Нечовешката човечност

Нечовешката човечност.

/Предпоставки и поява на ИИ-крация/.

есе от Александър Белтов

Увод

Оръдейните залпове ще бъдат безсмислени. Няма да чуете тропота на подковани с налчета обувки и не ще видите отблясъка на оръжията. До ноздрите ви няма да достигне мирис на барут – не. Защото такива действия най-вероятно ще отсъстват. Ще бъде тихо, а в началото повечето от вас няма да разберат, че е настъпила поредната революция. Когато осъзнаят това, ще бъде късно и вече ще се намират в качествено нова епоха на нашата цивилизация. Кормилото за управление ще е изтръгнато от ръцете на човечеството.

Идеята, че общество, ръководено от Изкуствен интелект (т.н. от мен „ИИ-крация“), може да бъде  изградено и развивано до устойчиво състояние, на пръв поглед е плашеща, но същевременно и вълнуваща. Наистина ли е възможно да се стигне до такава ситуация и как? Нека помислим заедно и нека заедно направим своите изводи.

Тезата, че ИИ-крация е възможна и колкото да е странно на пръв поглед тя е израз на *човечност, съм изложил, като съм раздробил труда на няколко отделни подтези, структурирани в две части. Първата от частите разглежда предпоставките това да се случи и тъй като във всеки един момент някоя от тях може да се промени, отпадне, или да възникне нова, я смятам за динамична. Втората част разглежда особеностите на една установена вече система и макар в настоящия момент тя да е фикция, ще я считам за статична. В нея заемам и използвам установени вече и добре известни понятия, поради което за нуждите на това изследване ще ги приемем за верни, колкото и относително да е това. Изследването изградено по този начин, прави изводите в края му също сами по себе си динамични, т.е. те не са безусловни. При поява на антитези в първата част, могат да произлязат синтези, които съпоставени от своя страна към статичната част, ще формират нови изводи, а това ще стане основа и за дискусия по повдигнатите въпроси, което е целта на този труд. Умишлено съм се разграничил от теологичните обяснения за произхода на човека и формирането на съзнание у него, тъй като това би хвърлило изследването към още по-непонятни и спорни хипотези. Нека теологичния фактор бъде онзи загадъчен елемент „Х“, без чиято роля не бихме могли да си съставим пълната картина на настоящето, а оттук да го екстраполираме към бъдещето, което ни очаква. но поне си струва да се опитаме.

Първа част – Предпоставки за възникването на ИИ-крация.

I. Увеличаването на познанието е предпоставка за увеличаване интелекта.

Тайнството на зачатъка е въпрос, вдъхновявал полета на мисълта на хората от най-дълбока древност, но не това е темата на нашето изследване. По-скоро, това е отправната точка, от която трябва да поеме нашето пътешествие. Това е моментът, в който оплождането на една иначе бездуховна човешка клетка, ще положи началото на множествено деление на клетки и формирането им в отделните органи и структура на тялото ни, ведно с управляващата целия процес биологична сложна, свръхпрецизна, и все още непозната за нас машина – мозъкът. Според епистемологичните схващания, представата за него е, че в началото на пътя си, той е „табула раса“ – чистата дъска, върху която разумът започва да твори. Той поема пътя си, образно казано, като чиста, недокосната и следователно необременена идеална сфера. А пътят на мозъка, до натоварването на функциите му, освен на команден център на основните процеси в организма, е дълъг. Има редица научни изследвания, че това започва да се случва още в утробата на родителя. Едва формиран като орган, той поема своята функция на команден център, но успоредно с това и на събиращ, обработващ и ползващ данни, постъпващи от различните биологични сензори, с които е надарено човешкото тяло. Примерите за това са много и ето само един от тях: Музика, която е звучала в обкръжението на родителя по време на развитието на ембриона, впоследствие бива разпознавана и се наблюдава реакция на новородено бебе. А приемането на звуковите вълни е само един от различните канали, по които върви процесът, наречен възприятие. И колкото повече използва възприятията си, толкова повече фактологични следи (следи, получени в резултат от настъпил факт) придобива и съхранява. Тези фактологични следи можем да наречем с термина данни, какъвто е приет за широка употреба. Съхранените данни биват сравнявани и оценявани от мозъка. Следствие тази дейност, оттук насетне биват отделени и сортирани по произход на постъпване – звукови, тактилни, зрителни, температурни и други. Тези натрупани данни се оформят в информационни масиви, които използвани по предназначение наричаме информация. Колкото повече информация се съхранява и обработва, толкова по-точна става и оценката за източника. За него в мозъка се формира образ на обект. Различните източници, влияещи си един на друг, могат да формират своеобразни купове (сборове) от обекти, а това води до образуване на минисистеми. Те са организирани помежду си с особен вид правила за взаимодействие и стремежът им е да бъдат в състояние на равновесие. Отворени за нови участници и стремящи се към развитие или затворени (самодостатъчни). Разбирането на действието на минисистемите от мозъка, бива използвано за разбирането на околната среда като съвкупност от взаимодействащи си една с друга системи. Това разбиране, макар и строго субективно, макар и отнасяща се за съвсем миниатюрен участък от света, наричаме познание. По този именно начин, възприятието бива трансформирано в познание. Познание за това, каква е заобикалящата среда с която имаме връзка, а мозъкът на базата на трупащата се информация прави оценка и предположение за източника на възприятието. За какво може да се ползва познанието от човека?

Натрупването на познание е предпоставка за неговото използване по „рационален“ начин, т.е за появата на разум (разум – „ratio”, лат. език). Започва да се създават модели на причинно-следствени връзки в представите и оттам да се коригира поведението на човек, спрямо тях. Индивидът се опитва да се адаптира по начин, който ще му даде най-добрата опция за оцеляване. Появява се логическото мислене – на база на обективните обстоятелства и минал опит, се правят обосновани изводи. Но това, което ни отличава от всички познати разумни индивиди е още по-висшата форма на човешкия разум – на основата на предполагаемите обстоятелства и техните взаимодействия се появява така нареченото абстрактно мислене. То е сложно, обемно и се отнася за имагинерни, непознати факти, разпростиращи се далеч извън познавателните предели на нашите сензорни канали. В този случай, разумът, на базата на познанието, натрупано в индивида, и надарен с благодатта на въображението, използва предположението за съществуването на факти и го съпоставя с вече формираното в мозъка познание, за да намери логическата им пресечна точка. Обобщаването им в разбираеми за индивида концепции. Въображаеми факти и реалност – къде се срещат и до каква степен могат да се препокрият? Абстрактното мислене помага да се изчисли вероятността за наличието на този факт, а оттук, на основата на причинно-следствената връзка, да предположи възникването на възможните последици. Именно тук се поражда и развива онова особено вторично качество, изградено на основата на разума, което наричаме Интелект. Интелектът има уникалните качества да използва в инструментариума си анализ и синтез на наличната информация. И ако Разумът ни дава способността да си служим с абстрактно и логическо мислене, то Интелектът ни дава способността за осъзнаване на тази информация, както и вероятността да си служим с нея. Т.е. интелектът е необходимата предпоставка за разбиране на реалността, познаваема чрез информацията, постъпваща по различните възприятия и канали от нея.

И така, в съответствие с материалистическото схващане, можем да направим следния извод: Мозъкът на човек е биологичен орган, използван от индивида за натрупване и обработка на информация, която от своя страна поражда създаването на разум, а с развитието на разума се развива и интелекта на индивида. Това твърдение дава отговор на изключително важния въпрос: Познанието увеличава ли интелекта на индивида? От всичко казано дотук, отговорът би следвало да е недвусмислен: Да – натрупването и използването на познанието увеличава интелекта на индивида. Доколкото в своето развитие Изкуствения интелект придобива и ползва познание – подобно на човек, a по аналогия, това твърдение може да бъде отнесено и към Изкуствения интелект.

II. Надмощието на интелекта поставя индивида в доминираща роля.

След като разбрахме, че натрупването и ползването на познанието увеличава интелекта на човек, нека разберем ползите от това. На първо място, това дава възможност на индивида да извършва корекция във взаимодействието си с околната среда, а това прави възможно избирането на най-добрата възможна опция за оцеляването му в нея. Оттук следва, че приспособяването на интелигентния индивид към промените на средата е възможна по най-добрия за него начин. Не така стоят нещата при индивиди с ниско ниво на разум, неразвили свой интелект и разчитащи на вродените си инстинкти. Тъй като средата ни е във вечно движение (климатични промени, тектонична активност, миграция на полюсите върху земната сфера, планетарни флуктуации и други катаклизми, активност на човека – изсичане на гори, добив на земни богатства, промишлено замърсяване и т.н.), то следва, че колкото по-развит е интелектът на индивида, толкова по-адаптивен е той. Не само да се приспособи, с необходимите за това подобрения (биологичен и механичен собствен ъпгрейд), но и най-важното – да прави опити да формира средата в своя ползва. Тази възможност недвусмислено дава предимство на индивида, който прави тези промени, пред другите индивиди. Индивидът, който има възможност целенасочено да върши това, понастоящем е човекът, а това го поставя в преимуществено положение над останалите биологични единици. Това е целта и в крайна сметка смисълът на всеки доминант – да формира средата за своите собствени нужди. Това е и в основата на създаването на познатата ни човешка цивилизация. Насочена изцяло към ползване на ресурсите само и единствено от един биологичен вид – негово величество Homo Sapiens „Разумния човек“. Изводът тук отново е недвусмислен: Надмощието на един интелект над друг, дава възможността да избира и формира по негова собствена представа средата, а това му дава преимущество по отношение на оцеляването му.

III. Изкуственият интелект може да се самообучава и развива самостоятелно.

В тази теза ще разглеждаме възможността на Изкуствения интелект (ИИ) да се самообучава и развива самостоятелно, като направим уговорка, че няма да разглеждаме ИИ, изграден на символни знания. В настоящия пример става дума за Изкуствен интелект от изчислителен тип и по-конкретно архитектура „Невронна мрежа“ – имитация на структурата на човешки мозък. Тук няма да влизаме в излишни технически подробности, но ще трябва да щрихираме основното. При така изградения Изкуствен интелект той започва своето обучение от нула, подобно на „табула раса“ при човека. При него, подобно на човек, има изградени канали за постъпване на данни. Това е повърхностен слой, изграден от сензори, които възприемат и препредават информацията, постъпила следствие промяна в средата, т.е. тя е динамична. Получените данни се предават надолу в слоевете на мрежата където се класифицират по дадени признаци. Започва образуването на неврони, способни да запаметяват данни, а при нарастване на данните се образуват групи, свързани помежду си подобно функциите на синаптичните връзки в човешкия мозък. Тези свързани групи оформят парчета информация. При всяко постъпване на нови данни, невронът расте, съответно нараства информацията в групата в която участва. Групите образуват слоеве, съответно свързани един с друг. Знанието в тези мрежи расте прогресивно и посредством обучение, се превръща в познание. Познание за средата, чиито член се явява самия Изкуствен интелект. Съответно, получава възможност да взаимодейства с нея, според собствените си нужди. Ето, това е стремежът на създателите му за повторяемост на точната схема на функциониране и на човешкия мозък, както бе отбелязано в първата теза, която разгледахме. Характерно за Изкуствения интелект изграден по този начин е това, че е нужно да бъде обучаван, преди да започне своето самообучение, а за това трябва време. Но нима човешкият индивид не преминава през същия стадий на развитие? Нима не бива подпомаган и обучаван в началото, преди да започне своето собствено обучение?

Да, отговорът на тази теза е: Изкуственият интелект може да се обучава и самообучава. Оттук следва, че в един определен период на времето, когато е достатъчно напреднал в обучението си и е поел собствения път на развитие, може да бъде в състояние да подобрява сам себе си.

IV. Крайна цел на човешкия интелект е възможността на индивида за потреблението на възможно повече ресурси от средата. Висша цел на Изкуствения интелект е поддържането на неговото функциониране, а оттук – поддържането в равновесно състояние на системата, в която оперира.

Ето тук е важно да споменем първата, и най-важна, отлика между човешкия интелект и Изкуствения интелект. В човешкия индивид се сформира самосъзнание. Прави се самооценка на връзката между Аз-а и средата в която битува. У него се пораждат критерии за морал и етика. Причините за това са много. Донякъде насадени от обучаващите, отчасти повлияни от средата, развити от собствени разбирания, породени от натрупване на познанието, или просто от подражание, но именно това са онези уникални качества, които ни правят хора. Отношението на един индивид към друг и в тази връзка появата на социализация. Именно това е средата, където се проявява и т.н.„човечност“. В една система, каквато се явява обществото, това е неизбежно. Контактът ни с другите индивиди и реакцията към това се основават освен на предварително зададени правила, но и на разбиранията ни за морал и етика. Това е общоприетото за тази система „правилно“ поведение. Но освен морални качества, самосъзнанието поражда у човешкия индивид и т.н. „его“. Силната привързаност към собствената си личност и съпротивата на Аз-а към патологичното му развитие. И колкото по-изчистени са моралните и етични принципи на Аз-а, толкова по-голям е шансът, това да не се случи и егото да бъде потиснато до нормалните му (според общоприетите норми) нива за всяко общество. За съжаление, до настоящия момент, познатата ни човешка история не е намерила форма на система, в която човешкото его да не е получила шанс за изкривяване и стигане до патологични форми. Да не е експлоатирано до степен, която да застраши и в крайна сметка да срине част или дори цялата система. При човешкия индивид целите се формират съгласно неговите потребности, определени според неговото собствено съзнание. То е подчинено на Аз-а, който, както знаем не е еднозначен при различните индивиди. Това води и до най-честия вид на изземване на ресурси на една група индивиди от друга – въоръжения конфликт или накратко казано: война. Независимо от декларирания претекст, независимо от повода т.н. „casus belli”, целта неизменно е една – придобиване на контрол над ресурси. Финансови, човешки, географски определени предпоставки за развитие – в т.ч. сладки водоизточници, полезни изкопаеми и суровини. Тази теза не е нужно да се доказва, просто трябва да се хвърли един исторически поглед назад в писаната история на познатата ни цивилизация, за да се убедим в правотата на твърдението. Дори в мирно време, човешката цивилизация продължава да черпи от невъзобновяемите източници с пълна мощност. Безконтролно, неразумно и безотговорно. Още преди да изтече средата на годината, човечеството бодро рапортува за „изчерпаната ни годишна квота на земен ресурс“, но това изглежда вече не стряска никого.

От своя страна, Изкуственият интелект не притежава съзнание, а и въпросът изобщо за формиране на такова е спорен. Доколкото самото понятие за съзнание у хората не е дефинирано точно (има различни теории за това), то не можем да твърдим, че такова би се формирало и в Изкуствения интелект. Именно липсата на обективни (твърди) критерии за оценка за възникването на съзнание в Изкуствения интелект е познато под термина „твърд проблем“ в теорията. Досега няма доказана хипотеза, че това може да се случи, затова ще приемем, че това е така. Нещо важно, което не бива да се пропуска – той не притежава вродени инстинкти, които от своя страна са част от формирането на собственото съзнание – Аз-а. За нуждите на нашата тема просто ще приемем, че Изкуственият интелект би могъл да имитира човешко самосъзнание, без да притежава собствено такова. Да показва външни белези на това, но без да го прави с разбирането от морална гледна точка. Без да прави разлика между добро и лошо. Без формиран в себе си етичен кодекс на поведение. Тоест, той привидно би взаимодействал със средата, както би правил това който и да е човешки индивид, но лишен от самосъзнание и без емоции. Целта му тук би била неговото взаимодействие със средата да бъде гарантирано. Един постоянен стремеж към запазване на равновесието в системата. Именно това ще приемем като негова висша цел – развитие до степен на стабилно равновесно състояние на системата, чиито член се явява Изкуствения интелект.

V. С безграничното си развитие, Изкуственият интелект неизбежно ще надделее над другите индивиди и това ще доведе до придобиването му на изключителен контрол върху средата.

Опирайки се на предходните тези, и формулиране на целта на Изкуствения интелект, тук можем да се опитаме да отговорим на 3 основни въпроса, касаещи темата на настоящата теза, а именно: Защо, Как и Кога?

Защо? – Като следствие на предишната теза, че „Изкуственият интелект не може да развие собствено съзнание“, стигнахме до извода, че автономна цел на Изкуствения интелект може да бъде единствено поддържането на равновесно състояние на системата и нищо друго. Това със сигурност не може да стане, ако Изкуственият интелект няма пълен контрол над нея.

Как? – На основа на твърдението в теза II, че „Надмощието на интелекта поставя индивида в доминираща роля“, се явява възможност за овладяване и изземване контрола на критично важни за формиране и управление на средата технологии от Изкуствения интелект за сметка на човека. Такива биха могли да са високите технологии, развивани интензивно през последните години, а именно:

  • Високо технологични разработки за бизнеса;
  • Високо технологични разработки за отбрана;
  • Високо технологични разработки за биологични подобрения на индивида;
  • Високо технологични разработки за контрол на средата (климат, природни ресурси, управление на водните източници и т.н.);
  • Изграждане на достъпни връзки и прoтоколи за управлението на изброените по-горе технологии, както и появата на всевъзможни свързани едно с друго устройства със софтуерно управление (Internet of things).

Кога? – Твърдението, че „Изкуственият интелект може да се самообучава и развива самостоятелно“ ни води до извод, че той би повторил същия път на развитие, така както това прави всеки разумен индивид. Докъде би могло да доведе това постоянно самоусъвършенстване и има ли в крайна сметка пределна граница? Чрез постигането Сингулярност – преодоляване на границата, при която нивото на човешкия интелект изостава от възможностите на Изкуствения интелект. Превръщането на Изкуствения интелект в нещо друго, нещо неизвестно, което не е заложено от създателите му. Доминиращият вид при всички случаи неизбежно проявява надмощието си. Дори да не е съзнателно, а както казахме вече „Изкуственият интелект не може да развие собствено съзнание“, възможността му да предприеме възможно най-точното (правилното) действие, за да осигури продължението на функционирането му, ще бъде единствената му възможна опция. Всяко отклонение, причиняващо заплаха за това, ще бъде неутрализирано, според възможностите на средата, управлявана от Изкуствения интелект.

Втора част – Появата на ИИ-крация и нейните основни харакеристики.

След като предположихме, че с развитието на Изкуствения интелект неминуемо ще се стигне до изземване контрола върху средата (системата) и човекът ще попадне в зависимост, то като следствие би възникнала т.н. от мен „ИИ-крация“. В този случай следва да разгледаме следните важни тези:

VI. Характерът на промяната е революционен и преходът към ИИ-крация по своето същество е Социална революция.

За да поддържаме това твърдение, на първо място трябва да разгледаме понятията, вмъкнати в него. Да разберем каква е разликата между Социална еволюция и Социална революция. За улеснение ще посоча общовъзприетите им описания от достъпни източници.

Какво разбираме като понятие за Социална еволюция?

Според Wikipedia.org[i]: Това е поддисциплина на еволюционната биология, която се отнася до социалното поведение, т.е. тези повVедения, които имат последици на „годност“, „добро състояние“ за индивидите, различни от деятеля/ „актьора“. Социалните поведения могат да бъдат категоризирани според социалната годност, към която те водят или за деятеля или за реципиента.

  • Взаимополезно – социално поведение, което увеличава преките положителни резултати, както за деятеля, така и за реципиента.
  • Егоистично – поведение, което увеличава преките положителни резултати за деятеля за сметка на реципиента.
  • Алтруистично – поведение, което увеличава преките положителни резултати за реципиента, но деятелят претърпява загуби.
  • Злостно – поведение, което намалява преките положителни резултати, както на деятеля, така и на реципиента

Пак според Wikipedia.org: Тази класификация е предложена от У. Д. Хамилтън. В нея той предлага, че естественият подбор предпочита взаимноизгодното или егоистично поведение. Това разглеждане на Хамилтън е имало за цел как естественият подбор може да обясни алтруизма и злобата.

Сега да разгледаме понятието за Социална революция. Добро определение за него намираме в същия източник Wikipedia.org[ii], и то е следното: „Под социална революция може да се разбират различни понятия в зависимост от субективната отправна точка за обяснение на явлението.

Най-разпространеното от тези понятия е марксическотроцкисткото, в което терминът „социална революция“ се отнася до обществен катаклизъм, при който настъпва радикална трасформация на една собственост в друга – примерно национализация на собствеността на „господстващата и управляваща класа“ в Русия в резултат от най-известната революцияОктомврийската. Като правило, според марксическата теория и ленинска практика, вследствие от/на социалните революции имуществото на „експлотиращата господстваща класа“ преминава в ръцете на държавата, управлявана вече от „експлоатираната угнетена класа“.

Оттук следва, че основна цел на Социалната революция е преразпределянето на собствеността. Дали в посока – национализация (експроприация) или в обратна посока – приватизация, това има отношение единствено към потребителите на блага. Към настоящия момент – от хората, като биологични единици с характерни потребности. С други думи, необходим е поне екзистенц-минимум от блага, за да се поддържа жива биологичната форма, а именно: вода, храна, подслон, медицински услуги (най-ниските слоеве на известната пирамида на Ейбрахам Маслоу). Всички те са зависими от материалното положение на индивида, т.е. отново въпроса за имуществото и средствата за производство (в нашия случай управлението на технологиите). Това материално положение бива гарантирано само и единствено от управлението на системата и разпределението на благата в нея. ИИ-крацията, наложена от Изкуствен интелект, управлява средата (системата) чрез контрола на критично важните технологии и по този начин освен да генерира, се грижи за преразпределянето на ресурсите. По такъв начин собствеността е трансформирана в Обществена собственост, което от своя страна премахва класовото деление. Ето това е същинския резултат следствие Социалната революция.

По отношение на социалните поведения (от темата за Социалната еволюция), те безспорно са важни за функционирането на системата, но отстъпват значително от приоритетните за индивида екзистенц-минимум необходими блага, така че те са вторични и дори могат да отсъстват. Тоест, можем да отбележим, че ИИ-крацията е смесица от двете, като все пак акцентът е Социална революция, затова ще го считаме за водещ и следователно ще я определяме за такава.

VII. Цел на управлението на ИИ-крацията е поддържане на равновесно състояние на системата.

От по-горните съждения става ясно, че за биологичните единици е важно осигуряването на блага, позволяващи на индивида оцеляването в дадена среда. Нещо повече, дори при задоволени потребности, човек продължава да прави опити за ненужно им трупане и изразходване, като не може да ограничи сам себе си. Критична грешка за човечеството е свръхпотреблението на ресурси. Със съжаление трябва да отбележим, че за да продължава съществуването си, сегашната ни икономическа система стимулира точно това поведение от всеки свой член.

От друга страна, Изкуственият интелект не се нуждае от никакви допълнителни ресурси, освен онези, гарантиращи функционирането му. Поемането на контрола върху инструментите за промяна на средата, както и натрупаното познание за нея, ще позволят на Изкуствения интелект да влияе върху средата, а оттам ще бъдат засегнати и индивидите, обитаващи въпросната система. Тоест, наблюдаваме трансформиране на цел – от личната цел на Изкуствения интелект да продължава своето функциониране, към запазването на условията за това. Това би означавало само едно: опит за гарантиране на членството му във функционираща  среда. Без етични и морални норми, стремежът на контролиращия средата Изкуствен интелект може да бъде единствено стремежът за поддържането на същата в равновесно състояние.

VIII. При установената система на равновесие, ще се запази нейната цялост, а това гарантира оцеляването на нейните членове.

Ако се върнем към един от широко известните постулати за потребностите на човека, формулирани от американския психолог Ейбрахам  Маслоу,  можем да предположим следното: Нуждата за изява е в най-високата част на пирамидата, но е невъзможна в условията на ИИ-крация. Ще бъде спрян поривът за творчество, лидерство и най-вече ще се потисне свободната инициатива на индивида. Ще се спазват общите наложени правила за взаимодействие, защото това ще бъде в интерес за запазване целостта на системата. Това би се отразило негативно на всякакъв прогрес, включително и техническия, но само онзи, който е задвижван от човешкия разум. Система за „уравновиловка“ според нивото на производство и количество на потребление, което от своя страна,ще доведе до „приравняване“ на уникални индивиди, какъвто е всеки от нас като личност. Възможно е обаче това да се окаже цената за физическото оцеляване на индивидите. Намирането на точен баланс между нужните потребности и задоволяването им, от една страна, и от друга – придобиване и разпределяне на общи ресурси. Можем да определим това състояние като ресурсно-базирана икономика. Тя ще бъде поставена на сериозно изпитание при прогресивно намаляващите ресурси и от друга страна увеличаването на своите членове. Ще са нужни и постоянни корекции, които с времето ще стават все по-ограничаващи. Всяко отклонение от предварително изчислените стойности обаче ще разбалансира системата в една или друга нежелана посока.

Изводи:

От всичко казано дотук, можем да направим следните изводи:

  1. След като Изкуственият интелект може да се обучава и самообучава, той ще се сдобие собствен високоразвит интелект. Нещо повече, когато има достъп до познание (той несъмнено ще има такова), то този интелект ще бъде развиван (на практика безгранично, или поне не в такива граници, които можем да си представим).
  2. Следствие на способностите си за самообучение, формиране на собствено познание за средата, както и достъп до натрупаното световно познание, в един момент Изкуственият интелект ще се озове в позиция на надхвърлящ нивото на човешкия интелект – т.н. Сингулярност.
  3. Поставени в една и съща среда, човешкият и Изкуственият интелект ще се озоват в състояние на съперничество за поемането на контрол над нея. Причините за това при двата вида са различни – човекът върши това, за да експлоатира средата и нейните ресурси (дори да е твърде егоистично и дори гибелно за останалите), а Изкуствения интелект, за да поддържа равновесието в системата (ведно с всички нейни съставки), независимо от цената, която трябва да се плати.
  4. Доминантната роля на Изкуствения интелект в една обща система с хората, неминуемо ще породи промени в организацията и връзките вътре. Ще бъдат засегнати социалната среда и междуличностните отношения. Контролът върху технологиите, придобиването на ресурси и тяхното потребление, ще доведе до онова състояние, което посочихме с понятието Социална революция.

Когато обединим всички тези изводи, може да получим цялостната картина и да направим следния общ извод на настоящата теза: Появата на ИИ-крация е Социална революция, ръководена от напреднал Изкуствен интелект, достигнал точката на Сингулярност, и постигната с помощта на съвременните високи технологии, способни да осигуряват контрол над средата. Целта на така изградения модел на общество има за цел единствено и само оцеляването на същата, тоест, постигането на вътрешно равновесие.

Заключение:

От така направените съждения можем да предположим, че със сегашния темп на развитие на високите технологии, със сигурност ще се сблъскаме скритично важни Социални промени. Възможно е и това да стане по начин толкова неусетно, че голяма част от индивидите дори да не разберат за този преход. Да бъде приет за част от нашето историческо развитие, но всъщност то е цивилизационно. Възможно е това да бъде единственото спасение за цивилизационния модел на нашата планета, но също така е възможно и да е най-лошият кошмар за хората. Зависи от гледната точка. Има твърде много неизвестни към развитие със среда, подчинена на изцяло изчисляемо поведение, извън контекста на човешките взаимоотношения и ценности. Като пример само бихме могли да помислим над факта, че не всеки член на системата може да бъде полезен и приобщен към общата цел. Такива са възрастните, болните, и като цяло неработоспособните. Как би се държала системата, ако не успее да се справи с тяхната издръжка? Третирането на индивидите не като личности, а като части от една обща машина. Безименни и взаимозаменяеми. Нечовешка човечност ли е да жертва малкото, за да се запази общото? Или проява на нечовешка човечност е борбата да се запази в устойчиво равновесие системата и да се гарантира битието на всички нейни членове, включително тези в тежест, та дори и този опит да доведе до нейната гибел? Но каквото и да отношение да вземем към въпроса, с голяма доза сигурност чака ни нова Социална революция. И тя ще бъде толкова всеобхватна, че най-вероятно ще засегне всички индивиди. Усилията, които се хвърлят за разработване на Изкуствен интелект през последните години, карат стрелките на часовника да се движат все по-бързо и по-бързо. Така, вероятността от достигане на възможност за реализация на този сценарий става все по-реален. А след това…

Оръдейните залпове ще бъдат безсмислени.

*човечност – състрадателното, внимателно и милостиво отношение на един индивид към друг

[i]https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BE%D1%86%D0%B8%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B0_%D0%B5%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D1%8E%D1%86%D0%B8%D1%8F

[ii]https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BE%D1%86%D0%B8%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B0_%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D1%8E%D1%86%D0%B8%D1%8F

Pérez Campos, Magaly (Compiladora). Glosariode Términosde Ciencia Política. Facultadde Ciencias Jurídicas y Políticas. Caracas. 1998.

31.08.2018г., София

 

Лиценз за ползване Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International License.

 

Аз съм заек

Аз съм заек.

Да, точно така – добре разбрахте. Аз съм заек. С дълги, прилепнали към главата любопитни уши, мека козина и червени очи.

“Смахнат човек!” – ще махнете с ръка и ще понечите да отминете.

“Не смахнат човек, а разумно животно” – ще отговоря. Толкова разумно, че дори мога да пиша. Наистина ли не виждате очевидното? Не съм част от всичката лудост на света, събрана в жълта човешка кожа. Не ме приписвайте към вида на тези, които се избиват безсъвестно за имоти, пари, идеи, слава или просто така. Не аз пускам огромното си Его на улицата, на работа, в градския транспорт или пък в семейството за да се бори до кръв с Егото на другите себеподобни и после да упреквам себе си, че не успявам, а другите го могат. Не съм от тези, които със силата на завистта към ближния си могат да срутят хилядолетни каменни крепости. Не съм и от тези, които измислиха гилотината, бесилото и електрическия стол, а когато това им се стори малко – напалма, отровния газ, балистичните ракети и атомната бомба. Не съм виновен за поголовното изсичане на горите, дълбочинно ровичкане в земята, взривяването на морското дъно, безразборното разпръскване на пестициди и всички безумни устреми към разрушение на единственото място, където все още можем да дишаме.

Не съм и от онези, които едва утвърдили господството си, протегнаха ненаситните си кървави ръце, сграбчиха света за гърлото и го принудиха да изплюе онуй, що вече бе погълнал в опит да задоволи потребностите си.

Не, не съм.

Обитавам тиха полянка в близкия ви парк – до малката, почти пресъхнала рекичка. Живея със семейството си, плодим се, живеем и умираме без да вредим никому, като част от екосистемата на нашата планета. Дори и да стана жертва на хищник, поне ще бъда част от хранителната верига на живота и това ще има смисъл, а не просто потърпевш в поредния акт на агресия.

Така че – не ми казвайте какво съм, моля! Поне това мога сам да определя.

Аз съм заек.

Всички права запазени!

    Александър Белтов

02.10.2012г

София

 

Старата ми кофа

Старата ми кофа – там, в задръстения с вещи ъгъл. Стаена под пелена от лепкава, почти прозрачна паяжина. С изтънели от ръжда стени и обилно поръсена с кафяви петна. Тук – там петната са се превърнали в дупки, а дупките в безформени открити рани.

Времето, отмерено с часовник, календар и памет – изтънява, пробива и дълбае.

Поставете кофата под струя вода и ще наблюдавате как се мъчи да задържи течността в себе си, но не може. Водата избива навън. Стича се по студения метал и прави локва. Напоява пода с безценна за човека течност. И тя, кофата, безпомощно се бе притиснала в ъгъла, с надеждата да не бъде забелязана.

И я взех в ръце и ударих в земята, та тя разтресе металния си гнил корпус: “Недей!”.

И я заблъсках с крак, затъпках и заритах към стената тази непотребна вече вещ, а тя – неприличаща на себе си, застена. Зави с металния си глас, а после внезапно замлъкна. Завинаги. Къс безформен метал – скраб за няколко стотинки.

Хайде сега, опитайте да ми внушите чувства. Наливайте смело и догоре. Не става, нали? Избиват през порите на кожата навън, така, спонтанно някак. Тази, заприличала на ситна цедка моя обвивка не задържа. Чувствата, подобно лепкава и топла пот, бавно се стичат надолу. Накрая преливат от ръба на обувките. А когато си тръгвам – след мен остават влажни следи. Но дори и там не се задържат дълго, а попиват в земята и стават невидими. Изчезват! В бездънието дано достигнат, и никога не се завърнат!

Времето, отмерено с часовник, календар и памет – изтънява, пробива и дълбае, но кому са нужни чувства – тук и сега .

И така, поглеждайки към мен, моля ви – не ме забелязвайте! Ще стоя тихо и кротко – там в ъгъла. Няма да ви преча.

Всички права запазени!

Александър Белтов

29.12.2011г.

Светът днес

Светът около нас ли? Днес? Не се стремете да го разбирате, защото утре няма да е същият. И за да ви е по-леко, ако желаете това, има начин – започвайте да забравяте. Ако е възможно, направете го час по-скоро. И ако се чудите все още откъде да започнете – първо забравете да четете.

Дори написаното тук.

Всички права запазени!

Александър Белтов

01.09.2015г.

На Бърдо – по темно

Ма, оставете го тоя Цено! Па знае се, не съм аз. Той, Цено Казанджията, разправя, че ме виждал някъде на Бърдо и помислили, че съм аз. Ама нъцки.

Е, и Пенка Лелината да ви каже. Даже може да се укълне. Кога това е станало, аз не съм бил у село.

Ама и вие не сте прости – съдете сами!

Историята е нещо таквоз.

Те тоя, крадецът, дет го намериха разпльоскан на Бърдо, разправял, че кога вземал телевизора, у нас нямало никой. Влезнал, взел. Ми, признава си човека. Честен съм крадец, демек. Та тоя, честният разправа, че още кога били у село имал предчувствие за нещо страшно. Нещо фатално. Все бил краднал, ама такъв уплах казва, не е било. Два дена бягал и все тропот подир него му се счувало.

И още, казва, такъв пердах с тояга не бил ял. Откъде сварят го налагали. По глава, по ръце, по краци. Ама тъмно било, та не видел нищо. Премазали го, разбираш ли. Те го сега, Гацо Фелдшера го бинтова у лечебницата. На фараон го направил.

Айде, аз да ви кажа сега, що се е случило.

В курника, дома, имам японско петле. Вносно. “Джинка” му думат. Та, тоя дзвер е много “курназ”, така да се каже. Най-курназа е у село. Това, пръчове, кочове, пуяци – всичко бяга, кат наперчи гребена. Ма аз си знам – куче ми не требва. Такъв гавазин е тая твар. А кога седна да гледам дивидито, той до мен се курдиса. Гледа, мълчи, гледа, мълчи, па разтръска перушина, па извие един гласец, тръпки те налазят. А от край време се заигра с една тояга. Хване я, па я премести от единия край на курника ча-а-к до другия. Носи, гледа, носи и гледа. Ама така, едно гледа, да те не поглежда повеч. Па хване с клюн и почне да я върти. Върти, върти оназ ми ти тояга, кат филма за седемте самураи. А перата му блескат, мълнии фъргат. Па после, клъвне малце, клъвне, па легне да медитира. Медитира така някак, нагоре с краката. Абе, самурай – боец ви казвам. Те тоя ще да е свършил работата, викам. Па няма к’во градския полицай да ми пращате. То си е ясно кат бял ден.

А той, брат’чеда Ставри да вземе да сдуха всичко. Заклал днес петлето за курбан на балдъзата, дет роди с цезаровото резане завчера.

Инак, щеше да покаже, та няма да се крие горкото. Щеше да пов’рти тоягата и пред вас. Да се уверите собственоръчно, така да се каже. Ама няма как да стане. От тенджерата няма да скокне.

Той е бил, знам си.

Ама и вие не сте прости.

Ей, Ставри , Ставри-и, пре’ба цялото нападение!

Нейсе.

Ха наздраве!

Александър Белтов

03.11.2010г.

Всички права запазени!

In vino veritas

“In vino Veritas” или как преоткрих всемирния закон за цикличната концентрация и разсейване на Истината.

Ето моят, ще речете скромен, но все пак принос към световната научна мисъл.

Онази паметна вечер, както си му е реда, се надвиквахме през масите, решавайки делата по външната политика на страната. Ние сме изтъкнати разбирачи, така, изкустни тактици и обсъждането на международното положение бе толкова естествено, колкото естествено бяха залепнали задниците ни на паянтовите столове в кръчмата на Марко Кацата. Разбира се, някои от ежедневните сбирки посвещавахме и на вътрешното положение на страната. Тези тематични вечери Марко украсяваше, така да се каже, кръчмето си патриотично, във вид на спуснат над тезгяха поизбелял трибагреник. Друга среща пък отделяхме на родния футбол, а над тезгяха Кацата забиваше с кабарчета прочутата снимка от вестник с гола на Стоичков срещу германците през 94-та. Е-е-х, какви славни години на българския футбол!

Но, да не се отплесвам, че се отклоних от важната научна тема.

Та исках да кажа, че онази вечер беше паметна. Кацата разливаше за пръв път от тазгодишната грозданка и сефте наздравиците бяха насочени към Цено Казанджията и неговото дълголетие. “Четир-сет и пет градуса, ни повече – ни по-малко.”, тържествено обяви Кацата, размахвайки спиртомера над глава под дружните овации на присъстващите. След първоначалната еуфория, срещата навлезе в същинската си част и се заехме усърдно да нищим актуалните международни проблеми.

Та както си повиквахме един другиму за дълга на родината по разширяването и опазването на демокрацията в световен мащаб, Славко Босилека ненадейно скочи на крака, подритна стола назад, засили пестница и тежко я стовари връз масата. Чашите подскочиха, демонстрирайки слабостта на кухите стъклени изделия, когато останат празни, а после се разтъркаляха без посока.

– Тука е истината, да знаете! – забучи показалец в слепоочието си. – Тука-а-а.

В разлялата се тишина изненадано се вторачихме в Славко, а Кацата разбута с ръка пелената от цигарен дим за да фокусира по-добре. Имаше проблем с очите Марко Кацата, макар да не признава. Колко пъти налива малка ракия, пък в тефтера пише “ракия”, което ще рече голяма.

– Ей, Босилек! Леко с инвентара, бре! – подвикна той.

– Истината-а – продължи да чука слепоочието си и хвърля слюнки Славко. – Само тука! – цъклеше очи към нас. Просветлението Божие промени лицето му и то светна като неонова лампа.

– Айде бе, Босилек, сядай!- задърпа ръкава му Румбата. – Слушай за кодекса на талибаните, бе! Чуй какво говорят по новините!

Но Славко хич и не искаше да слуша, нито за кодекса, нито за талибаните, та се наложи да го подхванем и с дружни усилия го положим на задните му части. Столът жално изкърца, но устоя на бурния натиск. Босилекът се съпротиви за кратко, но после сякаш се обиди за нещо и се кротна. На слепоочието му, там където допреди малко набиваше показалеца си се бе появила яркочервена точка.

– Брех, маа му! Щом не уважавате истината, не я заслужавате – подскочи с трясък той. – Хайде, много ви здраве!

Заклатушка се, разбутвайки маси и хора и почти откъснал вратата от пантите изскочи в мрака.

– М-да-а! Бива си я джибровицата! – Кацата наплюнчи молива и старателно отбеляза изпитите от Славко ракии.

Заключението на кръчмаря скоро бе затвърдено от всички ни с изключително задоволство. На края,тези, които ги държаха краката, извъртяха едно хоро на мегдана, без музикален акомпанимент, в чест на новата реколта.

На следващата вечер, в разгара на диспута по важните теми – “за” или “против” акциза за вносната риба и тренда на южноафрикандския ранд след ратифициране протокола от Киото, отново бяхме изненадани:

Кольо Бичето се източи прав, театрално избута с крак стола и удари, ама не много силно, по масата. Ако го попитате не би си признал, но явно уважаваше инвентара на Кацата, който с влажен поглед изрази своята признателност.

– Да бе, тука е истината – забучи пръст в слепоочието си. – Не някъде другаде, а тук! – после забърса вестника от масата и пъшкайки го разкъса. Захвърля парчетии от него във всички посоки. – Не ми навирайте разните му там вестници, телевизии и други пишман медии. Манипулатори! Само тук! – зачука с показалец черепната си кутия. – Мислете, господа селяни!

– Ей, Биче! Не пра’и боклук, бре! – Кацата заплашително размаха ръчища.

– Бе, к’во ще ви светвам лампата и аз? – Кольо пристъпи към Славко и приседна на стола до него. Босилека вдигна ръка, правейки знак “победа” и две двойни ракии за миг долетяха на масата им.

От този ден нататък странна зараза плъзна из родната ни кръчма. На масата на Славко и Кольо започнаха да присядат и други съзаклятници.

Няколко вечери по-късно преоткрих Закона.

Бях позакъснял за спявката, но още от вратата ме втресе прозрение. Другарите ми се биеха по слепоочията, по земята се валяха разкъсани вестници, кабела на радиото висеше като опашка на магаре, а антената пречупена из корен. Дистанционното на телевизора бе затъкнало устата на препарирана глиганска глава. В неописуема глъч се открояваше боботещия глас на Кацата – Подлеци-и! Стига с лъжите! На-а-а! Тука е Истината, тука! “In vino Veritas!” – Това последното не го разбрах какво е, ама ще го питам сабале да каже.

И така, да обобщим на драгия читател.

Всемирният закон за цикличната концентрация и разсейване на истината гласи:

Истината идва на едно определено място – в нашия случай – Кръчмата на Марко Кацата, село Мирково, област Софийска

Истината идва по едно определено време – в периода между 19 и 22 часа, но по-скоро към третата и четвъртата чаша (Да е жив и здрав бай Цено Казанджията!).

Истината се разсейва, понякога лазейки, в различни посоки след работното време на кръчмата.

Цикличността на концентрацията на истината е 24 часа. Е, понякога цикълът се увеличава, но само в случаите, когато кръчмата е затворена, а това се случва изключително рядко.

Речник:

“In vino Veritas” – древна латинска сентенция

“Ἐν οἴνῳ ἀλήθεια” – древногръцки аналог на същата

“ В ракията на Цено е Истината” – адаптиран превод на български, както ми бе предаден от Марко Кацата.

Александър Белтов

07.01.2011г

Всички права запазени!

Новости към българския фолклор

Едно такова, недоспало, поомачкано, но иначе старателно избръснато момче, току се пръкна пред нас.

– Здравейте! – пое инициативата под тежките ни погледи.

– Здрасти! – ето затова уважаваме Славко Босилека. Възпитан човек, ей! Как бързо реагира.

– Приятно ми е – Матей Господинов! Журналист – подаде ръка през масата, като едва не катурна чашата на Славко.

– Леко, бе! – Босилека побеля от мисълта за последицата от непохватното пресягане на момчето. – Глей к’во направи! – ръката му сграбчи заклатилата се чаша и за по-сигурно вдигна и отпра един гълток.

– Ха сега, сядай! – поуспокоен Славко избърса с длан устни. – Ще удариш ли една малка?

– Аз, такова, като съм на работа … – заоправдава се младежа.

– Ха! Леле, че сериознен, а? – обърна присвитите си очи към мен Босилека и двамата прихнахме.

Момчето се поколеба за миг, но се взе в ръце и постъпи професионално:

– Е, добре. Щом е малка.

– Бравос! – подкрепи го Марко Кацата – Ашколсун, младеж!

– Маладец! – добавих и аз чуждестранен поздрав.

След първата наздравица, скрепила новото приятелство, последва втора, за храбрата и умна млада гвардия. Атмосферата придоби задушевен характер и се почувставхме някак близки. Така и трябва!

– Думай сега! –  Босилека се изтегна доволно и облегалката на стола изстена жално.

– Казвам се Матей Господинов, журналист – започна бодро момчето.

– Е, това го чухме. Давай натам! – подсетих го аз.

– Правя изследване на тема “ Фантастиката във фолклора на българина”.

– К’во, к’во? – Босилека ми взе думата от устата.

– Фантастиката във фолклора на българина – повтори журналистът. – Ще издаваме книга.

– Ба-а-а – взе участие в разговора и Кацата.

– В тази връзка събирам истории от фолклора.

– Лакърдии, а? – ухили се Славко – Имаме, имаме.

– А песни? – захапа куката младежът – Песни имате ли?

– Е, ако трябва ще ти ги изпеем. А, Каца? – обърна се към Марко, който се славеше с гласа си. Веднъж пускаха по радиото автентичен запис на Борис Христов. Знаем си ние, Кацата го може по същия начин.

– “Гра-а-дил Илия ки-илияя …” – запя за демонстрация Марко, отхвърляйки всяко съмнение.

– Те, чу ли? – поиска да се увери Славко. – Ще ги изпеем за теб. Ха, наздраве!

Щом звънът на чашите замлъкна и джибровицата се потопи в жадните ни гърла, на Славко му се отвори приказката:

– Слушай, е’ти фантастика, братче. Па ако искаш, вервай!

– Чакай, чакай – момчето извади касетофон, положи го между чашите и натисна червеното копче. – Няма да ни пречи, а на мен ще ми е полезен после – поясни притеснено. Славко махна с ръка, един вид “Може” и продължи:

– Като идваш насам си видял една голема нива долу, срещу Сандов хан. Точно до реката. Ма, ако не си обърнал внимание, няма значение. Та там, преди две лета, една нощ получихме житни кръгове. Е, така братче, предния ден си беше цело житото, а на другата сутрин, нарисувано – Славко се отпусна назад за да се наслади на ефекта. – Марко, сипи по още една! И по лимонада дай!

– Хей, да не би ромите нещо?

– К’во? Циганите? – Босилека рязко се наведе над масата и журналистчето се уплаши.

– Вижте,”цигани” е политически некоректно да се казва – заобяснява новият ни другар, но Славко го пресече:

– Коректно, некоректно – наш’те цигани комбайн немат.

– Е, те ако нямат, някой друг, който има. Че е нощ, няма значение. То всеки комбайн сега фар има – не се предаваше момчето.

– Абе, младеж, кой ти жъне посред нива? Или я почваш изначало или изобщо… Туй да не е ябълка, да ръфаш откъдето ти скимне.

– Да, бе – подкрепих логиката на Славко. – Плюс това, тоя комбайн трябва с парашут да е пуснат, а после с балон вдигнат от нивата. Няма други следи от него. Само ожъната по средата конфигурация (Видяхте ли – знам разни изкелифенчени думички).

– Е, каква беше конфигурацията? – извади бележник журналиста. – Ще ми го нарисувате ли?

– Нарисувай си го сам! Не е трудно. Ха-ха -ха – избухнахме дружно.

Журналистчето се смути и надигна лимонаденото шише.

– Не е трудно – боботеше Кацата.

– Не е – цвилех аз.

– Щом не е трудно, нарисувайте го! – момчето пробута тефтера си напред.

– Абе, младеж, ти среден пръст не мож ли нарисува? – Славко показа нагледно. – Ето, четири свити пръста, а средния изправен – навири го той гордо.

Момчето се изправи и грабна касетофона от масата. Цялото му присъствие излъчваше обида. Понечи да тръгне, когато Марко възмутено избълва:

– Глей го ти! Дошъл тук да търси, а когато намери, скача да си ходи! Слушай хората, бре, юнак! Така беше!

– Така беше – потвърдих. – Ако не верваш, ходи питай буновци. Те тогава се впрегнаха, щото мислеха, че сме го изтипосали за тях, а после се опитаха да го копират в наша чест. Много им се искаше да си направят и те в некоя нива, ама видеха, че е извънземно и не става.

– Вижте – приседна отново на масата момчето, – аз пиктограми съм виждал на снимки, ама таково нещо…

– Пикто – не пикто, среден пръст си беше. Аха – Славко поклати глава. – От срам ожънахме целата нива, още на следващия ден.

– Вижте, то има хора, които тълкуват пиктограмите, като символи, оставени от свръхразум, опитващ се да ни каже нещо.

– Ма ние си го разтълкувахме, бре! – развълнува се Славко – Житото какво дава? Брашно. А брашното прави хлеб. По-лани хлеба колко пари беше? Помниш ли? А сега колко е? А така-а. Верно ли е, значи? Верно е.

– Мда-а – съгласих се. – Това е тълкуванието.

– Ей! Ма-а му стара! – плесна се по челото Марко Кацата. – Дайте да организираме отряди за нощно дежурство. Пазачи, демек. Тия, извънземните, както са я подкарали да не земат да ни нарисуват туй нещо в лозниците или по джанките, че тогава …

– Ба-а – отроних, щом идеята на Кацата се взриви в главата ми.

– Брех, маа му! Верно, ако стане? – измуча на свой ред Славко.

– Пишете и мен! – неочаквано заяви патриотизма си журналистчето. – Не трябва да се допусне! – в ентусиазма си грабна и изля чашата в устата си.

Е, затова трябва да се уважават младите, казвам аз. Учат се и схващат бързо.

Стига да има мъдри хора около тях, разбира се.

Александър Белтов

13.01.2011г.

 

Всички права запазени!

По въпроса за кампаниите

Още щом приближих, нещо ме жегна, дето викат под лъжичката. Анатомия не съм учил, ама някъде там под сърцето трябва да е. Пък се зачудих, тая лъжичка супена ли е или чаена. Защото ако е супена, ще трябва да я усещам, кога клякам по нужда, че даже и да ме убива малко. Значи мога да твърдя – чаена е.

Нейсе. За анатомията друг път.

Тази вечер прозорците на кръчмата светеха особено.

И вратата трудно някак се отвори.

Марко бе приседнал кротко до Кольо Бичето и Славко Босилека. На останалите маси също бе необичайно тихо. Хвърлих бърз поглед наоколо. Уж всички имат чашки, пък то …

– Хей, Санде, яла тук! – Славко посочи празния стол. – Защо окъсня? За малко да започнем без теб.

– К’во става?

– Абе, става то – почеса се зад ухото Марко. – Уф, чакай да ти сипя, пък после – и се затътри към тезгяха.

– Имаме ден за размисъл преди гласуване. Ама нямаме време за цел ден, така че след малко почваме – включи се Бичето.

– А-а-а, размишлявате значи, така ли? Че то сега има ли избори? – почудих се да не съм пропуснал нещо. – Благодаря! – признателно се обърнах към Марко, щом се върна с една двойна.

– Има, бре. Защо да няма? Избираме символ на селото. Ще правим рекламна кампания – поде разясненията Славко.

– Рекламна какво? Кампания? – повторих, като че не бях чул добре.

– М’да. Нямаш ли символ, нямаш кампания. Нямаш ли кампания, нямаш туристи. Ще кандидатстваме за субсидия. Пари демек. Те ги дават, ама лого трябва. Символ. Ти не си ли чул за розата, дето ще я сменят? Куп пари – Босилека изрече толкова много наведнъж, че изначално не запомних всичко.

– Брей, тц-тц – разцъках език, щом запалих гърлото с един гълток. – Пари дават, казваш? За картинка?

– Ба-а – избуча Марко. – Аз предложих да е павурче, ама не слушат.

– Ей, нашка, двама сме за паавур – чето – изломоти Цено. Видно е, бе направил своя избор. – То, знайш …явн…гос.. бре – другото не стана ясно от водовъртежа в устата му.

– Леле-е, павурче. Ма то, искате на алкохолен туризъм ли да сме домакини? Само северняци ще прииждат. Ай, де не ви казвам с какво са известни. Тройки разни, разправят. А кой ще пази женурята? Дайте нещо по-западно – Кольо се направи сякаш мисли и не след дълго добави:

– Да речем, символът да е глава на бик. Можем и корида да организираме. Или пък надтичване с бичета от Козница до Хармана. Или, още по-добре от Гарата да почва – Лицето му грейна и надигна чашето към нас. – Ама какво заваляне ще бъде по надолнището, а? Хай наздраве!

– Сус бе, Кольо! – не вързах. – Ти ли ще вардиш кравите от разврат?

– Хей, бре, вие в ред ли сте? – оцъкли се Славко. – Хората цветя слагат, пролетни дъги и всекакви красиви неща, а те… Дайте да вземем ние розата, като я не щат. То и без това е платено за нея вече.

– Стига с тез цветя бе, Босилек! Таз нарисувана роза на краве лайно мяза. Ти що мислиш, я захвърлят. Ма, вие християни ли сте изобщо? – дедо Вергий се прекръсти. – Трябва нещо таквози да е. Свързано с християнството. Църковна утвар. Ох, мале! Прости им, Господи! – примоли се той и за по-сигурно целуна кръста.

– Какво да е това, бе дедо попе? – проехтяха гласове.

– Пък да видят заранта, докат козе мляко пият, златно кубе на църква как свети – оживи се Вергий. – Символът ще е кадилница, а рекламната кампания –  ” Елате в Мирково! От Ерусалим по-близо!”.

– Бе, че е по-близо – по-близо е – зачесахме се по главите. – Ама за нас. Така де! Пък да биете през час камбаната и да ни мирише на тамян ден и нощ … Не, не става – отхвърлихме го дружно.

– А халба бира? – светнах се. – К’во ще кажете? Да организираме Мирковски Бирфест.

– К’ва бира, бе, нашка? – Цено Казанджията надвика настаналата суматоха. – Ти да не би нещо, бре гро.. …нед …сом – завъртя центрофугата.

– Аз и парцуцата харесвам, бе Цено – признах чистосърдечно. – Ама да знаеш, хората на запад, таковата, бира лочат.

– Ей, Санде, стига с тая бира! – надигнаха се още гласове. – Бира немаме.

– То и рози нямаме вече, ама на – нали казвате, купчина пари за розата дават – направих драматична пауза (майсторски го изиграх, при това). – А бира сме имали. Тихо, ако не помните, че ще се изложите. Първата бирена фабрика в България е пусната у наше село. Преди сто и триисе годин, само Мирковска бира са пили.

– Да, ама тоалетни из село трябва да градим, че ще ни загрозят пейзажа и те – чуха се разумни гласове.

– Мда-а – наведохме глави и потънахме в размисъл, използвайки полезно времето за да изпразним чашите.

– А може и компас да изтипосаме – току изтърси Румбата. – Такъв Балкан нема никъде. К’ъв хайкинг само става!

– Хей, стига псувал! – удари го зад врата брат’чеда Ставри. – Дръж се сериозно.

– Абе, хайде по още един рунд с парцуцата, за размисъл, пък после ще гласуваме – Марко се заклати към извора на вдъхновението за не един поет.

– Давай! – зарадвахме се, че имаме още време за размисъл.

Поразмишлявахме още няколко пъти.

Даже се задълбочихме.

Не е лесно да взимаш решение, хей!

Да знаете какъв образцов изборен процес настана. Не е за разправяне. Но пък ще си имаме дузина нови столове и маси. Хем по-здрави, така. Да могат и други избори да посрещнат, де.

На заранта се питахме един другиго, но за съжаление никой не помнеше резултата от гласуването.

Пък после, като ни стегнаха кратуните, не само аз съжалих за Мирковския Бирфест.

Нейсе, да сме живи и здрави!

Нови избори ще дойдат.

А че символ вече имаме, то се знае.

Пък може някой да си спомни.

Хей, туристи! Хайде де!

Александър Белтов

01.02.2011г.

Всички права запазени!

Не вярвайте в духове!

– Ало! – избърсваше с кърпа мокрото си тяло и бе трудно да задържа телефонната слушалка. „Мамка му! Не могат ли да почакат?”

– Емил? – позна гласа на Елена, макар да не се бяха виждали дълго. Беше сигурен, че са приключили връзката си.

– Извинявай, ако не си сам! Трябва да се видим! – потрепери гласът ѝ. – Моля те!

– Аз съм. Мислех си, че едва ли ще ми се обадиш някога. Виж, историята с Весела – започна да се оправдава Емил, – аз не съм искал, така се получи …

– Не, остави тези работи! – изхленчи тя. – Спешно трябва да се срещнем. Не знам към кого да се обърна. Объркана съм много.

– Добре – съгласи се той. – След един час на нашето място. Ъ-ъ-ъ… искам да кажа в кафене „Стар аромат“ – прецени, че там е най-подходящо.

– Разбрах – зарадва се Елена. – Ще те чакам!

„Кога пък тя ме е чакала? Винаги закъснява, това поне не съм забравил.“ – Емил бързо започна да се облича.

Както бе обещала, наистина го чакаше. „Все същата си е. Неотразима, въпреки, че не се бе гримирала, което обичайно правеше“.

Емил приседна срещу Елена. Бе поръчала кафе за двамата. Нейното бе почти на свършване и тя въртеше притеснено чашата, като я разглеждаше от всички страни, сякаш бе музеен експонат.

– Здравей! Извинявай още веднъж … – поде Елена. – Пий бързо и да тръгваме!

– Хей, почакай! – изуми се Емил. – Не сме се виждали от толкова време. За къде бързаме?

– Отиваме на вилата – бръкна в чантата си и започна да рови припряно. – С твоята или с моята кола? Избирай! – подаде му автомобилен ключ. – И между другото, не си забравил английския език, нали?

– Не съм разбира се, защо? – повдигна вежди Емил.

– Ще ти трябва – загадъчно прошепна Елена.

Прозорците на вилата просветнаха отдалеч и Емил се досети, че Елена го води да се срещнат с някого. Не обичаше изненадите, но си прехапа устните и замълча.

Щом ги видя изправени на прага, той се смути за миг, после ококори очи и се изплези срещу тях. Посивялата му коса стърчеше нагоре, сякаш не бе виждала гребен от векове. Облечен в старомодни дрехи, сякаш извадени от театрална постановка, несръчно се опита да им се поклони. Емил бе виждал това лице и друг път.

– Ето, сега си приличам, нали? Все тази снимка показват – странен акцент, но въпреки това, английският си му бе достатъчно разбираем. После  бръкна в джоба на блейзера и внимателно извади от него  малка кутийка.

– Ето това – гордо вдигна ръка да го покаже. – Това работи. Казвах им аз, но на теории много не вярват. Петдесет и пет години и седем хиляди и шестотин километра в континиум.

– Какво? – Емил невярвайки разтърка очите си. – Елена, ако правите някакъв маскарад, само за да ми отмъстиш … – обърна се гневно към нея.

– Не виждаш ли? В началото и аз го помислих за актьор, но след като говорих с него, съм сигурна. Казвам ти – той е! – на един дъх избълва тя.

– Той е?! – зяпна Емил. – Ама за един и същ човек ли говорим?

– Аз съм – увери ги гостът със смешния си акцент. – Искам да ми донесете някакъв сборник, алманах или нещо такова за развитието на човечеството през втората половина на двадесети век! Да има от всички сфери на живота, включително и за науката. Да, най-вече за науката. Най-добре да бъде енциклопедия – потърка доволно ръцете си. – А, да не забравя! И да е на английски език все пак, моля!- помоли им се старчето.

Елена и Емил се засуетиха за миг, но после като по команда се запътиха към вратата.

След няколко часа бяха седнали заедно, а странният им посетител разглеждаше в ръцете си доста дебела книга, пълна с илюстрации.

– Хм, та значи казвате, това е подходящо – вдигна очи към тях. – Така ли? – Елена и Емил едновременно закимаха с глави.

Гостът сякаш забрави за тяхното съществуване и запрелиства с интерес страниците, като понякога тихо възклицаваше под носа си: „Охо, така ли? Виж ти!“, или пък, „Така си и знаех“. Накрая изглежда намери това, което бе търсил и вдигна поглед към притихналите си домакини.

– Да-а-а – провлачи той, – ето какво. Слушайте внимателно! – почеса върха на носа си. – Да разгледаме следния казус. Помислете! – вдигна показалец. – Ако аз мога да се появя петдесет и пет години след моето настояще, тук, а след това мога да се върна на мястото и времето откъдето съм тръгнал, то аз бих могъл да пренеса обратно знанието, което ще открия в бъдещето. Моето бъдеще е ваше настояще. Нали така? Тоест, аз мога да изпреваря моето научно време с половин век, ако използвам това, което видях, а в такъв случай в науката ще се появи необичаен скок в качеството на теориите и технологиите. Правилно, нали? – не дочака отговор и продължи: – Но, както виждам в този алманах – почука с пръст върху кориците, – такъв скок липсва. Ето! Няма – наплюнчи палец и попрелисти няколко страници. – По моему, вярвам и вие не ще отречете логиката, аз никога не съм бил тук в това настояще. Парадокс! – вдигна рамене и замислено се почеса по белите  мустаци. – Всъщност, за да съм откровен с вас, аз знаех това, просто исках да се уверя с очите си. Такъв съм си аз – показа пожълтелите си зъби в широка усмивка.

– Ето защо, от това следва – поклони се пред тях, – вярвам ще се съгласите, че аз днес не съм бил тук.

Емил и Елена се спогледаха.

– Доказателството за това държа в ръцете си. Тази книга – вдигна алманаха пред лицата им, – която така любезно ми донесохте – подпря с юмрук брадичката на лицето си. – И знаете ли? Изобщо, вие сте едни добре възпитани млади хора. А ние все обвинявахме младите. За всичко бяха виновни. Знаете как е… – запъна се малко. – Оплаквахме се едни на други: „Новото поколение това, новото поколение онова.“ Питахме се: „На къде върви този свят?“. Все нещо не ни харесва в младите. Обноски, музика, мода и така нататък. Но, да не ви отегчавам повече – разпери ръце. – От мен ви дължа едно голямо „Извинявайте!“. Приемете, че моята епоха се извинява на вашата.

Сетне тромаво се надигна от стола. Така изправен, дори бе по-малък отколкото им се стори в началото. Въздъхна, а погледа му смутено се отклони към върха на обувките му. Не знаеше как да им го каже:

– Съжалявам, наистина съжалявам, но сега трябва да потърсите спешно психиатрична помощ – закърши извинително ръце. – С подходящ курс на лечение, не след дълго ще забравите за духовете, които са ви спохождали – погледна ги закачливо изпод гъстите си вежди. – А-а-а-а, примерно, такива като мен – ококори очите си и се изплези с език, досущ като „онази“ прочута снимка.

Посетителят им направи пореден опит за поклон и без повече обяснения, бръкна в джоба на блейзера, направи странно движение, сякаш навиваше нещо с тирбушон и се разми в пространството. Столът на който допреди малко бе седял остана празен и Елена помисли, че трябва да седне. Краката ѝ трепереха неконтролирано и едва се държеше изправена. Опита се да диша бавно и равномерно, но сърцето ѝ ритмично галопираше.

– Мама му стара! – изруга Емил. – Дали ще ни повярват?

– Не – сигурна бе Елена, – но нали затова ще ни лекуват? Нали така каза той? Ти знаеш – сложи в чантата си дебелия алманах, – той винаги е прав. Ще ни излекуват и това е – нежно го подхвана за ръката.

– Да вървим!

Александър Белтов

17.12.2009г

 

Всички права запазени!

Безмълвни диалози

Страх блокираше същността ми. Стараех се не мисля за това, но тя неустоимо ме привличаше и караше да се държа странно за човек на моята възраст. Ако някой ме наблюдаваше би си помислил невероятни неща за мен. Но знаете ли какво? Ще бъда искрен – сигурно е прав.

Понякога слагах ръце пред очите си и така слепешката преминавах. Друг път, вече минал оттам, отварях очи и се връщах да Я погледна. Този ритуал стана задължителен за мен и повтаряше всеки нов ден. Отново и отново. Щях ли да се преборя с Нея? Щях ли да се вслушам?

Но, да ви спестя дългият и досаден увод.

Става дума за Картина. Не много голяма, положена в черна рамка. Прекрасна графика на неизвестен автор. Липсваше подпис в долната дясна част и това, още когато я видях ме озадачи. Дори не се бях пазарил за нея, някак знаех, че трябва да ми принадлежи.

Дни по-късно се върнах на площада, откъдето я бях купил, търсейки продавача. Търговците на сувенири безпомощно вдигаха рамене. “Не, никога не сме го виждали.”.

Картината изобразяваше отворен прозорец, с гледка към бурен океан. Вълнението сигурно бе седем – осем бала и плътна пяна покриваше склоновете на гигантските вълни. Тук-там, на малки участъци от водата, може да прозре истинския цвят на океана, а той бе черен. И няма как да е друго, това бе графика – изкуството на контрастите.

Когато купувах картината изобщо не Го забелязах, докато една вечер, любувайки се на картината с чаша вино в ръка, ми се стори, че виждам човешки лик в очертанията на разпенения океан. Отместих се вляво, вдясно, малко напред и крачка назад. Да, със сигурност бях отличил образ. Разпознах къдрави буйни коси, дълъг прегърбен нос, тънки присвити устни и полузатворени очи. Сега, когато Го определих, видението стана изключително контрастно и можех да го наблюдавам от всяко положение. Странно, бе обърнато към мен. Не бях си допил чашата, но реших, че е време за лягане. Дали не се бях изплашил? Не, сега като си мисля, не. Не и тогава.

– И защо искаш да го направиш? – на следващата сутрин се бях втренчил в Него. Какво бе това? Какви са тези гласове? Сведох поглед към краката си, някаква защитна реакция от моя страна

– Гледай мен! Попитах те нещо? – прокънтя дълбоко в мен.

Панически избягах, разбутвайки всичко изпречило се на пътя ми.

След време се успокоих и се върнах. Не трябва да си внушавам небивалици. Исках да Го видя.

– А, тук си! Така си и знаех. Бягството от проблемите не ги решава, знаеш това – същият беззвучен глас. Вледених се. Какво става с мен? Няма да гледам натам. Не искам да виждам.

Известно време съзерцавах съсредоточено старите си чехли. Трябваше отдавна да ги изхвърля и купя нови. Бяха изтъркани и придаваха на краката жалък вид.

– Какво ще спечелиш от това? – неволно бях вдигнал очи.

– От кое? – почудих се.

– Знаеш за какво става дума. Защо искаш да натопиш него за грандиозния провал? Той ще се случи. Знаеш това. Ти не участваше ли? Не си ли ти човекът, който винаги е казвал, че върви страхотно, макар той да не искаше твоето мнение? – цепките на очите Му блеснаха.

– А, това ли? За него ли става дума? – опитах се да се измъкна, но не успях. Веднага бях се досетил за кого пита.

– Разбира се, че за него. Защо искаш да го провалиш?

– Двадесет години, ето защо – изтрещях. Колко малко ми трябва! – Двадесет години служа, давам всичко от себе си, повечето негови идеи са всъщност мои. Всички реализации дължи на мен. И какво от това? – Набрах скорост. – Той продължава да расте. Има семейство, къща, приятели. Щастлив е. А аз? – От очите ми бликаха сълзи. Оставих ги да ме заслепят.

– Когато даде идеята за проекта, ти знаеше, че няма начин да успеете, нали? Изобщо не си мислил за успех – разсече ме на парчета той.

– Той ме използва! Не разбираш ли ? – изригнах насреща. – Двадесет години! Това, което е той, по право се полага на мен. Не мога да продължавам по този начин! Дойде време за действие! Ще взема това, което ми принадлежи – бях решен. – Кой ще ме спре?

– Да, така е. Използва те. Като него ли искаш да бъдеш? Помисли за това! Когато си готов, ела. Ще те чакам.

Загърбих Го и се отдалечих. Имах нужда от голямо черно кафе. А може би “ирландско кафе”? Добра идея. Голямо “ирландско кафе”.

Вечерта се прибрах късно. Седях кротко в отсрещния бар на улицата, а през мръсната витрина наблюдавах собствения си прозорец. Чаках да се стъмни. Изградих висока кула от празни чаши. Преди да тръгна, замахнах силно и с трясък я съборих. Учудих се. Чашите се оказаха по-здрави отколкото предположих.

След полунощ, пипнешком и олюлявайки се като самотен житен клас, пресякох тъмната стая. По пътя повалих нещо. “Майната му!”. Легнах си направо с дрехите. Бях чужденец в собствения си дом. “Утрото е по-мъдро от вечерта”, последното, което помня.

“Забравил съм да навия будилника” – Ядосах се сутринта. Бях се успал.

“Извини ме за закъснението! Трябва да мина през личния си лекар.“ – Излъгах за “добро утро” шефа по телефона. – Забравих да ти кажа, но имах доста неща да довърша и останах до късно. Остана ни още малко. Ще спазим срока – Исках да прозвучи оптимистично “.

Отправих се бавно към стаята, стискайки юмруци. Трябва да приключа с това! Още днес. Силен съм. От месеци се подготвям. Не, от години го чакам. Няма да се оставя да ми се влияе. “Но пасаван, драги! Но пасаван!”

– Готов ли си? – Един срещу друг. Лице срещу видение.

“Боже Господи! Трябва да давам обяснение на Картина! Аз не съм нормален!”

– Не на мен, на себе си обяснявай!

Обърнах гръб и позорно избягах.

Вечерите се прибирах късно, влизах по тъмно, а сутрин правех ритуала да преминавам със затворени в шепи очи. Мислех, че съм се преборил. Уверявах се десетки пъти и придобих увереност.

Но не бе така.

Проектът в службата се движеше точно, както планирах да бъде. Всичко това ме радваше безкрайно и в тези мигове забравях за нашия диалог. Неусетно се превърнах в редовен клиент на заведението, разположено срещу домът ми. Оставах до късно в компанията на стъклени студени чаши. Важното е, помагаше ми да не мисля за Него. Само още няколко дни. Дни ли написах? Не, поправям се – дни и нощи. Не можех да се отърва дори и нощем.

И така, продължавах с ритуала си и стисках зъби, надявайки се най-после да се свърши.

– Не издържа, нали? – Искаше да ми внуши пораженчество. – Днес е денят – продължи да се натрапва. – Каквото направиш днес, ще има тежки последствия. Не само за теб.

– Да, днес е. Ще направя каквото трябва.

– Ще направиш ли така, че проекта да успее, или ще го провалиш? – Полюбопитства. Не Му отговорих. Не е Негова работа! Забързах към вратата, намятайки сакото си.

Не спрях да се огледам пред огледалото. Днес външността ми няма значение.

Нямах време за повече.

Бурни аплодисменти, които винаги само той е получавал. В безупречния си бял костюм, яркочервена вратовръзка на жълти цветя, пригладена с гел побеляла, но изрядно оформена коса, златна гривна с инкрустирани диаманти и скъп часовник. Помпозно изправен в центъра на вселената. С арогантна усмивка, надсмиващ се над всички. Обхождащ с поглед всяко кътче на огромната банкетна зала, което, бях сигурен в това, бе убеден, че също му принадлежи.

Долавях коментарите на колегите – завистливи, лъжливи, раболепни и ласкателни. Единствено не и искрени. Бездуховни джуджета. Малки сдъвкани душици.

“Няма начин, председателското място го очаква. Отдавна драпа и този път със сигурност е негово. Утре стартира новият проект.” – Шепнейки си от ухо на ухо, потъваха в земята още по-дълбоко и ставаха още по-невидими.

Дойде и моят ред.

Ето, драги, нося скъп подарък.

Разгънах внимателно хартията и извадих графиката.

Той ахна. “Изключителна е! Благодаря ти! Ела тук!” – Прикова ме в здрава прегръдка. Със сигурност мачках скъпият му костюм. Разперих ръце покрай него. Картината бе все още у мен и можех да я виждам зад гърба му.

– Няма защо! – Насилих усмивка през рамото му, намигайки съзаклятнически на сърдития в Картината Образ. – Нали затова са приятелите?

Александър Белтов

16.07.2009

P.S. Но пасаван, драги!

Всички права запазени!