Откъс из „Матрикант – книга втора“

  matricant_1

„Огромна сянка пробягна над главата ми, а малко след това се завъртя обратно и изцяло покри лицето ми. Контрастът на температурата бе толкова голям, че усетих кожата на челото ми да се вледенява. Тялото ми остана горещо, нагрято от жарещото слънце, което в този момент не можех да видя. Погледнах нагоре – над мен висеше безформена маса, закрила слънчевия диск, така че изкривените лъчи образуваха огнен ореол. Сложих длан над очите си, за да ги предпазя и фокусирам по-добре, но без ефект. В следващия миг сянката започна да изсветлява и тогава осъзнах, че не е безформена, а с добре очертан контур. Контур на човешко творение, което въпреки изминалите години не бях забравил. Въздушният кит. Златистата му перка загребваше с бавни обороти огромни пластове от неподвижния горещ въздух. Можех да чуя ритмичното ѝ движение – бум-бум-бум.

Огромното тяло започна да се снижава и от единия борд на висящия под него кош се надвесиха две топчести човешки глави. Въпреки разстоянието, което ни делеше, забелязах на мястото на очите им горящи въглени. Миг по-късно с почуда установих, че това бяха отблясъците на слънчевите лъчи, отразени в кръглите им мотористки очила. Очаквах всеки момент да извадят пушките си и да насочат дулата към мен. Вероятно представлявах лесна мишена насред безлюдните пясъчни дюни. Китът заплашително продължаваше да се спуска и сянката му покри цялото ми застиващо тяло.“ – откъс из „Матрикант-книга втора“. Киберпънк романа може да намерите и безплатно да свалите в електронен формат на неговия интернет адрес.

„Някой си“ бе там

От пръв поглед бе видно, че Денис Ронендал страда. Обилна пот бе избила по кожата, а през полуотворените му устни се процеждаше глухо хриптене. Дишаше на пресекулки – твърде неравномерно. Беше се завъртял на една страна, стиснал смачкания на топка чаршаф. Внезапно дишането му се успокои, отрони тиха въздишка, а очите под клепачите започнаха бързите си неконтролируеми движения.

Сънят, граблива птица от невидими висини, се стрелна, сграбчи с ноктите си Денис и го понесе.

В следващия миг той отчаяно стискаше с ръце възлест корен на растение, а може би това бе усукана лиана. Не разбираше къде бе попаднал. Краката му безуспешно подритваха в опит да отблъснат напред натежалото му тяло. Денис потъваше бавно, а отвратителна смрад блокира носа му. Почувства полазването на неприятна лепкавост по тялото. Някак си успя да се извърне назад и мерна малък силует в средата на полупрозрачни изпарения. Денис напрегна очи и съзря дребно ухилено човече, с червендалесто лице, приличащо на рисунка в детска книжка. Миг по-късно с удивление установи, че всъщност то не е съвсем непознато, само че сега се бе смалило почти до неузнаваемост. Помисли да извика името му, „Някой си! Това ти ли си?“, но се отказа. Дребосъкът се бе излегнал по гръб в сивкава тиня, но някак странно се държеше отгоре и. Подритваше смешно с малките си крачета, разперил ръце встрани, сякаш се радваше.

– Виж! – помаха към него за поздрав. – И ти можеш.

Денис усещаше плътната каша почти до устните си. Вонеше ужасно. И изглеждаше така. Отвратителна, бълваща смрадливи изпарения материя.

– Какво е това? – изпищя в ужас.

– А, това ли? – „Някой си“ загреба с ръка и чевръсто, при това с видимо удоволствие посипа главата си. Тя се разля по кестенявата му коса и се изтече обратно. – Не позна ли блатото на човешката безпринципност, его и завист? Това е горивото, което ти трябва, ако желаеш да движиш напред. Как мислиш стигнах до тук? Виж колко е лесно! Хоп! – разпери ръчички. – Отпусни се! Ела при мен, де! – закачливо хвърли шепа гадост по него. Не уцели и топчето сплъстена плесен падна току пред носа на Денис. Той почти изпусна корена, понечил да запуши с ръка ноздрите си. После премисли бързо, сбърчи нос, пое въздух и стисна устни. Вкопчи се в „спасителното въже“ и напрегна мускули.

– Е-е-е, отпусни се де! Не е страшно. Приятно е – и за да покаже потопи главата си, подобно хипопотам. – Видя ли? – победоносно изкряска „Някой си“ щом мазното му лице отново се показа на повърхността. – Единственото, ама наистина единствено условие е да не мислиш за нищо, освен за себе си – сините му очи бляскаха. – Няма нужда. Просто действаш и това е. Мисълта обременява. Това пречи, мили мой! – пропя нежно. – Йеху-у… – и въодушевено посипа главата си.

– Ами ако засегнеш някого? Безпринципност, его и завист, а другите около теб? – понечи да разбере Денис.

– Разбери, то инатец трябва. Уха-а, какъв съм инатлия! С глава камък разбивам, да знай’ш! – похвали се „Някой си“. – Другите? Пфу! – изплю се презрително. – Някой там има мисъл в главата, друг пък иска ред! Трети претендира основателно! Мачкаай! – заби юмрук в блатото и вдигна малък гейзер.

– Аз – потупа гърдите си. – Aз съм важният, ха – ха- ха! – от устата му захвърчаха слюнки.

– И това те радва? – Денис зяпна, като едва не се нагълта.

– Е, как не? Виж какво направих! – загреба пълни шепи.

– Наистина, сам направи това?– не вярваше Денис. – Ти напълни цялото това нещо?

– Е, аз съм, бе, аз! – провлачи глас „Някой си“. – Виж колко е огромно! – разпери ръце да покаже. – Разбира се, аз и никой др… – не довърши. Нещо в него изхълца и дребосъка се задави. Опита се да поеме дъх, но не се получи. Устата му бе препълнена с мазна слуз, която изби през ноздрите. Странно изцъкли очи и започна да потъва. Първо краката и торса, после раменете и накрая зачервената му глава изчезнаха под повърхността. Няколко въздушни мехури изплуваха и с пукот се пръснаха.

Денис задърпа отчаяно корена и дори му се стори, че започва да се измъква. После осъзна, че стиска не корен, нито някаква си там лиана. Това бе мокрия от пот чаршаф, който той продължаваше неистово да усуква. Обърна се по гръб, отвори сънливите си очи и се опита да вижда в тъмното. Успя да успокои ритъма на сърцето си и започна да отпуска юмруци. Сякаш опасността бе отминала. Поне засега. В главата му, като билярдни топки се заблъскаха твърде неприятни мисли. Денис Ронендал не бе светец, но със сигурност не се радваше на това.

„Господи, дано не е заразно!“

Александър Белтов

17.05.2010 г.

Всички права запазени!