Кутията на шута – пиеса в пет действия

Пиеса в пет действия от Александър Белтов

С любезното съдействие на  издателство “Пи Ар Ви – рефреш вижън”, днес излезе пиесата ми „Кутията на шута“. На добър път! и дано намери своите читатели и/или зрители на театралната сцена.

С вкус на гарванови сълзи

Хорицата се прекръстваха нервно, плюеха през рамо и бързаха да скрият нейде човешките си остатъци. Затваряха очи и застиваха, надявайки се да останат незабелязани.

Едрата фигура навлезе в недобре осветения коридор. От влажната ѝ одежда се стичаха тежки капки, а обущата оставяха безформени кални следи. Стъпваше накриво с единия крак и на моменти трудно се удържаше върху хлъзгавия под. В ноздрите го полази лепкавия мирис на смола, а сянката му затанцува вплетена в отблясъците на пращящите факли.

 – Та казваш, не знаеш как става, така ли? Изпратен си при мен, а не си го правил? – мъжът извърна глава настрани.

Придружителят му сякаш не стъпваше на земята. Бе идвал в миналото и си бе отишъл, но сега не се отделяше от него. Размит и тъмен контур, плуващ точно до рамото му.

Преминаха през добре осветено място и погледът на мъжа зашари по пода, осеян с безброй кафяви петна. Сякаш каменните блокове бяха започнали да ръждясват от старост. На няколко места петната се сливаха в едно цяло и пред погледа му притъмня. Това бе ръждата на човешка кръв и дори дъждът не можеше да я отмие. Беше я виждал през цялото време на службата си и добре знаеше – продължаваше да нараства.

– Работата не е трудна. Слушай и помни – друг шанс няма да имаш – понечи да потупа спътника си и ръката му увисна във въздуха. – Когато положиш главата на осъдения, намери с поглед трети шиен прешлен. Той е по-изпъкнал от останалите. Ударът трябва да попадне точно след него, за да не се налага да повтаряш. Ако си прецизен, главата, без да отхвърча далеч – хоп и право в кошницата.

Прозрачна слуз потече от ноздрата му и се спря на ръба на горната устна. Той я обърса в маншета на ръкава си.

– Когато определиш мястото на удара – продължи да нарежда монотонно, – вдигаш брадвата и броиш. На пет – удряш. Не повече. Запомни – точно на пет! Не се опитваш да им спестиш очакването и не бързаш. Броиш: едно, две, три, четири и пля-я-с – разсече с длан въздуха. – Отмерен удар. Ползваш тежестта на тялото си до кръста, не сила. Не напрягаш ръцете. Това е. Единствената трудност е това, вътре в теб – удари с длан гърдите си. После ръката му инстинктивно придърпа ремъците, увити около дръжката на брадвата. Увиснала на гърба му, тя бе негов отколешен другар и се бе превърнала в част от него. Подгизналият кожен чохъл, покрил острието, надничаше като втора глава над изкривеното му рамо.

– Какво? – наведе глава встрани и се заслуша. – Престъпници ли? Ха – ха – ха. Ох! – положи ръка на корема, за да го успокои. Болеше го силно от няколко дни и не стихваше дори нощем. – Така няма да стане. Ако мислех така … Слушай! – Приглади сплъстената си коса – Всички са еднакви. Мислиш за тях като за говедо, чиято пържола трябва да сервираш вкъщи за вечеря. Ето това са те. Работата не е по-различна от тази на пастира или свинаря. Защо? – почука с показалец слепоочието си – Ако са престъпници – то кой реши това? Кой съди другиму по начин, по който би съдил себе си? Ти на съдии вяра имаш ли? А мислил ли си за съдебната грешка? Казвам ти: всички са еднакви.

Задъха се и гърдите му засвистяха. Ноздрите се раздуха, и черните косми, нахално надничащи извън тях, се разклатиха.

– Ако беше така, главата на моя собствен чичо нямаше да напълни коша. Ако само бях потърсил правдата в неговия процес … – спря и облегна рамо на стената. Студеният камък имаше свойството да ободрява. – Никой не може да каже, че не си върша работата, нали? Никой!

Пристъпи крачка напред и отново подпря масивното си тяло в стената.

– Знаеш ли какво? – Започна да разтрива с длан сърдечната си област. Правеше малки кръгове, но натискаше силно и това даде резултат. Почувства се по-добре. – Не пристъпям професионалния си принцип. Говедото си остава говедо. Семейството ми има нужда от тази пържола и толкоз. Просто е.

Стори му се, че в сянката на силуета забелязва кривината на усмивка.

– Имам една молба към теб, да знаеш. От известно време си имам приятел. Ще го чуеш да грачи, когато те види. Черна птица – гарван. След всяка екзекуция му харизвам дар – малкото пръстче от ръката на екзекутирания – Вдигна кутрето на лявата си ръка пред очите. – Това. Дай му и ти!

Бръкна в пазвата си и оттам се появи малък нож с кокалена дръжка. Закривеното му острие бе завито в тънка кожена лента.

– Аз ползвам това – поясни, сякаш не бе ясно. След като го показа на невидимия си спътник, прибра ножа обратно в дълбините на дрехата си. – Хайде, работата чака! – Изправи снага и разкърши широките си плещи. – Тръгваме! – Завлачи крака към изгърбения свод, извеждащ на площада.

Коридорът пред него започна да се разширява.

– Та какво ти каза Царят? Че няма нужда от мен? – продължи да нарежда, когато излязоха на открито. Дъждът бе поутихнал и на безветрието едва ръмеше. На изгладените от безброй стъпки каменни плочи бе хлъзгаво и той с облекчение стигна дървените стъпала, водещи към площадката. Не разбра кога бе застудяло но капчиците започнаха да се превръщат в снежинки. Понакуцващият затрепери и хвана с ръка парапета, като едва усети болката от голямата треска, забила се дълбоко в дланта му. С пъшкане стъпи на първото стъпало, което изскърца под тежестта му.

– Аз знаех … че ще дойдеш. Още лани, когато за пръв път лежах с огън в стомаха, разбрах. Виждал съм го и друг път.

Изкачил и последното стъпало, изправи снага и се огледа. Беше достигнал края на пътуването. Безброй пъти бе стоял на това място – скован дървен ешафод. Потропа с нозе и почувства приятно гъделичкане в стъпалата. Можеше да усеща тялото си и това го зарадва.

– Царската дума на две не става. Виж! – отправи взор нагоре, но не виждаше нищо. Скупчилите се над него снежинки се бяха превърнали в непроницаема пелена, която го принуди да сведе поглед. Забърса очи, после ги отвори и отново можеше да вижда. Граченето, дошло от високото, не остави съмнение в него. Приятелят му не го бе оставил и този път. Протегна ръка и изпъна напуканата си широка длан. Тя започна да се пълни с топящи се бели кристалчета.

– Виждаш ли? Приятелят ми плаче и знаеш ли защо?

След като не получи отговор, продължи:

– Гарванови сълзи – близна с език и сбърчи нос. Нагарчаха.

Свали брадвата от гърба си и издърпа чохъла от настръхналото в очакване острие. По навик завъртя дръжката и го огледа, зървайки за миг изкривеното си отражение в него. Снежните парцали, натъкнали се на острието, падаха разсечени на две.

– Взимай, сега е твоя! – бутна добре изгладената дръжка в ръцете на силуета, но тя изтрополи в нозете му – И твоята коса е остра и си я бива, но използвай това.

Освободил се от вечния си спътник, почувства внезапна загуба на сила. Страните му бързо изстинаха.

– Хайде сега – разгърди яка и прекара ръка през гърлото си. Тромаво коленичи и положи глава на дръвника. – Брой до пет и цели между третия и четвъртия шиен прешлен. Как мислиш съм получил работата?

От устата на мъжа излезе пара и той затвори очи. Прилепналите му клепачи образуваха ледени ципи, ала той не се напъна да ги отвори. Горчивият вкус от гарвановите сълзи в гърлото му започна да потъва все по-дълбоко.

– И защото трябва да ме вземеш по моя начин – зъбите му потракаха, – хайде да отброим заедно:

– Едно, две, три, четири …

Александър Белтов

09.08.2011г.

Всички права запазени!

„С вкус на гарванови сълзи“ е един от трите отличени разказа в първия конкурс за хорър разказ до 4000 думи на списание „Дракус“ през 2013г.

За галактическите музеи на цивилизациите и някои практически съвети за ползата от нефта в други светове

След края на неприятелския артилерийски огън, ушите на Мунбър, освен че пищяха, бяха пълни с парчета хоросан и кал от разбитите стени на форта. Вражеските щурмоваци скочиха на крака. Мощен вик „Ура-а-а!“ накара черепната му кост да изпадне в резонанс, а опърлените косми на ръцете му настръхнаха. Задушлив дим напълни дробовете и той започна да се дави. Преви се на две и пяна закапа по гърдите му. След миг събра сили и вдигна глава. Патроните в револвера бяха свършили и той ядно замери с него знаменосеца на противника, който се препъна в него, но продължи да  напредва, развявайки ненавижданата от Мунбър цветова комбинация. Тренираният му за такива ситуации мозък взе решение – тактическо отстъпление. Скочи на крака, в израз на превъзходство потупа гърдите си срещу щурмоваците, обърна им гръб и се втурна на прибежки към изхода на горящото укрепление. Огнените езици подкастриха веждите му, плъзнаха по бузите и врата,някак намериха отвора на яката и нахално се спуснаха по превития гръбнак, за да опарят генералския задник. Това даде допълнително ускорение на храбрия воин и той на четири крака се озова до изхода. Бронираната врата се бе зачервила и вече беше стигнала подходяща температура за печене на телешки стек. Резето бе огънато, провиснало в двата си края като мустаците на древен китайски мъдрец и вече бе започнало да се топи. Самият Мунбър се беше озовал върху купчина от горещи железобетонни отломки, но това не бе пиедестал. В ушите му засвири симфония от звуците на летящ и куршуми. Зад гърба му стената от остри щикове напредваше с бързо темпо. Изправи се на два крака и се залюшка, хванал с ръце главата си. Само да имаше начин да потуши пламъците или някак да отвори вратата… Къде ли се намираха проклетите аварийни изходи? Пред очите му изникна червения цвят на табелата с инструкцията за пожарна и аварийна безопасност. Тъкмо навреме! Размаха ръце като вятърна мелница и поразбута дима. С опакото на мундира си забърса очи, а после и полепналата пепел по табелата.

„Уважаеми войнико, ако едва сега четеш тази инструкция, вече е късно и сигурно си изгорял в пожара. Всяка немарливост води до непредвидени усложнения. Да беше прочел инструкцията навреме! Подготовката е условие за оцеляване и трябва да знаеш това. Но ако все пак не си в това положение и желаеш да научиш как да действаш по време на пожар във форта, заповядай в щаба,  за да се запознаеш с нея.  Кабинет 142 – етаж 4, всеки вторник и петък от 14 – 16 часа (месец  август сме в почивка).

П.С. Пък мога да ти покажа и някои неписани хитринки в такава ситуация.

Началник на противопожарното ядро към Генералния щаб – цивилен съветник Харгриивс“.

– Харгриивс! – ревна Мунбър и отметна завивката от себе си. Седна в леглото и пусна крака на пода, където „от раз“ уцели отвора на чехлите. Сърцето му бе напът да изхвръкне през залепналата от пот пижама. Той се хвана за гърдите и колебливо се заозърта. Едва осветения циферблат на часовника показваше петнадесетина минути след три. Пожарът, щурмоваците, острите щикове и пищящите около ушите му куршуми, останаха в друго – нереално измерение. Сграбчи предницата на пижамата си, разтвори я и плахо плю в пазвата. До себе си чу равномерното похъркване на Гертруда. Мунбър ядно я сръчка с показалец. Тя се размърда и хъркането спря. Той бързо легна, обърна гръб на жена си и се зави презглава, притихнал в ембрионална поза. Сърцето му постепенно влезе в ритъм и позаглъхна. „Само да ми се мерне тоя всезнайко, Харгриивс!“ – прехвърча през започналия да работи в нощен режим мозък. „А може би наистина трябва да се отбия в кабинет 142 – етаж  4“, бе последната му мисъл, преди сънят отново да го приласкае в прегръдките си.

Пук! – чу тих звук в просъница.  Отвори очи и съзнанието му започна да се прояснява. Погледът му зашари по тавана, но в полумрака не откриваше нищо. Без да движи тялото си, започна да извърта главата си и от това го заболяха жилите на врата. Мъчението обаче имаше ободрителен ефект. Сгушената на кравай Гертруда грееше стъпалата си в хълбока му и все така не помръдваше.

Храс! – звукът бе прекалено близо.  Като че някой бе проникнал в дома му.

Седна в леглото и внимателно избута назад стъпалата на жена си. Пресегна се, отвори чекмеджето на нощното шкафче и вкара ръка вътре. Напипа дръжката на револвера, а това бе всичко, от което имаше нужда в тази крайно напрегната ситуация. Следващите му действия бяха подбрани и професионално изпълнени, чак до стисването за гърлото, или каквото беше там, на промъкналия се в кухнята на дома им нашественик.

– Когато го отворих, как се казва това… капачката на бурканчето, направи „пук!“ – изскрибуца яйцето-преводач, оставено на масата. – Пусни мене!

В здравата ръка на Мунбър се гърчеше онзи извънземен натрапник със сребрист прилепнал костюм, посещаващ планетата им от време на време. Съществото държеше едно от приготвените от Гертруда бурканчетата с боровинково сладко и вече бе успял да напъха вътре цял сноп от тънки пръсти. Генералът пусна гърлото или каквото беше там, на пришълеца, сграбчи яйцето-преводач и тъкмо да кресне нещо в него, се сети за спящата само през две стени Гертруда.

– За тебе няма ли уважение към заслужения отдих на двама видни граждани? – прошепна в него. Яйцето-преводач засвири като комар и върна отговор: Повтори, че не се чува!

– За тебе няма ли… – прогърмя Мунбър, но бързо овладя гласа. – Слушай, какво правиш по това време у нас?

Яйцето-преводач този път трябва да бе чуло, защото пришълецът заскърца в отговор.

– Взимам образец.

– Ще ти дам аз един образец!

Чуждопланетянинът извади полепналите в сладко пръсти от бурканчето на Гертруда и ги навря в дупка в долната част на лицето си.

– Готово. Образецът е получен – погали със задоволство прилепналия си сребрист костюм.

– Ти малък …! – наду бузи Мунбър

– Значи така – продължи пришълецът. – Седя си аз и наблюдавам на монитора прекрасния цветови оттенък на пръстените на супернова, когато при мен нахълта Къцокъл. Знаете го – шефа, и вика, Перицмех, транспортирай се веднага при земляните, че пак ще изпуснем да документираме поредния край на цивилизацията им.

– Стой! – ревна Мунбър – Ама как така? Ние не сме в края!

– И аз това казвам, ама Къцокъл не чува. Пита ме, колко пъти ви спасявах. Пък аз му ги изброих – вдигна ръка и показа четирите си тънки пръста – На, викам, толкова.

– Стига бе! – изписка Мунбър, но бързо снижи глас, за да не разбуди Гертруда – Така повече не може.

– Същото вика и Къцокъл – продължи да нарежда създанието от космоса с име Перицмех. – Така не може. Остави ги, вика, сами. Не им помагай, пък да видим докога ще изкарат.

– А! – зяпна Мунбър и започна да разтрива гърдите си през памучната пижама. – Къцокъл ли така каза?

– А ти не се мотай, казва още Къцокъл, ами спешно документирай последния им стадий на развитие, че да попълним витрината им в Междупланетарния галактическия музей на цивилизациите.

– Нищо няма да документираш! – изпъна тяло Мунбър.

– И ще изкарате още време?

– Как няма да изкараме, та нали затова сме разумен вид.

– Е, да де, ама преди вас и други така разправяха, пък … – не довърши пришълецът.

– Ние сме уникални пък.

– Достатъчно, за да се справите и с тази криза? – недоверчиво наведе глава Перицмех.

– Аха – отвърна Мунбър. – Дори се и готвим за всякакви варианти.

– Е, може и така да е, гледам преговори сте започнали някакви. То по-скоро караници, ама нали поне си говорите помежду си.

– Така е – гордо потвърди Мунбър. – Говорим си.

– Със силата на оръжията – добави Перицмех.

– Какво стана с онова куче, йоркширеца, което отнесе миналия път? – сети се да попита Мунбър, колкото да отклони темата. – Нашият президент си го търси?

– А, онова нещо? Отнесе половината пръст на Къцокъл, после събори и разби на парчета най-старата запазена ваза от периода на малатийския владетел Фрофр –двайсет и шести, заедно с праха на самия Фрофр – двайсет и шести. После се покри някъде.

– И?

– За да избегнем дипломатически скандал, направихме дубликат на вазата.

– А праха на този Фро … Фро … ?

– Събрахме с метлата каквото бе останало неразпиляно от вятъра, а количеството допълнихме с лунен прах.

– Имате вятър?

– Обичайно е около четвърта степен по скалата за циклони на вашия Бофорт.

Мунбър изсумтя и скри ръката си, все още стискаща револвера зад гърба си. Не си представяше как се мете по време на циклон с ураганен вятър от четвърта степен, но и не желаеше да знае.

– Но се обзалагам, че нямате авариен план за напускане на дома ви в случай на планетарен катаклизъм, а той може да се случи всеки момент – упорстваше Перицмех. – Къде ще се денете тогава?

– Напротив, готвим се – в съзнанието на Мунбър се появи пожарната табела на Харгрийвс от последния му кошмар. – Подготовката е условие за оцеляване – повтори написаното там.

– А дано! – доволно закима Перицмех. – Точно казано. Подготовка и пак подготовка. Казвах му аз на Къцокъл, но той си знае неговото. На края са, та накрая са! Гледай ги, вика, и без това всичко съсипват.

– Предай на Къцокъл, че със земляните всичко ще бъде наред. Генерал Мунбър казва това – изпъчи гърди той.

– Е, в такъв случай аз да тръгвам обратно.

– Тръгвай – махна с ръка Мунбър. С другата стискаше долнището на пижамата си, защото бе затъкнал револвера в ластика отзад и той бе натежал.

Сребристият не помръдваше.  Гледаше в нозете си, където с единия си долен крайник чертаеше малки полукръгове.

– Ама все пак да взема нещо – колебливо додаде той. – Така и така съм бил път дотук.

– На! Взимай! – Мунбър взе от масата бурканчето с боровинково сладко и го бутна в ръцете на чуждопланетянина.

– Чудесен образец – зарадва се Перицмех. – Ама ние сме двама в отдела.

– Ето, вземи още едно за Къцокъл!

Пришълецът не чака втора покана. Грабна двете бурканчета и заедно с яйцето-преводач ги навря в бездънния си костюм. Оттам като че лъхна на нещо познато.

– Какво е това?

Перицмех се сгъна и бавно извади от костюма трето бурканче. В него се клатушкаше някаква тъмна течност.

– Малко нефт – промърмори нещо пришълецът и Мунбър едва чу яйцето – преводач. – Бабата на Къцокъл го ползва за мазане. Много помага.

– Нефт? – зяпна Мунбър.

– И пие по три глътки вечер преди лягане – добави Перицмех. – Едни други баби са ѝ казали.

Мунбър продължаваше да се взира в бурканчето.

Без повече ритуали, Перицмех прибра бурканчето обратно в костюма, прекрачи направо през стената и изчезна от погледа на Мунбър, който бе виждал този фокус и преди.

Мунбър постоя около минута, вперил поглед в стената, после махна с ръка и се завлачи към спалнята. Имаше още около час преди съмване, или казано по друг начин – десетина часа преди да може да посети кабинет кабинет 142 на етаж  4. Днес вече бе вторник – ден за запознаване с инструкцията по противопожарна охрана.

„Подготовката е условие за оцеляване. Та нали им обещахме!“ – мислеше си той, докато внимателно се завиваше в леглото, за да не събуди Гертруда. „Добре че са напреднала цивилизация и не ползват  нефт за енергиен източник, че тогава как щяхме да си го браним?“

– Защо не го попита колко баби имат там, при тях? – промърмори Гертруда и се обърна на другата страна.

Александър Белтов

01.10.2018 г.

Всички права запазени!

Добрият текст

Широко разпространено е схващането, че добрият автор е добър сам по себе си и това е безспорен факт. Факт, който привидно няма особена връзка с нищо друго, най-малкото с читателя. Той -текстът, е продукт на гения и таланта на самия автор. И още – добрият текст би бил добър, независимо в коя епоха е писан и независимо в коя епоха четен. Независимо къде е писан и независимо от кого и къде четен. Той винаги си остава все така добър.

Но, ако помислим по-задълбочено, то за жалост на авторите на текстове това не е така. Когато казваме, че даден  текст е добър, това е относително вярно твърдение. Той се явява субективно измерен текст, защото зависи от твърде много субективни фактори. Тук, за да не ставаме многословни, бихме посочили само някои по-важни от тях, а именно: нагласата на читателя за възприемане (т.н. интерес), ниво на интелигентност и куп други предпоставки, но най-вече дали самия читател има нужда да прочете точно този текст. От необходимостта му да осмисли словата на автора. Точно сега и точно с този текст. Да се намъкне в кожата му, образно казано, да живее и диша с него и чрез неговите герои.

В тази връзка, може да се каже следното: единствено читателите с техните индивидуални особености правят текста на автора да изглежда добър, оттам и авторът да бъде оценен.

Погледнато по този начин, словесните сблъсъци между на вид „успешни автори” изглеждат не само необмислени и не на място, а нещо повече, изглеждат смехотворни и жалки в очите на запознатите с конфликта. Зле режисиран театър, показност, чиито автори подценяват интелекта на публиката. А публиката, веднъж разбрала, че я подценяват – не прощава.

Александър Белтов

(публикуван и като коментар от автора във Facebook.com)

Трябва ли да храним мислите си

Трябва ли да храним мислите си? Да хабим енергия – този краен и скъп ресурс. Трябва ли да им даваме чай, шоколад и бадеми? Да спрем алкохола? Трябва ли да ставаме рано и в тишината на заспалия град да им даваме простор за летеж? Да ги разхождаме в парка, за да поемат кислород в кръвта? Да ги отглеждаме с любов, докато са малки, а след това пораснали да им се радваме безкрайно и гордеем с тях пред приятелите си? Да им нахлупваме слушалки с музика, за да ги отделим от реалния свят? Да четем, да анализираме, сравняваме и прогнозираме? Да изхвърлим през терасата новия телевизор, облъчващ ни с фалшиви реклами за това как животът ни става по лек с новия „.Х.”, а сега и на по-добра цена? Да купуваме шарена опаковка, вместо съдържание?

Представете си колко грижи са нужни, за да ги имаш. Колко скъпа био-химична енергия и загуба на лежерно време е лукса да се мисли днес.

Направете малък експеримент, само сега, извънредно, и само в тази връзка. Изхабете малко от безценния си ресурс, само мъничко, не много. Една трошица, бих посочил. Представете си, ако се откажем от мисълта, изобщо. Просто така. Какъв живот, нали? Единственият продукт на онова, що е затворено в твърдия ни черепен контейнер, не мисъл, а убеждение ще бъде, че има кой да мисли. За нас единствено е задължението да се храним, защото нашата трагедия е в това, че сме биологически единици. Да се храним, поим, и отново храним. С анти-био продукти. Сутрин, обед и повечко вечер, за да спим непробудно. По часовник. Да напълним стомаха и изпразним кратуните. Да си налеем по една анти-био алкохолна напитка и да теглим по една анти-био на целокупния проклет човешки род. Ще бъдем добре. Направо екстра. Да извадим, там, някъде отвъд забранената граница на мислите, едно единствено желание : “Кога сме най-зле, все така да сме!”. Да го хвърлим пред очите си като заклинание – поличба и плюем през рамо: пу-пу!

– Хайде, момче, дай купона и взимай дажбата си. – рисуваната усмивка на клоуна прилича на четвърт лунна фаза. – Задържаш опашката, не виждаш ли? Какво си се оцъклил, да не би да мислиш за нещо? Също така, не пропускай да гледаш новата ни програма! Вече е без прекъсване, 24 часа. А, да не забравя най-важното, макар да ти е известно: длъжен съм да ти напомня –използвай пестеливо дажбата, за да ти стигне до следващия път! Енергията трябва да се пести. Криза е, знаеш.

Александър Белтов

09.12.2011г

Всички права запазени!

За мозъчните мостове и прехвърчащите насам-натам мисли

На път за службата, Мунбър, забил поглед в тила на шофьора внимателно слушаше тихия шум от двигателя. Опитваше се да отгатне кога автоматичната кутия превключва предавките и броеше това наум. Беше се събудил със страхотна идея в главата, а може и да я бе сънувал, това не беше сигурен, но идеята си беше от висша военна класа – щеше да раздели разстоянието от вкъщи до службата с броя на превключените по време на пътуването предавки и по този начин да разбере средната им стойност на миля. Тази средна стойност, разбира се, важеше само за трафика в този град и в този ареал на града. И тук идва гениалното – ако някога бъде отвлечен от вражески елементи с качулка на главата, броейки предавките на автомобила, с който ще бъде извършен това гнусно посегателство над националната сигурност на страната, можеше приблизително точно да отгатне разстоянието от мястото на похищението си и скривалището, където щеше да бъде държан, а това бе безценна информация за всеки заложник, особено ако той има специална военна подготовка и воля да се бори. Мунбър притежаваше и двете.

Пред входа на сградата го чакаше Харгриивс. Той и друг път се бе появявал почти неузнаваем, като например онзи път, когато Мунбър му разпореди, в съответствие с военната дисциплина, да отива на физическа тренировка, за да укрепи крехкото си тяло. Изпрати го директно в спортния салон с боксовата круша. Когато на другата утрин се срещнаха, Мунбър направи обосновано предположение, че крушата бе победила помощника му. Лицето на Харгриивс сякаш бе нарисувано върху смачкано платно от художник – импресионист. Беше белязан с тъмно мораво петно под издутото ляво око, а веждата му, макар и превързана с парче пластир, бе изхвръкнала далеч над клепача, като своеобразна тераса. Същият онзи ден, Мунбър  забрани физическите занимания на ценния си съветник, а Харгриивс се наложи да ползва няколко дни болничен отпуск.

Тази сутрин обаче видът на Харгриивс бе странен, дори за неговите шашави идеи. Горната половина на главата му бе покрита от нещо жълто и кръгловидно, привързано с връзки за обувки към острата му брадичка. Това, което бе нахлупил Харгриивс, Мунбър оприличи на жълта миньорска каска, но без фенерчето. Лицето на помощника му бе декорирано със самодоволна усмивка, която Мунбър бе виждал и друг път, само че сега тя му се стори съвсем не на място.

„Мамка му, този съвсем се смахна” – помисли си Мунбър.

– Не съм – отговори Харгриивс, сякаш отгатнал мисълта на генерала.

– Какво не си? – не схвана Мунбър.

– Не съм се смахнал, а работя. Ето – посочи с пръст главата си.

„Ясно, не е в ред” – затвърди убеждението си Мунбър.

Лицето на Харгриивс засия и той плесна с ръце:

– Работи! Даже е на половин мощност. Иха-а – въодушевено размаха тънките си крайници. – Стойте там! –  Харгриивс с бързи крачки се доближи опасно близо до застиналия Мунбър. – Ето, четири по нула четир’сет и пет е равно на едно и осем, или близо два метра. Уау!

Мунбър стресирано отстъпи. Не разбираше нито дума от плещениците на развълнувания си съветник. „Какви метри и какво работи, по дяволите? Този умник има нужда от почивка” – помисли си той.

– Че съм умник – то е ясно, а и за почивката съм съгласен – Харгриивс посочи отново главата си – ама първо да настроим фино този апарат.

– Сваляй каската – ревна Мунбър, като си каза „ Не трябва да мисля!”, ала в следващия миг му светна: „А как ще мисля, ако не трябва да мисля?”. От толкова много мисли му се завъртя главата и му причерня.

Харгриивс най-сетне свали нещото от главата си и каза: – Това не е каска, а приемник на мозъчни вълни с вграден усилвател и още по-важно – с преобразувател. Един вид мозъчен мост между двама души, но еднопосочен. Президентът ще бъде доволен.

Щом стана дума за Президента, Мунбър настръхна. Как, по дяволите, смяташе да нахлупи тази каска на главата на държавния глава и върховен главнокомандващ. Не, тук нещо не бе в ред. Дали малкият хитрец не бе решил да изкрънка допълнителна субсидия за смахнатите си занимания и то от военния бюджет? Ако е така – този път няма да мине. Ще бъде разобличен и здраво наритан.

– И как смяташ да ползваш каската? – моментално пристъпи към изясняване на ситуацията Мунбър. В добре тренираното му военно мислене засвяткаха предупредителните светлини на ускорен НОРД когнитивния цикъл.*

– Разбира се, транслатора няма да бъде в този си вид, а ще бъде замаскиран под перуката от естествен косъм на президента, така че когато се среща с някого, той ще разбира за какво мисли човекът отсреща. Супер ценно! Сега разработвам и вграден преводач, че нали нашият не разбира и бъкел от чужди езици, а не можем да караме гостите си да мислят на нашия. – поясни Харгриивс.

„Ами ако Президентът носи перуката, когато се среща с мен, или с някой от Съвета?” – помисли Мунбър и лицето му пламна. НОРД когнитивният цикъл в главата на Мунбър начена втори оборот, дори преди да е разбрал какво е решението за действие от предния.

– Вдругиден Президентът има среща с посланика на Хатумба, и то по тяхна молба – продължи Харгриивс. – Ще направя аз преводача до тогава… – закани се той и нахлупи шлема обратно върху главата си.

– А това, хм, изобретение, има ли си ръководство на потребителя? – попита Мунбър.

– Ах ти, надут пуяк, такъв! Ама никакво въображение нямаш. Пфу – изплю се в краката му Харгриивс. – Генерал! Гле‘й го ти него, ръководство на потребителя ще иска.

Мунбър оцъкли очи, а Харгриивс бързо свали каската от главата си и русите му къдрици се разпиляха от сутрешния хладен бриз.

– К‘о каза? – Мунбър и се задави от възмущение.

– О, извинете, това май не съм го отстранил още. Ще го поправя, знам го аз. Малък бъг във софта – смутолеви едва чуто.

Мунбър дишаше на пресекулки и понечи да се хване за сърдечната област.

– Изглежда това е някаква положителна обратна връзка от мозъка към транслатор-преводача и ме кара да изказвам собствените си мисли – продължи с обясненията Харгриивс.

На Мунбър му светна пред очите. Значи Харгриивс не е искал да каже това, което изрече току-що, а само си го е мислил. Дяволска работа! Тези машинарии наистина могат да ти докарат голяма беля на главата.

– Просто един малък бъг и нищо повече – Харгриивс изглежда опитваше да защити по-скоро себе си, отколкото изобретението. Още съм в тестов период. Нормално е.

– Нормално? – кресна Мунбър – Ами ако Президентът проговори това, което мисли, вместо това, което трябва?

– О, не, тогава не ми се мисли – прехапа тънките си устни Харгриивс.

– И на мен – изстена Мунбър.

Двамата замълчаха за миг, гледайки се отблизо.

– Президентът не може да говори това, което мисли, а това, което трябва да … – поде Мунбър.

– Тоест това, което му кажат – довърши вместо него Харгриивс.

– Ъхъ.

– Нали за това са го издигнали такъв…

Последва нов момент на затишие, докато покрай тях премина някакъв полковник, отдавайки чест. Мунбър изпъна врат и отвърна като изпъна пръстите на ръката към слепоочието си.

– Свободен си – по навик изкомандва той на Харгриивс, когато онзи ги подмина. – Отиваш да работиш по изделието, или там каквото го казваш. Разбираш ли заплахата, надвиснала над Родината, ако Президентът започне да изговаря мислите си?

Лицето на Харгриивс придоби съсредоточено излъчване, но не обели дума.

– И да напишеш ръководство на потребителя, разбра ли? – подвикна след гърба на вече забързания си цивилен съветник. Той вдигна ръка, без да се обръща, но очите на Мунбър бяха вперени в жълтата каска, с развели се на свобода тънки връвчици. НОРД когнитивните цикли в главата му се завъртяха като зъбчати предавки на автомобилна скоростна кутия, чиято асоциация му припомни сутрешното му занимание: – „Мамка му, заради проклетия умник забравих бройката на предавките на колата!“ – помисли ядно Мунбър. Сви рамене и примирено се запъти към офиса си. Налагаше се да отново да брои по обратния път.

край

* НОРД когнитивен цикъл – термин от военните управленски функции. Означава последователното превъртане на следните действия в общ цикъл: Наблюдение – Ориентация – Решение – Действие.

Всички права запазени!

Александър Белтов

21.04.2015г.