Трябва ли да храним мислите си

Трябва ли да храним мислите си? Да хабим енергия – този краен и скъп ресурс. Трябва ли да им даваме чай, шоколад и бадеми? Да спрем алкохола? Трябва ли да ставаме рано и в тишината на заспалия град да им даваме простор за летеж? Да ги разхождаме в парка, за да поемат кислород в кръвта? Да ги отглеждаме с любов, докато са малки, а след това пораснали да им се радваме безкрайно и гордеем с тях пред приятелите си? Да им нахлупваме слушалки с музика, за да ги отделим от реалния свят? Да четем, да анализираме, сравняваме и прогнозираме? Да изхвърлим през терасата новия телевизор, облъчващ ни с фалшиви реклами за това как животът ни става по лек с новия „.Х.”, а сега и на по-добра цена? Да купуваме шарена опаковка, вместо съдържание?

Представете си колко грижи са нужни, за да ги имаш. Колко скъпа био-химична енергия и загуба на лежерно време е лукса да се мисли днес.

Направете малък експеримент, само сега, извънредно, и само в тази връзка. Изхабете малко от безценния си ресурс, само мъничко, не много. Една трошица, бих посочил. Представете си, ако се откажем от мисълта, изобщо. Просто така. Какъв живот, нали? Единственият продукт на онова, що е затворено в твърдия ни черепен контейнер, не мисъл, а убеждение ще бъде, че има кой да мисли. За нас единствено е задължението да се храним, защото нашата трагедия е в това, че сме биологически единици. Да се храним, поим, и отново храним. С анти-био продукти. Сутрин, обед и повечко вечер, за да спим непробудно. По часовник. Да напълним стомаха и изпразним кратуните. Да си налеем по една анти-био алкохолна напитка и да теглим по една анти-био на целокупния проклет човешки род. Ще бъдем добре. Направо екстра. Да извадим, там, някъде отвъд забранената граница на мислите, едно единствено желание : “Кога сме най-зле, все така да сме!”. Да го хвърлим пред очите си като заклинание – поличба и плюем през рамо: пу-пу!

– Хайде, момче, дай купона и взимай дажбата си. – рисуваната усмивка на клоуна прилича на четвърт лунна фаза. – Задържаш опашката, не виждаш ли? Какво си се оцъклил, да не би да мислиш за нещо? Също така, не пропускай да гледаш новата ни програма! Вече е без прекъсване, 24 часа. А, да не забравя най-важното, макар да ти е известно: длъжен съм да ти напомня –използвай пестеливо дажбата, за да ти стигне до следващия път! Енергията трябва да се пести. Криза е, знаеш.

Александър Белтов

09.12.2011г

Всички права запазени!

Аз съм заек

Аз съм заек.

Да, точно така – добре разбрахте. Аз съм заек. С дълги, прилепнали към главата любопитни уши, мека козина и червени очи.

“Смахнат човек!” – ще махнете с ръка и ще понечите да отминете.

“Не смахнат човек, а разумно животно” – ще отговоря. Толкова разумно, че дори мога да пиша. Наистина ли не виждате очевидното? Не съм част от всичката лудост на света, събрана в жълта човешка кожа. Не ме приписвайте към вида на тези, които се избиват безсъвестно за имоти, пари, идеи, слава или просто така. Не аз пускам огромното си Его на улицата, на работа, в градския транспорт или пък в семейството за да се бори до кръв с Егото на другите себеподобни и после да упреквам себе си, че не успявам, а другите го могат. Не съм от тези, които със силата на завистта към ближния си могат да срутят хилядолетни каменни крепости. Не съм и от тези, които измислиха гилотината, бесилото и електрическия стол, а когато това им се стори малко – напалма, отровния газ, балистичните ракети и атомната бомба. Не съм виновен за поголовното изсичане на горите, дълбочинно ровичкане в земята, взривяването на морското дъно, безразборното разпръскване на пестициди и всички безумни устреми към разрушение на единственото място, където все още можем да дишаме.

Не съм и от онези, които едва утвърдили господството си, протегнаха ненаситните си кървави ръце, сграбчиха света за гърлото и го принудиха да изплюе онуй, що вече бе погълнал в опит да задоволи потребностите си.

Не, не съм.

Обитавам тиха полянка в близкия ви парк – до малката, почти пресъхнала рекичка. Живея със семейството си, плодим се, живеем и умираме без да вредим никому, като част от екосистемата на нашата планета. Дори и да стана жертва на хищник, поне ще бъда част от хранителната верига на живота и това ще има смисъл, а не просто потърпевш в поредния акт на агресия.

Така че – не ми казвайте какво съм, моля! Поне това мога сам да определя.

Аз съм заек.

Всички права запазени!

    Александър Белтов

02.10.2012г

София

 

Потърсете лицето ми

Потърсете лицето ми. На тавана, между боклуците, покрити със стара паяжина. Вероятно там е захвърлено. Така правят хората с ненужните им неща. Погледнете под изкривената кална врата за стария Москвич. Защо ли? Когато вали да не го капе – керемидите на покрива отдавна са за смяна. Може да е под нея, но може и на друго място да е. Най-добре разровете с пръчка. Ще е по-лесно, а и няма да рискувате ръцете си. Боклуците могат да бъдат опасни, също така. Режат пръсти. Мишките и плъховете, освен че могат да ви изплашат, могат да са преносители на зараза. Това би трябвало да знаете. Ако намерите пълни бутилки, препоръчвам ви – не пийте, а ако намерите храна – в никакъв случай не яжте. Дори на бездомните кучета не давайте – имайте милост! Ако ви е трудно с ровичкането, може да излезете на улицата и повикате клошар да ви помага. Той би трябвало да знае как да търси. Професионално. Дайте му, каквото си хареса от камарите непотребни боклуци. За него те не са такива. А ако сте доволни от усърдието му може и някоя дребна пара да се откъсне от сърцето ви. Мисля, че си заслужава. Само да ви помогне да намерите лицето ми. Зная, не бихте могли да го пропуснете дори измежду жалките остатъци на така наречените вещи. Навремето то бе бяло, но сега, вероятно ще е пожълтяло и сбръчкано. Две сини очи ще се кокорят отпред. Ще има и нос. Правилен и вероятно малко дълъг за пропорциите на лицето ми. Поне на пръв поглед ще ви се стори така, но ако свикнете с него, може дори да ви хареса.

Та, когато намерите лицето ми, вземете го и го изнесете на двора. Може да го измиете със сапун и мека четка, а после да го оставите да се изсуши. Лесно ще стане – с две щипки на простора. На слънце или на сянка – за мен е все едно. Ако все пак не ви се занимава с това, поне го поиздухайте от прахта. Аз лично бих го направил. Много не би ви забавило. Сега, на дневната светлина го разгледайте добре. Може да поопънете бръчките, ако мислите, че ще е естетично, а може и да го оставите така – автентично.

И сега внимавайте! За това ще ви помоля, непознати господине или мила госпожо:

Внимателно, с двата палеца само, разтеглете устните ми толкова, че да се белнат зъбките отдолу. Прилича ли ви на усмивка? Поне малко? Ако да – моля снимайте! Бих искал да я видя.

Всички права запазени!

Александър Белтов

15.12.2011г

Старата ми кофа

Старата ми кофа – там, в задръстения с вещи ъгъл. Стаена под пелена от лепкава, почти прозрачна паяжина. С изтънели от ръжда стени и обилно поръсена с кафяви петна. Тук – там петната са се превърнали в дупки, а дупките в безформени открити рани.

Времето, отмерено с часовник, календар и памет – изтънява, пробива и дълбае.

Поставете кофата под струя вода и ще наблюдавате как се мъчи да задържи течността в себе си, но не може. Водата избива навън. Стича се по студения метал и прави локва. Напоява пода с безценна за човека течност. И тя, кофата, безпомощно се бе притиснала в ъгъла, с надеждата да не бъде забелязана.

И я взех в ръце и ударих в земята, та тя разтресе металния си гнил корпус: “Недей!”.

И я заблъсках с крак, затъпках и заритах към стената тази непотребна вече вещ, а тя – неприличаща на себе си, застена. Зави с металния си глас, а после внезапно замлъкна. Завинаги. Къс безформен метал – скраб за няколко стотинки.

Хайде сега, опитайте да ми внушите чувства. Наливайте смело и догоре. Не става, нали? Избиват през порите на кожата навън, така, спонтанно някак. Тази, заприличала на ситна цедка моя обвивка не задържа. Чувствата, подобно лепкава и топла пот, бавно се стичат надолу. Накрая преливат от ръба на обувките. А когато си тръгвам – след мен остават влажни следи. Но дори и там не се задържат дълго, а попиват в земята и стават невидими. Изчезват! В бездънието дано достигнат, и никога не се завърнат!

Времето, отмерено с часовник, календар и памет – изтънява, пробива и дълбае, но кому са нужни чувства – тук и сега .

И така, поглеждайки към мен, моля ви – не ме забелязвайте! Ще стоя тихо и кротко – там в ъгъла. Няма да ви преча.

Всички права запазени!

Александър Белтов

29.12.2011г.

Светът днес

Светът около нас ли? Днес? Не се стремете да го разбирате, защото утре няма да е същият. И за да ви е по-леко (ако желаете това), има лек – започвайте да забравяте. Ако е възможно – направете го час по-скоро. И ако се чудите все още откъде да започнете – първо забравете да четете.

Дори написаното тук.

Всички права запазени!

Александър Белтов

01.09.2015г.