялото му се лашна първо в едната, а после и в другата посока, но той се удържа на стегнатите си в менгеме стъпала. Ноздрите му усетиха острата миризма на оцет – изглежда специалната рецепта на Гертруда за разширяване на обувки се бе разпространила и сред колегите му. Пред няколко кабинета видя изути и изоставени на произвола на съдбата обуща. Из целия генщаб шляпаха босите  колеги на Мунбър и само ако наденаха хавайски блузи и къси шорти, в картината ще липсват единствено чайки и гларуси. Ех, че коварен враг, затвърди убеждението си той – разлагането на дисциплината бе пълно. Операция като по учебник, само че точно този учебник той не бе изучавал.

Реши да се отбие в кабинета на генерал Стокър. Бяха го върнали от пенсия обратно на служба, когато виртуалното му копие бе свалено за ъпгрейт от Харгриивс, но новата му версия даваше неочаквани бъгове.

Завари пълнокръвното му човешко тяло на дивана, с протегнати крака и самодоволна усмивка. Беше нахлузил розови пантофи с малък пискюл. Те изглеждаха малък номер и белите му пети стърчаха наполовина. До него, провесени като уморени кучешки езици, зелените му чорапи.

– За други обувки не може, забранено е. Но за чехли нищо не се казва – кротко поясни той, още преди да бъде запитан.

– Какво ще правим, Стокър?- Мунбър приседна кротко до колегата си. Наведе се и изу обуща – Ох, най-после! – после със замах захвърли и чорапите, както бе направил Стокър. Те се запиляха нейде, най-вероятно под бюрото.

– Леваци! – каза Стокър, щом Мунбър вдигна глава – Едни обувки не могат да изработят, а се натискат да произвеждат и подводниците от другия месец. Абе голям размах на дейност имат тия, нали така?

– Какво? – ревна Мунбър, като се напрегна до него тъй рязко, че кокалите му изпращяха.

– Ами да, ти не знаеш ли? – смутолеви Стокър.

– И какво още, казвай? – като че можеше да преглътне подводниците, но му се стори, че Стокър го кара по-леко, само за да не го ядоса. Изглежда премълчаваше още нещо. Нещо дори още по-ужасно от това ненадейно да потънат подводниците. Барабар с екипажа.

– Не знам какво – понижи още повече тон Стокър. На Мунбър му се наложи да се приведе към него, за да го чуе – Нали ги знаеш тиловаците, че и адвокатите от правния отдел? Крият до последно, ама това разбрах от полковник Левко, тоя дето бяхме в щаба на… Всъщност в кой щаб бях с него?- зачеса плешивината на темето си.

– Няма значение къде сте били, Стокър! Казвай какво още! – подозренията на Мунбър изригнаха като лава над древен римски град. Бяха почти толкова могъщи, огнедишащи и дважди по-черни от пепелта на вулкана.

– Ами и долното бельо, май … такова… договор за изработка – замънка Стокър – Пак от тяхна фирма.

– Не! –Мунбър скочи на босите си нозе. Инстинктивно вдигна края на ризата и пъхна палеца си под горния ръб на панталона, стегнат от кожен колан. Напипа широкия ластик на шортите си – бяха си там.

– Ама за памперси нищо не се казва – продължи някак обнадежден Стокър. – Свободни сме да ползваме по наш избор… ако се наложи. Само бельо на чужд производител не можем да използваме.

Мунбър се заразхожда напред – назад, шляпайки по пода. Босите му нозе оставяха едва забележими горещи следи, които тутакси се изпаряваха.

Стокър мълчаливо наблюдаваше отстрани.

„Бельо, а!” Очите на Мунбър се напълниха със сълзи, в които заплуваха огромни кораби разрушители. Металните им корпуси бляскаха застрашително. В ушите му зазвучаха фанфари. Корабите изправиха стоманените си дула, готови да разрушават бойната техника на подлия, но, както се разбра, толкова изобретателен враг. Дали противникът не разполагаше с някой умник като нашия Харгриивс? Дори двама, може би, ужаси се той. Да, със сигурност имат – сви юмруци. Само да му се мерне сега онзи хитрец Харгриивс…

Когато забърса очи се оказа, че кораби разрушители няма, и всичко е било плод на влажен мираж. Фанфарите секнаха така внезапно, както бяха зазвучали само преди няколко секунди.

– Ще се наложи, Стокър, ще се наложи – продума Мунбър. – Само да знаеш какви Харгриивци имат ония… не само памперси ще трябват, ами… – помъчи се да назове още нещо, но се запъна и затвори уста.

Стокър се изопна. Познаваше Харгриивс, онзи шмекер, цивилният съветник на Мунбър, и знаеше на какво е способен. Само при споменаването на това име, му стана още по-страшно. Беше изул пантофа от левия си крак и мълчаливо наблюдаваше едва доловимото потрепване на кутрето. Трябваше да измислят нещо!

– Ами онзи, сребристият иноземец, дето Къцокъл го праща тук от време на време… – колеблививо започна той.

– О, да – подскочи Мунбър – Той може и да измисли нещо, за да излезем от тази ужасна и губеща ситуация. Но ще трябва преди това да се снабдим с памперси… нали разбираш, неудобно е някак си. За пред него, де. С голи задници не бива.

– Ами и ако на тях са им таковали, нали, спретнали това… – добави Стокър – Помниш как се оплака за амортизираната летяща чиния. Онази същата, с която се появи в двора на щаба. Малатийците ли там, какви са?  И ако има…  такова…

– Някакъв извънземен, шестващ из галактиките неолиберализъм? – продължи вместо него  Мунбър – Тихо, да не чуе Дяволът, че тогава ни е спукана работата! – и кръстоса пръсти зад гърба си.  – Тръгвам да издирвам Харгриивс, че да каже как може да се свържем със сребристия иноземец – Прекоси с две крачки кабинета на Стокър и се изниза през вратата.

Когато тя се хлопна зад гърба му, очите на Стокър попаднаха в останалите на място обувки на Мунбър. Празни и ненужни.

 

Александър Белтов

13.10.2016г.

 

Всички права запазени!

Advertisements

История за амортизирани малатийски кораби, малко извънземна загриженост и съвсем реална оценъчна стойност

Дилемата – ябълков пай или палачинки с мед, задържаше ръката на Мунбър във въздуха повече от необходимото. Генералът, ценящ дисциплината като една от върховните човешки добродетели, не харесваше думата „избор”. Считаше, че времето за оценка на алтернативите и вземане на решение в цивилния живот е чиста загуба на време, особено, когато с Гертруда посрещаха гости и тя трябваше да избере облеклото си. Когато обаче се изисква прилагането на НОРД* когнитивен цикъл за оценка и противодействие на заплахи, то тогава Мунбър бе в стихията си.

Тънките му пръсти вече докосваха ябълковия пай, когато пронизителен вой на сирена огласи столовата на щаба. Ехото, отразено от стените блъсна главата на Мунбър и разбърка ума му. След миг, генералът възстанови мозъчните си функции и успя да концентрира мислите си в топка, а тя бе черна като цветоуловител в заредена с тъмни дрехи пералня.

В създалата се бъркотия, посетителите се заблъскаха към изхода, а Мунбър изненадващо се намери рамо до рамо със запъхтения Харгриивс.

– Какво, по дяволите, става? – изрева, за да надвика шумотевицата.

Устата на съветника му обаче бе пълна с несдъвкани залци и той бързо я посочи с пръст. И без това не знаеше причината за тревогата, така че авторитетът му на всезнаещ в този миг бе спасен от мръвка варено телешко и коричка ръжен хляб.

Тълпата ги понесе в устремен бяг, който Мунбър основателно счете за спешна евакуация. Кобурът почукваше в такт с тичането по бедрото му и това бе единственото успокояващо нещо в създалата се ситуация. Непонятно за него беше обаче, че вместо към противоатомния бункер тълпата го насочи в друга посока.

На паркинга пред щаба се бе образувал плътен кръг от хора и се наложи Мунбър да си пробива път, като почти премачка генерал Стокър, влачейки след себе си запъхтения Харгриивс. Няколко морски пехотинци бяха насочили карабините си към странна композиция от още по-странни обекти. Редом с автомобилите, полегнал на една страна, бе малък, наподобяващ детски пумпал непознат апарат. До него, приклекнал, стиснал в ръка г-образна манивела, се суетеше онзи хилав странник с плътно прилепнал сребрист костюм, който генералът бе срещал вече. Вдигнати на челото му, на дебела черна превръзка бяха прикрепени кръгли авиаторски очила.

„Летяща чиния” – някак от само себе си дойде определението за апарата в главата на генерала.

Когато забеляза Мунбър и Харгриивс, чужденецът се изправи, бръкна в костюма си и извади оттам яйцето – преводач. После някак вдървено вдигна ръка: – Мир вам, братя по разум! – в миг изграчи транслаторът.

Тълпата се смълча. Небето се изясни до светлосиньо и дори лекият бриз, играещ си с къдрицата на слепоочието на Харгриивс, внезапно утихна. Моментът бе тържествен за целокупното човечество. За колегите му, навярно това беше първа близка среща от трети вид по класификацията на Хайнек, но Мунбър бе един вид ветеран в тази област, така че се почувства длъжен да поеме командването.

Докато генералът намисли подходящ отговор на приветствието, отправено към земните жители, пришълецът посочи с ръка клюмналата на една страна летяща чиния: – Бутайте, че не пали!

Сякаш като посечена със сабя невидима завеса се смъкна и реалността на сцената раздвижи хората зад гърба на Мунбър. Десетки думи едновременно достигнаха до ушите му, но той не можа да отдели нито една в съзнанието си.

– Това ли трябва да се бута? – запазил самообладание, Мунбър надвика колегите си, а тълпата притихна и напрегна слух. Изправеният показалец на генерала сочеше право в непознатия апарат.

– Да – сведе поглед чуждопланетянинът, а стъклата на авиаторските му очила отразиха тънък слънчев лъч. – Само това остана в движение – снижи глас и изглеждаше сконфузен. – Това е малатийски кораб, а както знаете ние вече не сме приятели.

Мунбър не знаеше този факт, както впрочем не знаеше и кои, по дяволите, са малатийците, но си замълча.

– Сега сегмерианците предлагат да поправят двигателите на малатийските ни кораби – продължи пришълецът, – но малатийците от своя страна ги плашат със съдебни дела в Междупланетарния Галактическия Съд. Лицензи  някакви и такива глупости, абе объркана работа, знаете. Вижте, даже уплътненията са стари и пропускат космичен прах – тупна с ръка мястото, където Мунбър разпозна смътните очертания на елипсовиден детайл. – Едвам намирам вратата, за да вляза, а вътре е ужас някакъв. Почти не разчитам приборите от полепналата мърсотия. Добре, че автопилотът все още функционира, че инак не знам как ще намеря обратния път. А пък дробовете ми…

– А ти за какво си дошъл? – досети се да продължи с въпросите Мунбър, като прекъсна оплакванията на другоземеца.

– Къцокъл ме прати. Нареди: отлитай бързо и дискретно вземи биологични образци. Има опасност твоите да се избият и този път е сериозно. И още каза, лично дядо му навремето донесъл дузина двойки биологични образци от планетата. И така след последния голям сакатлък са ви заселили отново. Било е толкова отдавна, че малатийските кораби по онова време още били дървени. Сега Къцокъл държи снимката на дядото – герой върху бюрото си.

В първия момент Мунбър не разбра кои са „твоите”, но за Къцокъл вече бе чувал.

Тълпата зажужа и той с гърба си, като с антена улавяше вълнението на хората. Пехотинците свалиха дулата на карабините и напрежението започна да спада.

– Тази чиния, пардон – кораб, не е ли малък, за тази работа? – включи се Харгриивс.

– Малък е, ама нали ви казах – само той остана в движение. Успях да натоваря един -единствен образец и едвам му намерих партньор, пък дано имате късмет и стигне – сви рамене сребристият. – Хайде де, бутнете малко!

Мунбър, Харгриивс и двама морски пехотинци се престрашиха и приближиха летателния апарат, а пришълецът тутакси се шмугна някъде в търбуха му.

Доброволците дружно насилиха мишци и чинията се изправи, заскърца глухо и се раздвижи. После изведнъж олекна, някакви странични светлини по ръба примигаха и тя запърпори, отначало тихо, а после нещо прищрака и звукът загърмя. Машината, обградена от прах, дребни треволяци и две – три офицерски шапки се заиздига вертикално във въздуха и щом се извиси над тълпата форсира двигателя. Оглушителният рев накара Мунбър да запуши с длани уши, фуражката му се килна на една страна, но той някак успя да я задържи с ръка, рискувайки тъпанчето на дясното си ухо. Корабът за секунди се стопи в небесата, а летящите шапки изпопадаха обратно. Няколко души се втурнаха да ги събират и това създаде малка суматоха.

„Странен подход за дискретна операция” – помисли Мунбър, но трябваше да уважи критериите на чуждопланетяните.

В този момент, както бе вдигнал ръка за прощален поздрав, Мунбър забеляза, че тя трепери. Сведе глава и с ужас откри, че цялото му тяло трепти. Озърна се смутено дали някой го наблюдава, но точно в този момент получи облекчение във формата на извод от напрегната мисловна дейност. Беше разгадал – трептенията не бяха причинени от вълнения или страх, нито заради форсажа на току-що излетялата малатийска чиния, а заради яростните вибрации на клетъчния му телефон, напъхан във вътрешен джоб на мундира. Припряно разкопча горните две копчета, бръкна чевръсто и натисна бутона още докато  поднасяше апарата към ухото си.

– Мунбър – закрещя оттам гласът на президента, – посегателство над семейството ми! Изчезна Фифи!

– Кой? – настръхна Мунбър

– Фифи, йоркширеца ми! Действай!

Президентът прекъсна разговора и Мунбър притеснено се заоглежда. Къде ли може да е къдравият пакостник? Уплаши се да не би в суматохата да е стъпкан и тутакси си представи малка сплескана купчинка. Няколко мига по-късно обаче бе поразен от внезапна мисъл: – Какво!? Хей – погледна нагоре и размаха ръце Мунбър, – върни кучето на президента!

– Ха-ха-ха! – прихна до рамото му Харгриивс. – Следващата разумна раса на земята ще е йоркшир териер.

– Колко разумна? – с надежда попита Мунбър и спря да ръкомаха.

– Колкото да запази планетата – отвърна Харгриивс, горд че веднага бе отвърнал с калкулация в реална оценъчна стойност. – И дано малатийците им ремонтират двигателите на чиниите, че инак… – добави след малко и силно стисна палци.

Мунбър забеляза жеста на Хагриивс, обърна му гръб, за да не види какво прави и се прекръсти.

* НОРД когнитивен цикъл – термин от военните управленски функции. Означава последователното превъртане на следните действия в общ цикъл: Наблюдение – Ориентация – Решение – Действие

Александър Белтов

10.11.2015г.

Всички права запазени!

За изпращането на сонди в дълбокия космос, доктрините… и още нещо

Нахлупил до очи бейзболна шапка, Мунбър усърдно косеше плъзналите из двора треволяци. Бе вършил същото преди седмица, а сега отново бяха навирили острите си стръкове, стигаха ръба на обувките му и досадно гъделичкаха глезените. Машината шумно се тресеше в здравите генералски ръце, а мирисът на прясно окосена трева натрапчиво изпълваше ноздрите. Гертруда бе излязла с приятелки, така че той се вихреше на воля, без да се налага да слуша вечните предупреждения за теменужките. Тъкмо когато в мисълта му образът на изпотено шише бира набра сила и придоби размерите на парен локомотив, Мунбър усети нечие потупване по гърба.

Извърна глава и едва не захвърли работещата на пълни обороти косачка. Зад гърба му стърчеше онзи индивид с прилепнали сребристи дрехи, който лекомислено бе обявен от Харгриивс за „зелен учен”, но, както бе пояснил по-късно, не в смисъл на „незрял”. Това се бе случило, когато заловен да се навърта в щаба, го бяха довлекли в кабинета на Мунбър. Тогава шпионинът, очевидно преминал специална школовка, майсторски се бе измъкнал от пехотинците и изчезнал вдън земя. Сега, отново демонстрирайки завидните си умения, сякаш се бе материализирал от нищото. В едната му ръка Мунбър разпозна онова яйце – преводач, което вече бе виждал по време на споменатата им първа среща, а в другата, бе провесил приличащ на малка сателитна чиния предмет.

Непознатият отвори уста и  Мунбър инстинктивно изключи мотора на косачката.

– Пак ме вдигате по тревога и заради вас обикалям из галактиките. Кхм, кхм, здраво се нагълтах с космичен прах, ще знаеш – изскрибуца яйцето в ръката на натрапника. – А от гравитацията на планетата ви с месеци ходя на санаториум за опорно-двигателния апарат. Засрамете се най-после, рох продох! – изражението на лицето му, според Мунбър, може би изразяваше гняв, а това си бе ситуация на пряка заплаха. Зачуди се дали да не го зашлеви с косачката. Огледа се за помощ, но освен чужденеца нямаше никой. Като капак на всичко и револвера му беше останал в къщи. Почувства се съвсем беззащитен.

– И да му „преепро мувей фкллл….” – поде отново съществото, но още не довършило изречението си, спря и започна да тръска енергично яйцето – И да му целувате ръка на Къцокъл, шефа, че ме е изпратил във вашия сектор за наблюдение – довърши транслатора. – Извинявай, нещо преводачът зацикля. С тези фразеологии и идиоми… Трудно му е – гузно поясни сребристият.

Мунбър изобщо не разбра къде, по дяволите, е това „вашия сектор за наблюдение” и защо трябва да целува ръка на някой си Къцокъл. Това представление най-вероятно беше хитра провокация на изкусен враг. Но, трябваше да признае това, беше добре режисирано и прекрасно изпълнено. Хванаха го неподготвен.

Запотените му юмруци отпуснаха дръжките на косачката. Той започна да пресмята за какво време може да изтича разстоянието до вкъщи, за да грабне револвера.

– Искам да кажа, – продължи съществото – ако не беше той, за да ме насади на това наблюдателно място, досега да са ви „прееехне…еее” – отново зацикли преводача. – Опаткали.

– Какво!? – изрева Мунбър. – Кой? Кого? – думата „опаткали”, като бъбречен камък в уретер, болезнено заседна в мозъка му.

– Ето – протегна ръката с чинията неканеният гост – това е част от ваша, изстреляна към дълбокия космос сонда. Втора поред. Добре, че не я изпуснах от екрана. Само си представи – тук се съдържат записи с наивното : „Ето ни – това сме ние и сме точно тук”. Направо си е „клокл веерс их”… – нова доза разтръскване помогна на преводача да намери точните думи: – Направо си е „Ела, Вълчо, изяж ме”1,  че и песни в съпровод сте пратили. А ако беше попаднала в неподходящи ръце, какво можеше да стане? – забърбори толкова бързо, че яйцето едва смогваше да транслира. – Първосигнална реакция е да унищожиш непознатото, защото още не разбираш идва ли заплаха от него. И според вашата доктрина „Стреляй пръв, или си мъртъв” какво ще се случи? – „Разбира ги тия работи” – с уважение към непознатия помисли Мунбър. За него нямаше съмнение – този със сигурност бе преминал спецобучение.

– А тази доктрина не е приета само от вас – продължи да нарежда непознатият. –На! – тикна сателитната чиния в ръцете на генерала – вземете си сондата и никога повече не го правете. Ама сте едни! – извърна гръб и с танцова стъпка се насочи към живия плет.

– Ей! – Досетил се нещо, Мунбър подвикна зад гърба му. – А какво е станало с първата сонда, щом казваш, че тази е втора?

Вече стигнал до целта си, сребристият се извърна:

– Първата? – на свой ред изви глас сребристият и транслатора изпищя от изкривения от премодулация сигнал. – Разбира се извадихте късмета на  начинаещия хазартен играч… Попадна в ръцете на наш бизнесмен. Оттам извади координатите на планетата ви, а после я набучи с камери, микрофони и такива неща. Сега продава билетчета на публиката. Голямо реалити, казват. Скрити манипулации или направо откровени лъжи. Войни за нефт, газ и други изкопаеми, а скоро очаквайте и за питейна вода. Но, шоу за публиката да става,  че инак е гладна за други неща, знаеш как е.

Мунбър не знаеше как е, но разбра, че нещата не са за хвалба и тактично си замълча.

Пришълецът помаха за последно, обърна гръб, вдигна крак, и грациозно, с коремно- претъркалящ стил се прехвърли над живия плет.

Останал сам, Мунбър заоглежда сателитната чиния в ръцете си, но не след дълго я захвърли на тревата. Понечи да я ритне, но в последния момент се отказа и кракът му увисна във въздуха. После се запъти към бараката с инструменти, за да вземе права лопата. Тренираният му за извънредни ситуации ум бе взел съдбоносно за човечеството и най-вече в защита на родината решение – на това място ще закопае чинията, а после ще помоли Гертруда да засади отгоре от любимите си разноцветни теменужки.

Малко преди да стигне бараката, изви врат и отправи поглед към синевата над главата си – дали някой някъде, там горе, къса билетчета?

ПС от автора – Благодарим ти, Къцокъл!

1 „Ела, Вълчо, изяж ме!” – българска народна пословица.

Александър Белтов

09.10.2015г.

Всички права запазени!

За мозъчните мостове и прехвърчащите насам-натам мисли

На път за службата, Мунбър, забил поглед в тила на шофьора внимателно слушаше тихия шум от двигателя. Опитваше се да отгатне кога автоматичната кутия превключва предавките и броеше това наум. Беше се събудил със страхотна идея в главата, а може и да я бе сънувал, това не беше сигурен, но идеята си беше от висша военна класа – щеше да раздели разстоянието от вкъщи до службата с броя на превключените по време на пътуването предавки и по този начин да разбере средната им стойност на миля. Тази средна стойност, разбира се, важеше само за трафика в този град и в този ареал на града. И тук идва гениалното – ако някога бъде отвлечен от вражески елементи с качулка на главата, броейки предавките на автомобила, с който ще бъде извършен това гнусно посегателство над националната сигурност на страната, можеше приблизително точно да отгатне разстоянието от мястото на похищението си и скривалището, където щеше да бъде държан, а това бе безценна информация за всеки заложник, особено ако той има специална военна подготовка и воля да се бори. Мунбър притежаваше и двете.

Пред входа на сградата го чакаше Харгриивс. Той и друг път се бе появявал почти неузнаваем, като например онзи път, когато Мунбър му разпореди, в съответствие с военната дисциплина, да отива на физическа тренировка, за да укрепи крехкото си тяло. Изпрати го директно в спортния салон с боксовата круша. Когато на другата утрин се срещнаха, Мунбър направи обосновано предположение, че крушата бе победила помощника му. Лицето на Харгриивс сякаш бе нарисувано върху смачкано платно от художник – импресионист. Беше белязан с тъмно мораво петно под издутото ляво око, а веждата му, макар и превързана с парче пластир, бе изхвръкнала далеч над клепача, като своеобразна тераса. Същият онзи ден, Мунбър  забрани физическите занимания на ценния си съветник, а Харгриивс се наложи да ползва няколко дни болничен отпуск.

Тази сутрин обаче видът на Харгриивс бе странен, дори за неговите шашави идеи. Горната половина на главата му бе покрита от нещо жълто и кръгловидно, привързано с връзки за обувки към острата му брадичка. Това, което бе нахлупил Харгриивс, Мунбър оприличи на жълта миньорска каска, но без фенерчето. Лицето на помощника му бе декорирано със самодоволна усмивка, която Мунбър бе виждал и друг път, само че сега тя му се стори съвсем не на място.

„Мамка му, този съвсем се смахна” – помисли си Мунбър.

– Не съм – отговори Харгриивс, сякаш отгатнал мисълта на генерала.

– Какво не си? – не схвана Мунбър.

– Не съм се смахнал, а работя. Ето – посочи с пръст главата си.

„Ясно, не е в ред” – затвърди убеждението си Мунбър.

Лицето на Харгриивс засия и той плесна с ръце:

– Работи! Даже е на половин мощност. Иха-а – въодушевено размаха тънките си крайници. – Стойте там! –  Харгриивс с бързи крачки се доближи опасно близо до застиналия Мунбър. – Ето, четири по нула четир’сет и пет е равно на едно и осем, или близо два метра. Уау!

Мунбър стресирано отстъпи. Не разбираше нито дума от плещениците на развълнувания си съветник. „Какви метри и какво работи, по дяволите? Този умник има нужда от почивка” – помисли си той.

– Че съм умник – то е ясно, а и за почивката съм съгласен – Харгриивс посочи отново главата си – ама първо да настроим фино този апарат.

– Сваляй каската – ревна Мунбър, като си каза „ Не трябва да мисля!”, ала в следващия миг му светна: „А как ще мисля, ако не трябва да мисля?”. От толкова много мисли му се завъртя главата и му причерня.

Харгриивс най-сетне свали нещото от главата си и каза: – Това не е каска, а приемник на мозъчни вълни с вграден усилвател и още по-важно – с преобразувател. Един вид мозъчен мост между двама души, но еднопосочен. Президентът ще бъде доволен.

Щом стана дума за Президента, Мунбър настръхна. Как, по дяволите, смяташе да нахлупи тази каска на главата на държавния глава и върховен главнокомандващ. Не, тук нещо не бе в ред. Дали малкият хитрец не бе решил да изкрънка допълнителна субсидия за смахнатите си занимания и то от военния бюджет? Ако е така – този път няма да мине. Ще бъде разобличен и здраво наритан.

– И как смяташ да ползваш каската? – моментално пристъпи към изясняване на ситуацията Мунбър. В добре тренираното му военно мислене засвяткаха предупредителните светлини на ускорен НОРД когнитивния цикъл.*

– Разбира се, транслатора няма да бъде в този си вид, а ще бъде замаскиран под перуката от естествен косъм на президента, така че когато се среща с някого, той ще разбира за какво мисли човекът отсреща. Супер ценно! Сега разработвам и вграден преводач, че нали нашият не разбира и бъкел от чужди езици, а не можем да караме гостите си да мислят на нашия. – поясни Харгриивс.

„Ами ако Президентът носи перуката, когато се среща с мен, или с някой от Съвета?” – помисли Мунбър и лицето му пламна. НОРД когнитивният цикъл в главата на Мунбър начена втори оборот, дори преди да е разбрал какво е решението за действие от предния.

– Вдругиден Президентът има среща с посланика на Хатумба, и то по тяхна молба – продължи Харгриивс. – Ще направя аз преводача до тогава… – закани се той и нахлупи шлема обратно върху главата си.

– А това, хм, изобретение, има ли си ръководство на потребителя? – попита Мунбър.

– Ах ти, надут пуяк, такъв! Ама никакво въображение нямаш. Пфу – изплю се в краката му Харгриивс. – Генерал! Гле‘й го ти него, ръководство на потребителя ще иска.

Мунбър оцъкли очи, а Харгриивс бързо свали каската от главата си и русите му къдрици се разпиляха от сутрешния хладен бриз.

– К‘о каза? – Мунбър и се задави от възмущение.

– О, извинете, това май не съм го отстранил още. Ще го поправя, знам го аз. Малък бъг във софта – смутолеви едва чуто.

Мунбър дишаше на пресекулки и понечи да се хване за сърдечната област.

– Изглежда това е някаква положителна обратна връзка от мозъка към транслатор-преводача и ме кара да изказвам собствените си мисли – продължи с обясненията Харгриивс.

На Мунбър му светна пред очите. Значи Харгриивс не е искал да каже това, което изрече току-що, а само си го е мислил. Дяволска работа! Тези машинарии наистина могат да ти докарат голяма беля на главата.

– Просто един малък бъг и нищо повече – Харгриивс изглежда опитваше да защити по-скоро себе си, отколкото изобретението. Още съм в тестов период. Нормално е.

– Нормално? – кресна Мунбър – Ами ако Президентът проговори това, което мисли, вместо това, което трябва?

– О, не, тогава не ми се мисли – прехапа тънките си устни Харгриивс.

– И на мен – изстена Мунбър.

Двамата замълчаха за миг, гледайки се отблизо.

– Президентът не може да говори това, което мисли, а това, което трябва да … – поде Мунбър.

– Тоест това, което му кажат – довърши вместо него Харгриивс.

– Ъхъ.

– Нали за това са го издигнали такъв…

Последва нов момент на затишие, докато покрай тях премина някакъв полковник, отдавайки чест. Мунбър изпъна врат и отвърна като изпъна пръстите на ръката към слепоочието си.

– Свободен си – по навик изкомандва той на Харгриивс, когато онзи ги подмина. – Отиваш да работиш по изделието, или там каквото го казваш. Разбираш ли заплахата, надвиснала над Родината, ако Президентът започне да изговаря мислите си?

Лицето на Харгриивс придоби съсредоточено излъчване, но не обели дума.

– И да напишеш ръководство на потребителя, разбра ли? – подвикна след гърба на вече забързания си цивилен съветник. Той вдигна ръка, без да се обръща, но очите на Мунбър бяха вперени в жълтата каска, с развели се на свобода тънки връвчици. НОРД когнитивните цикли в главата му се завъртяха като зъбчати предавки на автомобилна скоростна кутия, чиято асоциация му припомни сутрешното му занимание: – „Мамка му, заради проклетия умник забравих бройката на предавките на колата!“ – помисли ядно Мунбър. Сви рамене и примирено се запъти към офиса си. Налагаше се да отново да брои по обратния път.

край

* НОРД когнитивен цикъл – термин от военните управленски функции. Означава последователното превъртане на следните действия в общ цикъл: Наблюдение – Ориентация – Решение – Действие.

Всички права запазени!

Александър Белтов

21.04.2015г.

За нуждата от навременния ъпгрейд

Тийт-тийт-тийт. Сигналът, изскачащ от слушалката, с лекота пробиваше тъпанчето на Мунбър и нагло нахлуваше в аристократично издължения му череп. Болезнено си проправяше път през менингите в мозъка му, оставяйки след себе си разровени дълбоки траншеи, безброй разкъсани синаптични връзки и милиони смачкани неврони. След като приключеше гнусното си дело с главата на достойния генерал, гадният сигнал излиташе през другото ухо като свободна птичка нейде в ефира.

Причината за страданията на Мунбър бе проста – колегата му от висшия военен съвет генерал Стокър днес отсъстваше от кабинета си. И не само тази сутрин беше така. Притеснително бе и друго – дори когато отговаряше на позвъняванията на Мунбър се държеше като хлапак, на когото са отнели захарното петле от устата. Преди ден за пореден път беше отказал предложенията, направени от Мунбър. Просто така – без логични обяснения. Увърташе, говореше с недомлъвки, вкарваше странни думи, на които изобщо не им бе място, или насочваше разговора в друга посока. За огромно съжаление на Мунбър, ефектът неизменно бе един и същи – отказ. Само да го намери – хубаво щеше да го нареди, мислеше си той. Висшия военен съвет не е игра.

Тийт-тийт-тийт – сигналът от телефона продължаваше да издевателства над психиката му, а това някак засегна достойнството и честолюбието му.

Мунбър тресна слушалката на секретния апарат и цялото му бюро се разклати като събори снимката му с парадна униформа. Той стисна с два пръста позлатената рамка и като се убеди, че е невредима, с облекчение я изправи на място. Мисълта му отново се върна над проблема с взаимодействието. Откакто въведоха видеоконферентната връзка с цел оперативност на действията, не бе срещал почти никого от колегите си. Е, разбира се, с изключение на един-двама, с които от време на време се разминаваше по коридорите на огромната сграда. И за всичко, със сигурност е виновен онзи технически гений – проклетият Харгриивс. С назначаването му за цивилен съветник, в помощ на членовете на съвета по отбрана – каквото и да означаваше това, започна истинска техническа революция. Оттогава всичко като че ли се обърна с краката нагоре.

Кокалчетата на стиснатите му юмруци изпукаха и от това го заболя. С неохота отпусна пръсти. Доближи до прозореца дотолкова, че дъхът от отворените му устни запотиха стъклото в малък кръг. Гневът в гърдите му набираше мощ. Мунбър впери поглед в широкия вътрешен двор на внушителната сграда с нетрадиционна за архитектурата геометрична форма. Беше тихо и пусто. Усети лек сърбеж на кожата, когато двете му рунтави вежди се срещнаха малко над началото на издължения му тънък нос. Стисна зъби, но веднага се усети и с нежелание отпусна долната си челюст – личният му стоматолог наскоро бе хвърлил грандиозни усилия, в желанието на генерала да запази остатъка на живите му все още зъби. Технологията за вграждане на изкуствени импланти, макар и масово навлязла в стоматологията не му се нравеше. Той си беше останал чиста проба традиционалист. Един вид – естествен. Считаше това за възвишено и човешко, а не като Харгриивс с неговите технически нововъведения и куп неразбираеми джаджи, накачулени по него.

Щом се сети за цивилния си помощник, изпусна ядно въздух. Извърна се и с отскок се тръшна на стола. Той превъртя колелца и от тласъка на тялото му се затъркаля, докато не опря гръб в противоположната стена. Гадост! Без да става, с крака се добута обратно до бюрото и вдигна слушалката като светкавично набра номера на Харгриивс.

Не се наложи да чака дълго защото отпуснатата фигура на глезеното дете, рожба на любовта на техническата революция и човешкия гений, скоро се появи на вратата. Вероятно, помисли си с ревност Мунбър, тази любов е била консумирана само една – единствена нощ – и това е била нощта, в която е бил заченат самият Харгриивс.

Мунбър скокна от стола, подхвана стресирания Харгриивс за ръкава на широкото му, пълно с джаджи сако, и го повлачи със себе си по коридора. Същевременно на излизане успя с крак да докачи вратата, като я засили след себе си така, че тя оглушително тресна зад гърбовете им.

– Води ме при почтения генерал Стокър – разпореди Мунбър, – че откак инсталира проклетата видеоконференция не сме се виждали. По дяволите, съвсем не зная къде са забутали кабинета му. Някакво разместване сте правили…

Краченцата на Харгриивс сякаш омекнаха от тежестта на тялото му и Мунбър трябваше да полага двойни усилия, за да мъкне унилия си помощник.

– Сега ли? Може би не е удобно… – опита се да се откачи той.

Няколко крачки по-късно, след като стана ясно, че няма да му се размине, Харгриивс се съвзе, стегна се и примирено поведе генерала из дългите коридори на ведомството. Дори то изглеждаше странно притихнало, сякаш уплашено пред устрема на Мунбър. Тук – таме се разминаха с няколко патрулиращи пехотинци, които сепнато отдадоха чест и това бе всичко.

Когато Харгриивс внезапно спря, едва не бе прегазен от задъхания Мунбър. За щастие доблестният генерал някак успя да се усуче около тялото на крехкия си съветник и да го заобиколи.

– Ето тук са… вътре. И генерал Стокър е тук… всъщност, целият съвет – смутолеви Харгриивс, застанал пред врата с надпис „Сървър. Вход – забранен”. Засенчи с една ръка клавиатурата на кодовата брава и тайно от Мунбър набра някакъв код. Езичето едва доловимо щракна и Харгриивс без особен ентусиазъм натисна дръжката.

Пред погледа на Мунбър се откри неочаквана гледка. В неголямото помещение нямаше никой. Не би било вярно да кажем, че бе празно, защото бе приютило някакви апаратури

– Ето там – махна неопределено с ръка Харгриивс.

– Какво там? – не схващаше Мунбър.

– Там са.

Мунбър безцеремонно избута отпуснатия си съветник и пристъпи непоколебимо напред.

Огромен метален шкаф с остъклена вратичка издаваше едва доловим звук, вероятно от охлаждащите го вентилатори, монтирани на горния му капак. Мунбър се приближи и хипнотизирано се вгледа в съдържанието му.

Първото, което видя, бяха няколко стелажа с множество светкащи устройства, свързани със снопове кабели. Успя да преброи поне десетина. Очите му трескаво зашариха из дълбините на шкафа. Опита се да се съсредоточи на някое от устройствата. На неголяма метална кутия със стърчащ от нея сплескан кабел се мъдреше напечатан на принтер етикет „адмирал Кос“. Тънък процеп просветваше ритмично в зелена светлина. На стелажа под него компания му правеше „генерал Стокър“. Неговата кутия пробляскваше с учестен ритъм. „Защо, по дяволите, тогава не отговаря на телефона?” – болезнено като ръбест камък тази мисъл се изтъркаля в главата на Мунбър. „Глупава идея” – гневно отбеляза той. Та нима тази светеща като коледна елха кутия можеше да отговаря вместо Стокър? Какви ги дрънкаше малкия пакосник?

– Мое дело. Виртуални генерали – обади се зад гърба му Харгриивс. – Видеохолограма за образ и чат-бот в едно – Беше възвърнал част от самочувствието си и сега в гласа му дрънна онази нотка на самохвалство, която Мунбър бе чувал толкова често. – Започнах, когато се пенсионира стария адмирал Канън и трябваше спешно да се попълни дупката. Тогава получих първото си разрешение – направо отгоре – посочи с хилавия си показалец тавана.

Мунбър инстинктивно погледна натам и слюнката, която бе събрал в устата си, се изля в гърлото му. Това го задави и той се закашля. Харгриивс услужливо го затупа по гърба, но уцели изпъкналите като моряшки възли прешлени на гръбнака му и генералът се извърна с насълзени, но кръвясали очи. Харгриивс отскочи благоразумно и изчака началника си да се съвземе.

– После написах скриптовете за един-двама генерали и след като никой не усети подмяната, получих пълен картбланш. Не след дълго ето ти цял висш военен съвет – допълни разясненията си, веднага щом генерала възвърна нормалното си дишане.

– Какви са тези скриптове? – кресна Мунбър щом осъзна думите на Харгриивс.

– Скриптове като скриптове – сниши се Харгриивс. – Чат-бот, управляван от тези скриптове, преминава успешно теста на Тюринг …

– Води ме веднага при този Тюринг! – гласът на Мунбър премина във фалцет. – Какъв тест ще му измисля само.

– Ама той е живял миналия век – заоправдава се Харгриивс. – Тюринг само е формулирал тезата, на която се опирам, че за да повярва човек на разговор с машинен код, той – човекът, трябва да бъде умишлено объркан. Да бъде вкаран в заблуда. Сложно е за обяснение, но целта ми е някога, когато разработим Изкуствен Интелект тези чат-ботове да бъдат заменени с него. Един вид ще направя ъпгрейд на системата – гласът на Харгриивс отново придоби сила. – Изкуственият Интелект ще има способността да се самообучава, по този начин да се самоусъвършенства и следователно да взема адекватни решения. Изкуственият Интелект най-вероятно ще превъзхожда човешкия – довърши и изправи глава.

– А тези кутии какво правят тогава? – изрева Мунбър и слюнката му напръска очите на Харгийвс. Той примижа и запази известно мълчание преди да отговори.

– Тези само отговарят – отвърна, когато най-сетне отвори очи.

– Отговарят глупаво – контрира Мунбър. – Действаме глупаво.

– Това означава само, че имате глупави колеги – спокойно отбеляза Харгриивс. – Навсякъде се случва.

Генералът потръпна и инстинктивно се попипа по колана, където по усет намери анатомично изрязаната дръжка на револвера. Това бе солидното доказателство от което в този момент имаше нужда. Не беше глупаво съновидение с кошмара, наречен Харгриивс, а бе немислима реалност – висшия военен съвет беше заменен от дрънкащи глупости метални кутии. Добре тренираното му съзнание усети нечие посегателство над националната сигурност на страната. Кръв нахлу в лицето му и той почервеня. Тънка прозрачна сълза се събра в крайчеца на окото, но остана там. Генералите никога не плачат. Харгриивс притеснено проследи ръката му.

– Иначе са чисти и тихи. С една дума не създават проблеми – започна да изтъква качествата на творението си той.

– Ти – малък… – не намери думата Мунбър.

– Само да не отпада захранването. Това е единствената ни грижа – невъзмутимо продължи Харгриивс.

– А онова там – Мунбър посочи противоположния ъгъл, където бе приютен друг подобен шкаф. – Какво е?

– Това е правителството.

– Какво! – Мунбър стисна дръжката на пистолета. Тук вече намирисваше на държавна измяна.

– Проклетите избори и постоянните новоназначения, генерале. Ама избирателите не разбират и не разбират. Постоянно ръчкат за промени. Но, както казах и преди – имам пълен картбланш. Много по-икономично е така – само сменяме етикетите на кутиите. Никакви разходи, а още по-важно – никакви грижи. След като се разбра, че системата функционира в съответствие от заложеното…

– А тук? Какво имаме тук? – Мумбър прекъсна поясненията на съветника си. С бързи крачки се озова до солидна махагонова врата, стискайки в ръка извадения револвер. На височината на широко отворените му очи, върху месингова табела бе изтипосан черен калиграфски надпис „Президент“. Мунбър сбърчи лице, а сълзата в крайчеца на окото му бързо удвои обема си. Прочете надписа втори път – но до съзнанието му достигна същата дума. Нямаше грешка. Посегна със свободната си ръка към дръжката, но се спря. Тялото му се вдърви за миг, а после по войнишки направи „кръгом”. Мушна обратно револвера в кожения кобур и тръгна към смутения Харгриивс. Искаше му се да стисне това бледо гръклянче с изпъкнала адамова ябълка и да стиска, стиска. Вместо това подмина съветника си като подхвърли през рамо:

– Няма нищо повече за гледане. А ти не се мотай – действай! Ъпгрейд трябва.

Харгриивс повдигна хилавите си рамене и разпери ръце в жест „Казах ви, генерале“. После внимателно затвори вратата след себе си, наведе главица и заситни да настигне генерала, чиято фигура бързо се бе смалила.

– И, по дяволите, Харгриивс, рестартирай Стокър, че работа чака! – отекна в коридора.

Александър Белтов

17.12.2014г

Всички права запазени!

За влиянието на небесните тела върху хората, или какво мислят зелените учени

Разказът  „За влиянието на небесните тела върху хората, или какво мислят зелените учени“ може да намерите публикуван в сборник  български фантастични разкази „Скакалци в програмата“  – Издателство „Ентусиаст 2013г.

История с изчезнало куфарче, или защо за всяка играчка си има възраст

От зеления чай, подарък от пратеника на Моремба, червата на Генерал Мунбър, зазвучаха като военен оркестър на Националния празник. Завладя го гадното предчувствие за дълъг и неприятен ден. Обеща си да не се подава повече на експерименти с нетрадиционни напитки и се върна на прекъснатия си мисловен процес.

Тази сутрин Мунбър размишляваше над екзистенциален въпрос от национално значение. Търсеше отговор на задачата как да се съкрати първоначалното военно обучение, така че всеки гражданин на държавата да може да изпълнява военните си обязаности към родината, без излишно губене на време в специална подготовка – и то на специално място. Да не говорим за ограничения брой квалифицирани инструктори – тъкмо достигнат високото ниво и хоп – отишли в пенсия. Виж, ако бяха трето поколение военни, както самият Мунбър, то задачата не бе никак трудна.

С умиление, мислите му го върнаха в детството, когато играчки му бяха пистолети, автомати и ръчни гранати на които дори защитния щифт можеше да се издърпва. Баща му, като интелигентен и прозорлив родител, умишлено подменяше от време на време играчките с истински оръжия, така че, както се казва – момчето да свиква. С неподправена гордост си спомни дупките в стената на дрешника, когато една нощ се опита да застреля измисления герой Торбалан, с когото плашеха децата в квартала. От тогава Торбалан не си бе помислял да прекрачва прага на родния му дом. Да – усмихна се Мунбър, – това е логичното решение. Подготовка от най-ранна възраст, тогава, когато се оформят най-важните черти на човешкия характер. Но как да принудим цивилните лигльовци да не вият за граждански, човешки и всякакви други “псевдо” права. Ще ревнат до Бога, та и отвъд. Ето го главния въпрос: правото или задължението е приоритет за Държавата? Какъв, по дяволите, може да е разумният баланс. Гражданските права по Конституция или задължението на всеки гражданин за защита на Родината. Той с усмивка заложи на задължението. Да не говорим, че времената го изискват, но, хайде да не се разпростираме нашироко и по този въпрос.

Приглушеното трополене, сякаш някой тича по коридора, прекъсна мислите на Мунбър. На вратата припряно се потропа, и още недочакал разрешение, задъханият Харгриивс изпълзя иззад нея.

– Код’вете! – завъртя език в уста и избълва слюнчест облак, който бързо се разсея, полепвайки по идеално излъскания паркет. Той неразумно пристъпи на това място и се подхлъзна. Разпери ръце като акробат, балансиращ по въже, но се удържа прав.

– Харгриивс! – изкомандва Мунбър – Спри и поеми въздух, че нищо не разбирам!

– Изгубихме ядрените кодове, генерале! – изхвърли притеснението си на показ зачервеният Харгриивс.

– Докладвай, Харгриивс! Без паника! – изрева Мунбър.

– Няма друго ядрено куфарче, тоест има, но е празно. Боже мой, носи го Президентът – Двойник. То е само за камуфлаж.

– Как така го е загубил, мамка му! Имах предвид, не мамката на Президента, Харгриивс!

– Да, де… Не мамката на Президента – Президент. За Президента – Двойник, може, ама той не е виновен – доуточни услужливо Харгриивс.

– Не трябва да се разчува, разбра ли! Изтрийте кодовете на ракетните установки и вкарайте нови. Запечатайте ги в плик и ги сложете в ново куфарче. – “Ако бе така лесно да сменим и Президента-Президент!” – еретична мисъл забули за миг разума на Мунбър и той стисна устни в старанието си да не изпусне и дума от нея.

– Ще подменим кодовете, разбрах, а да изтрием ли и паметта на Президента-Президент? Някак неудобно ще е да си спомня случката?

– Как, по дяволите, Харгриивс? Какво предлагаш? – Мунбър приближи опасно близо Харгриивс и той предпазливо се сви.

– Ами, просто – с хипноза – прошепна Харгрийвс и припряно се огледа зад гърба си. – Ще му внушим, че тази случка е само кошмар, а другото ще свърши неговото съзнание. Сънищата не се помнят, нали?

– Аха – изръмжа Мунбър, макар да не бе съвсем сигурен за сънищата. Той например, бе сънувал себе си с генералска униформа, дълго преди да бъде произведен генерал и това помнеше отлично.

– Така че, когато дойде на себе си – продължи Харгриивс, – съзнанието му само ще изтрие връзките към записа на събитието с куфарчето и готово. Ние така лекувахме вице – Президента, когато простреля на лов шейха на Моремба, но някак неловко се получи, та затова питам. С Моремба няма проблем, вече им сложихме нов шейх… почти същият като стария – така че, може и да не забележат изобщо, но вицето…

– Какво стана с него? – очите на Мунбър потъмняха в мрачно предчувствие за вицето, а от споменаването на Моремба, стомахът му се сви в колика.

– Е, той забрави за стрелбата и лова изобщо и от тази гледна точка, всичко е наред. Но, има нещо друго. Бих казал – проява на страничен ефект. Докато бе под хипноза, вицето разкри някои факти. Неудобни, бих посочил също така, и в голяма степен деликатни.

Харгриивс изчака малко, но след като Мунбър не реагира, продължи: – В университета, вицето бил гей, после се оправил, но пък разбрахме, също така, че има извънбрачна дъщеря и то от леля си, а съвсем наскоро взел огромен дар, лобистки подкуп от …

– Стига, Харгриивс – достатъчно! – Мунбър понечи да запуши с длани ушите си. – Категорично забранявам да прилагате хипноза на Президента!

Харгриивс кимна и се сниши.

– Нито на мен, някога – допълни Мунбър след миг. – По какъвто и да е повод. Това е заповед!

– Разбрах, Генерале, разбрах – с неохота отвърна Харгриивс. – Само да добавя – за вицето… другият страничен ефект. Сега е забравил изобщо кой е. Тъпчем го с медикаменти и да се похваля – имаме успех. Той се научи да повтаря “ Ние сме основател и основен стожер на Демокрацията по света. Наше право и задължение е да я браним навред и със всички средства.” – с една дума готов е да си довърши мандата.

– Добре, Харгриивс, твърде добре – похвали го Мунбър. – Но, някак си тази дума – “Демокрация”, хм, струва ми се малко чуждоезична? Хем сме основател и стожер, пък хем не наша дума.

– Ще я заменим – веднага изрази готовност Харгриивс, – колко му е. Ще я заменим, подменим където трябва, и наложим “Народовластие”. Още днес се заемам – оживи се той.

– Как пък го измисли – “Народовластие” – възкликна Мунбър.

– Ами – вдигна рамена Харгриивс, – то нали това означава.

– Така ли? На народа? Странно. Я, по-добре да си остане Демокрация.

Харгриивс подмина репликата на Мунбър без коментар.

– Та думата ми бе за Президента и куфарчето … – подсети го Харгриивс.

– А, да. Предизборната кампания на Президента може да е част от живота му, но по дяволите, Харгриивс, по никакъв начин животът му не е предизборна кампания, така че трябва да се действа по някакъв начин. Предложи друго, Харгриивс!

Той не схвана съвсем идеята на Мунбър, но това едва ли имаше значение.

– Хм, Генерале, освен да приложим груб метод … – предложи Харгриивс.

– Слушам – Мунбър опъна вратни жили напред. Макар да не харесваше отпуснатия си съветник, той си бе умник.

– Щом не позволявате да го изтрием с хипноза, тогава да му устроим друга страшна случка. Тя ще бъде още по- фатална и тя ще измести от съзнанието му тази, реалната. После ще му разкрием, че е станала грешка, но той вече няма да помни случката с куфарчето – тоест реалната.

– Дай пример? – идеята си бе обещаваща и Мунбър наостри слух.

– Отвлича го неустановена досега от нас група и го държат за заложник, като същевременно имат някакви искания към правителството. Може и да са глупости, но това няма никакво значение за нас. После ние ще проведем зрелищна акция и ще го освободим с много пушилка – за пред камерите, нали така. Ние имаме отлични сценаристи, режисьори, актьори… сцени и декори. След това, на Президента ще обясним, че това е за тренировка на нашите антитерористични сили, а той самият не е бил уведомен, за да бъде реално учение и да проучим всички аспекти на поведението на обекта. Всичко се върши в негова полза и за негова лична безопасност.

– Хм – изсумтя Мунбър, – твърде рисковано. Президентът не е добре със здравето. А и на тази възраст… Не, не става. Нека помни за куфарчето с кодовете.

За известно време Мунбър и Харгриивс се умълчаха. Правеха се на замислени и всеки се надяваше на другия да намери решение. Упражнението им по актьорство бе прекъснато от отривисто почукване на вратата. Едно такова – същинско военно почукване си бе това.

– Влез! – изкомандва Мунбър, доволен, че бе избавен от досадното мълчание.

Излъскан пехотинец с уставна крачка пристъпи в кабинета. Ето такива бойци харесваше Мунбър. Не можеше ли проклетия Харгриивс да се научи на тези елементарни неща – любуваше се на застиналия пред него войник.

– Господин Генерал – зарецитира пехотинеца, – от бюро “Изгубени вещи” на Кметството оставиха за Вас това куфарче на портала. Проверихме го на детектор за взрив и скенер, чисто е. Ето, има и надписан плик за Вас – войникът внимателно постави куфарчето на бюрото.

– Добре, пехотинец! Свободно! – изчака боецът да излезе с вдървената си осанка и веднага се зае да разглежда куфарчето. Повъртя го от всички страни, разтръска го, но му се стори, че бе празно. Във всеки случай не изглеждаше подозрително. Бе твърде леко при това. На дръжката бе стегната пластмасова червена пломба, обхващаща и двете части на куфара, посредством две блестящи метални халки. Не бе разкъсана и изобщо изглеждаше наред. Подаде го на Харгриивс, който на свой ред го заразглежда с любопитство, а той разкъса пликчето с напечатаното си на него име и се зачете в бележката: “ Вземи куфарчето, Мунбър, и го прибери някъде на сигурно място! Малки сте още. Това е прекалено сериозно, дори за могъща страна като вашата. И, рох продох*, Мунбър – измислете друга игра! Една планета имате.”

– Какво пише там, генерале? – попита Харгриивс, без да вдига глава, взирайки се в дръжката на куфарчето.

– Да го приберем някъде… хм, на сигурно място – изръмжа Мунбър. – Той ще ми дава съвети…

– Това не е нашето куфарче, генерале – изписка Харгриивс. – Това куфарче е на червените. Нашето е със синя пломба.

– Мамка му, Харгриивс, този ги е объркал! – лицето на Мунбър почервеня. – Ще му дам аз едно “рох продох”, само да ми се появи пак!

– А, имате предвид онзи – “зеленичкият” гост? От него ли е бележката? – загря Харгриивс. – Ако е той – мисля, че не ги е объркал. – Първо затресе немощните си рамена, а после започна да се смее – Ха-ха-ха. Разменил ги е. Разменил ги е умишлено, за да ни предпази.

*Препратка към разказа “За влиянието на небесните тела върху хората, или какво мислят зелените учени”

Александър Белтов

29.07.2012г.

Всички права запазени!

Аберацио иктус, или за ползата от детските енциклопедии

– Хм, наистина ли е пластмасов и мога да говоря чрез него? – генерал Мунбър претегли на ръка мобилния телефон. Стори му се подозрително лек.

– Разбира се, Генерале! – с готовност отвърна Харгриивс. – Заредил съм и картата Ви – тя също няма метал, имам предвид пътечките. Няма никаква опасност. Между другото, новият Ви пластмасов пейсмейкър е дори по-добър от стария. Сложете този колан – подаде му навит на руло черен колан. – Вижте, токата е превъзходна имитация на никел, но не е. Това е за да не Ви паднат панталоните в …

– Добре – прекъсна го Мунбър. Не желаеше да го подиграват, но Харгриивс бе дяволски наблюдателен. Този смахнат, гениален кучи син. Мотаеше се наоколо, но само защото самият Президент стоеше зад гърба му. В противен случай, Мунбър отдавна да бе бил шута на цивилния дърдорко.

Всичко започна с приемането на строго секретния План за окончателното решение. Според Мунбър, именно Харгриивс бе внушил идеята на Президента. Три години по-късно, за Мунбър се появи шанс да нахлуе в историята. Не изпитваше чувство за вина пред врага, който дори нямаше да пострада, а само ще бъде поставен “в невъзможност да предприеме ответна реакция”. Мунбър бе горд, че сам измисли този евфемизъм, предназначен за медиите. Биологичните единици на врага ще останат невредими, но оръжията им ще бъдат “извадени от употреба”. Как ли? Просто и гениално. Ще бъдат поразени от изкуствено създадена бактерия, разяждаща всяка метална сплав, за извънредно кратко време. Около тридесет до четиридесет минути няма да остане бляскав метал в зоната на поражение – това според изчисленията на Харгриивс.

Мунбър се замечта. Представи си, че след време ще му издигнат статуя, величествено изправена на централен площад, по подобие на английския Адмирал Нелсън.

Докато мислите стройно маршируваха в главата на генерала, мобилният телефон зазвъня в ръцете му. Мунбър с почуда прочете надписа на дисплея и чевръсто прехвърли пластмасовия уред в лявата си ръка за да отдаде чест с дясната.

– Господин Президент! – изпъчи гърди и впери поглед напред към нищото.

– Мунбър, – изграчи Президентът – излиташ точно след двайсет минути!

– Слушам, Господин Президент!

– Не ме прекъсвай, Мунбър! Първата ескадрила нанесе изпреварващ удар по врага и Планът е в ход. Двамата с Харгриивс да сте на път за столицата на “Острова на злото”. На крилете на нашите храбри воини, демокрацията ще бъде доставена и в най-мракобесното място на планетата. Всички новинарски екипи са вдигнати и ще бъдат на линия. Искам националният ни флаг да се вее на централния площад. Ще получиш указания всеки момент! Действай! – Президентът прекъсна линията още преди Мунбър да отговори еднозначно “ Слушам, Господин Президент!”

И докато Генералът все още стоеше мирно като сетер пред пъдпъдък, на вратата се почука. След изръмжаването на Мунбър тя рязко се отвори и излъскан морски пехотинец, току що излязъл от химическо чистене, със строева крачка пристъпи към бюрото.

– Господин Генерал, указанията на Президента! – изрецитира, вдърви снага и се загледа през Мунбър, сякаш бе трансперантен. Стискаше тънка червена папка, чиито корици бяха запечатани с холограмен стикер. “Защо пък червена?” – помисли Мунбър, но сметна, че дори политиците гледат холивудски филми. Пресегна се и чевръсто издърпа папката от ръката на куриера.

– Свободно, пехотинец! – освободи вестоносеца, скъса стикера и нетърпеливо разтвори кориците. Два мозъчни импулса време му бе нужно да разбере, че пред него е точно това, което е. Тоест, това което бе там е точно това, което … честно казано, за нас, цивилните, няма значение, но за Мунбър това бе смисълът на цялата му военна кариера.

– Харгриивс, потегляме незабавно! На нас се пада високата чест и изключителна отговорност… – Мунбър остана със зинала уста, докато се опитваше да довърши по-помпозно, но на военните така или иначе не им се удаваше. Бързо осъзна това и довърши простичко – да сразим врага.

– Подготвили сме специални самолети, пластмасови разбира се – поде въодушевено Харгриивс – На тях има всичко необходимо за водене на една съвсем неконвенционална война. Пластмасови оръжия, патрони, радиостанции. Наричайте ме “Господарят на детайлите”. Всичко съм предвидил.

– Харгриивс! – повиши тон Мунбър.

– Господарю на детайлите, искате да кажете – любезно му напомни нахалникът.

– Тръгваме! – съкрати обръщението си към него Генералът.

Когато самолетът влетя в заразената зона на врага, Мунбър със задоволство установи, че на земята под тях не бе останала сграда, автомобил или поне нещо здраво. Отвисоко се виждаха купчините пепел, остатък от проядения метал и неговите сплави.

– Чудесна работа, Харгриивс! – прииска му се да стисне ръката на гадния дребосък, но нямаше възможност, тъй като управляваше самолета.

В началото на нашата история пропуснахме да споменем, че преди да оглави Генералния щаб на Военното министерство, Мунбър бе изтъкнат генерал от славните ни ВВС. Не бе пилотирал пластмасов изтребител и затова полетя с особена тръпка. Да не говорим как ще изглежда на снимките, щом стъпи на поразената територия на врага, запечатан на пластмасовата камера, носена от Харгриивс, който бе настанен на седалката зад Мунбър.

– Господарю на детайлите, искате да кажете, Генерале – изперчи се Харгриивс. – Вижте заобиколени сме от изцяло неметални предмети. Ето, аз нося в себе си един контролен предмет, малък метален кръст и вече забелязвам първите признаци на ръжда. Стените почервеняват, а тези дребни подутини скоро ще се превърнат в мехури и ще цъфнат. Не след дълго той ще се превърне на купчинка прах. Нищо не може да спре бактерията, нито дори предварителното специално третиране на повърхността на метала. Изключително агресивна, преминава през всичко, а като имам предвид всичко, то означава … Всичко. Устойчива е на непознато екстремни температури в минус и плюс.

Мунбър закима доволно, докато дълбока бръчка не проряза високото му чело, а кафявите очи потъмняха до черно.

– Харгриивс, самовлюбен гений майчин! – без видима причина се подпали той – Това вярно ли е ? “Всичко” означава “всичко” ли?

– Да, нищо не може да я спре. Тя е вече около нас. След няколко минути ще се уверите. В пълна безопасност сме. Нали Ви казах, помислил съм за всичко.

– Мамка ти, Харгриивс! – изхърка Мунбър – Защо не разглеждаш Енциклопедии от време на време? – опита да прекърши пластмасовия щурвал – Неотдавна четох на внучето, че външното земно ядро се предполага да е в течна форма на метал. С какво ще бъде заменено, след като бъде разложено на прах?

– А-а-а, вярно! Нагоре, давай нагоре! – зарева Харгриивс – Не, назад! Давай назад!

– Хайде сега, като вместо глава носиш пробита манерка на рамене, търси друга планета, ама наистина много бързо, цивилен сопол такъв! Там да забием националния флаг.

Александър Белтов

20.07.2011г.

Всички права запазени!

Предговор

Пиша този кратък предговор, за да предпазя уважаемия читател от неуместни внушения, предизвикани единствено и само от англо-звучащото име на героя в този цикъл.

Тези истории могат да се случат, или вече са се случили, някъде или пък никъде. За ваше удобство, може да промените имената на героите с азиатско звучащи, или пък със славянско звучащи – това няма и не може да промени сюжета.

И така, драги читатели – не търсете политически послания и не правете излишни аналогии. Всички размисли и поуки, породени от текста, ще бъдат само и единствено за ваша сметка.

А сега, пожелавам ви приятни мигове с понякога веселите, но инак твърде опасни приключения на достойния генерал Мунбър.

 

От Автора