Добрият текст

Широко разпространено е схващането, че добрият автор е добър сам по себе си и това е безспорен факт. Факт, който привидно няма особена връзка с нищо друго, най-малкото с читателя. Той -текстът, е продукт на гения и таланта на самия автор. И още – добрият текст би бил добър, независимо в коя епоха е писан и независимо в коя епоха четен. Независимо къде е писан и независимо от кого и къде четен. Той винаги си остава все така добър.

Но, ако помислим по-задълбочено, то за жалост на авторите на текстове това не е така. Когато казваме, че даден  текст е добър, това е относително вярно твърдение. Той се явява субективно измерен текст, защото зависи от твърде много субективни фактори. Тук, за да не ставаме многословни, бихме посочили само някои по-важни от тях, а именно: нагласата на читателя за възприемане (т.н. интерес), ниво на интелигентност и куп други предпоставки, но най-вече дали самия читател има нужда да прочете точно този текст. От необходимостта му да осмисли словата на автора. Точно сега и точно с този текст. Да се намъкне в кожата му, образно казано, да живее и диша с него и чрез неговите герои.

В тази връзка, може да се каже следното: единствено читателите с техните индивидуални особености правят текста на автора да изглежда добър, оттам и авторът да бъде оценен.

Погледнато по този начин, словесните сблъсъци между на вид „успешни автори” изглеждат не само необмислени и не на място, а нещо повече, изглеждат смехотворни и жалки в очите на запознатите с конфликта. Зле режисиран театър, показност, чиито автори подценяват интелекта на публиката. А публиката, веднъж разбрала, че я подценяват – не прощава.

Александър Белтов

(публикуван и като коментар от автора във Facebook.com)

Трябва ли да храним мислите си

Трябва ли да храним мислите си? Да хабим енергия – този краен и скъп ресурс. Трябва ли да им даваме чай, шоколад и бадеми? Да спрем алкохола? Трябва ли да ставаме рано и в тишината на заспалия град да им даваме простор за летеж? Да ги разхождаме в парка, за да поемат кислород в кръвта? Да ги отглеждаме с любов, докато са малки, а след това пораснали да им се радваме безкрайно и гордеем с тях пред приятелите си? Да им нахлупваме слушалки с музика, за да ги отделим от реалния свят? Да четем, да анализираме, сравняваме и прогнозираме? Да изхвърлим през терасата новия телевизор, облъчващ ни с фалшиви реклами за това как животът ни става по лек с новия „.Х.”, а сега и на по-добра цена? Да купуваме шарена опаковка, вместо съдържание?

Представете си колко грижи са нужни, за да ги имаш. Колко скъпа био-химична енергия и загуба на лежерно време е лукса да се мисли днес.

Направете малък експеримент, само сега, извънредно, и само в тази връзка. Изхабете малко от безценния си ресурс, само мъничко, не много. Една трошица, бих посочил. Представете си, ако се откажем от мисълта, изобщо. Просто така. Какъв живот, нали? Единственият продукт на онова, що е затворено в твърдия ни черепен контейнер, не мисъл, а убеждение ще бъде, че има кой да мисли. За нас единствено е задължението да се храним, защото нашата трагедия е в това, че сме биологически единици. Да се храним, поим, и отново храним. С анти-био продукти. Сутрин, обед и повечко вечер, за да спим непробудно. По часовник. Да напълним стомаха и изпразним кратуните. Да си налеем по една анти-био алкохолна напитка и да теглим по една анти-био на целокупния проклет човешки род. Ще бъдем добре. Направо екстра. Да извадим, там, някъде отвъд забранената граница на мислите, едно единствено желание : “Кога сме най-зле, все така да сме!”. Да го хвърлим пред очите си като заклинание – поличба и плюем през рамо: пу-пу!

– Хайде, момче, дай купона и взимай дажбата си. – рисуваната усмивка на клоуна прилича на четвърт лунна фаза. – Задържаш опашката, не виждаш ли? Какво си се оцъклил, да не би да мислиш за нещо? Също така, не пропускай да гледаш новата ни програма! Вече е без прекъсване, 24 часа. А, да не забравя най-важното, макар да ти е известно: длъжен съм да ти напомня –използвай пестеливо дажбата, за да ти стигне до следващия път! Енергията трябва да се пести. Криза е, знаеш.

Александър Белтов

09.12.2011г

Всички права запазени!

За мозъчните мостове и прехвърчащите насам-натам мисли

На път за службата, Мунбър, забил поглед в тила на шофьора внимателно слушаше тихия шум от двигателя. Опитваше се да отгатне кога автоматичната кутия превключва предавките и броеше това наум. Беше се събудил със страхотна идея в главата, а може и да я бе сънувал, това не беше сигурен, но идеята си беше от висша военна класа – щеше да раздели разстоянието от вкъщи до службата с броя на превключените по време на пътуването предавки и по този начин да разбере средната им стойност на миля. Тази средна стойност, разбира се, важеше само за трафика в този град и в този ареал на града. И тук идва гениалното – ако някога бъде отвлечен от вражески елементи с качулка на главата, броейки предавките на автомобила, с който ще бъде извършен това гнусно посегателство над националната сигурност на страната, можеше приблизително точно да отгатне разстоянието от мястото на похищението си и скривалището, където щеше да бъде държан, а това бе безценна информация за всеки заложник, особено ако той има специална военна подготовка и воля да се бори. Мунбър притежаваше и двете.

Пред входа на сградата го чакаше Харгриивс. Той и друг път се бе появявал почти неузнаваем, като например онзи път, когато Мунбър му разпореди, в съответствие с военната дисциплина, да отива на физическа тренировка, за да укрепи крехкото си тяло. Изпрати го директно в спортния салон с боксовата круша. Когато на другата утрин се срещнаха, Мунбър направи обосновано предположение, че крушата бе победила помощника му. Лицето на Харгриивс сякаш бе нарисувано върху смачкано платно от художник – импресионист. Беше белязан с тъмно мораво петно под издутото ляво око, а веждата му, макар и превързана с парче пластир, бе изхвръкнала далеч над клепача, като своеобразна тераса. Същият онзи ден, Мунбър  забрани физическите занимания на ценния си съветник, а Харгриивс се наложи да ползва няколко дни болничен отпуск.

Тази сутрин обаче видът на Харгриивс бе странен, дори за неговите шашави идеи. Горната половина на главата му бе покрита от нещо жълто и кръгловидно, привързано с връзки за обувки към острата му брадичка. Това, което бе нахлупил Харгриивс, Мунбър оприличи на жълта миньорска каска, но без фенерчето. Лицето на помощника му бе декорирано със самодоволна усмивка, която Мунбър бе виждал и друг път, само че сега тя му се стори съвсем не на място.

„Мамка му, този съвсем се смахна” – помисли си Мунбър.

– Не съм – отговори Харгриивс, сякаш отгатнал мисълта на генерала.

– Какво не си? – не схвана Мунбър.

– Не съм се смахнал, а работя. Ето – посочи с пръст главата си.

„Ясно, не е в ред” – затвърди убеждението си Мунбър.

Лицето на Харгриивс засия и той плесна с ръце:

– Работи! Даже е на половин мощност. Иха-а – въодушевено размаха тънките си крайници. – Стойте там! –  Харгриивс с бързи крачки се доближи опасно близо до застиналия Мунбър. – Ето, четири по нула четир’сет и пет е равно на едно и осем, или близо два метра. Уау!

Мунбър стресирано отстъпи. Не разбираше нито дума от плещениците на развълнувания си съветник. „Какви метри и какво работи, по дяволите? Този умник има нужда от почивка” – помисли си той.

– Че съм умник – то е ясно, а и за почивката съм съгласен – Харгриивс посочи отново главата си – ама първо да настроим фино този апарат.

– Сваляй каската – ревна Мунбър, като си каза „ Не трябва да мисля!”, ала в следващия миг му светна: „А как ще мисля, ако не трябва да мисля?”. От толкова много мисли му се завъртя главата и му причерня.

Харгриивс най-сетне свали нещото от главата си и каза: – Това не е каска, а приемник на мозъчни вълни с вграден усилвател и още по-важно – с преобразувател. Един вид мозъчен мост между двама души, но еднопосочен. Президентът ще бъде доволен.

Щом стана дума за Президента, Мунбър настръхна. Как, по дяволите, смяташе да нахлупи тази каска на главата на държавния глава и върховен главнокомандващ. Не, тук нещо не бе в ред. Дали малкият хитрец не бе решил да изкрънка допълнителна субсидия за смахнатите си занимания и то от военния бюджет? Ако е така – този път няма да мине. Ще бъде разобличен и здраво наритан.

– И как смяташ да ползваш каската? – моментално пристъпи към изясняване на ситуацията Мунбър. В добре тренираното му военно мислене засвяткаха предупредителните светлини на ускорен НОРД когнитивния цикъл.*

– Разбира се, транслатора няма да бъде в този си вид, а ще бъде замаскиран под перуката от естествен косъм на президента, така че когато се среща с някого, той ще разбира за какво мисли човекът отсреща. Супер ценно! Сега разработвам и вграден преводач, че нали нашият не разбира и бъкел от чужди езици, а не можем да караме гостите си да мислят на нашия. – поясни Харгриивс.

„Ами ако Президентът носи перуката, когато се среща с мен, или с някой от Съвета?” – помисли Мунбър и лицето му пламна. НОРД когнитивният цикъл в главата на Мунбър начена втори оборот, дори преди да е разбрал какво е решението за действие от предния.

– Вдругиден Президентът има среща с посланика на Хатумба, и то по тяхна молба – продължи Харгриивс. – Ще направя аз преводача до тогава… – закани се той и нахлупи шлема обратно върху главата си.

– А това, хм, изобретение, има ли си ръководство на потребителя? – попита Мунбър.

– Ах ти, надут пуяк, такъв! Ама никакво въображение нямаш. Пфу – изплю се в краката му Харгриивс. – Генерал! Гле‘й го ти него, ръководство на потребителя ще иска.

Мунбър оцъкли очи, а Харгриивс бързо свали каската от главата си и русите му къдрици се разпиляха от сутрешния хладен бриз.

– К‘о каза? – Мунбър и се задави от възмущение.

– О, извинете, това май не съм го отстранил още. Ще го поправя, знам го аз. Малък бъг във софта – смутолеви едва чуто.

Мунбър дишаше на пресекулки и понечи да се хване за сърдечната област.

– Изглежда това е някаква положителна обратна връзка от мозъка към транслатор-преводача и ме кара да изказвам собствените си мисли – продължи с обясненията Харгриивс.

На Мунбър му светна пред очите. Значи Харгриивс не е искал да каже това, което изрече току-що, а само си го е мислил. Дяволска работа! Тези машинарии наистина могат да ти докарат голяма беля на главата.

– Просто един малък бъг и нищо повече – Харгриивс изглежда опитваше да защити по-скоро себе си, отколкото изобретението. Още съм в тестов период. Нормално е.

– Нормално? – кресна Мунбър – Ами ако Президентът проговори това, което мисли, вместо това, което трябва?

– О, не, тогава не ми се мисли – прехапа тънките си устни Харгриивс.

– И на мен – изстена Мунбър.

Двамата замълчаха за миг, гледайки се отблизо.

– Президентът не може да говори това, което мисли, а това, което трябва да … – поде Мунбър.

– Тоест това, което му кажат – довърши вместо него Харгриивс.

– Ъхъ.

– Нали за това са го издигнали такъв…

Последва нов момент на затишие, докато покрай тях премина някакъв полковник, отдавайки чест. Мунбър изпъна врат и отвърна като изпъна пръстите на ръката към слепоочието си.

– Свободен си – по навик изкомандва той на Харгриивс, когато онзи ги подмина. – Отиваш да работиш по изделието, или там каквото го казваш. Разбираш ли заплахата, надвиснала над Родината, ако Президентът започне да изговаря мислите си?

Лицето на Харгриивс придоби съсредоточено излъчване, но не обели дума.

– И да напишеш ръководство на потребителя, разбра ли? – подвикна след гърба на вече забързания си цивилен съветник. Той вдигна ръка, без да се обръща, но очите на Мунбър бяха вперени в жълтата каска, с развели се на свобода тънки връвчици. НОРД когнитивните цикли в главата му се завъртяха като зъбчати предавки на автомобилна скоростна кутия, чиято асоциация му припомни сутрешното му занимание: – „Мамка му, заради проклетия умник забравих бройката на предавките на колата!“ – помисли ядно Мунбър. Сви рамене и примирено се запъти към офиса си. Налагаше се да отново да брои по обратния път.

край

* НОРД когнитивен цикъл – термин от военните управленски функции. Означава последователното превъртане на следните действия в общ цикъл: Наблюдение – Ориентация – Решение – Действие.

Всички права запазени!

Александър Белтов

21.04.2015г.