За нуждата от навременния ъпгрейд

Тийт-тийт-тийт. Сигналът, изскачащ от слушалката, с лекота пробиваше тъпанчето на Мунбър и нагло нахлуваше в аристократично издължения му череп. Болезнено си проправяше път през менингите в мозъка му, оставяйки след себе си разровени дълбоки траншеи, безброй разкъсани синаптични връзки и милиони смачкани неврони. След като приключеше гнусното си дело с главата на достойния генерал, гадният сигнал излиташе през другото ухо като свободна птичка нейде в ефира.

Причината за страданията на Мунбър бе проста – колегата му от висшия военен съвет генерал Стокър днес отсъстваше от кабинета си. И не само тази сутрин беше така. Притеснително бе и друго – дори когато отговаряше на позвъняванията на Мунбър се държеше като хлапак, на когото са отнели захарното петле от устата. Преди ден за пореден път беше отказал предложенията, направени от Мунбър. Просто така – без логични обяснения. Увърташе, говореше с недомлъвки, вкарваше странни думи, на които изобщо не им бе място, или насочваше разговора в друга посока. За огромно съжаление на Мунбър, ефектът неизменно бе един и същи – отказ. Само да го намери – хубаво щеше да го нареди, мислеше си той. Висшия военен съвет не е игра.

Тийт-тийт-тийт – сигналът от телефона продължаваше да издевателства над психиката му, а това някак засегна достойнството и честолюбието му.

Мунбър тресна слушалката на секретния апарат и цялото му бюро се разклати като събори снимката му с парадна униформа. Той стисна с два пръста позлатената рамка и като се убеди, че е невредима, с облекчение я изправи на място. Мисълта му отново се върна над проблема с взаимодействието. Откакто въведоха видеоконферентната връзка с цел оперативност на действията, не бе срещал почти никого от колегите си. Е, разбира се, с изключение на един-двама, с които от време на време се разминаваше по коридорите на огромната сграда. И за всичко, със сигурност е виновен онзи технически гений – проклетият Харгриивс. С назначаването му за цивилен съветник, в помощ на членовете на съвета по отбрана – каквото и да означаваше това, започна истинска техническа революция. Оттогава всичко като че ли се обърна с краката нагоре.

Кокалчетата на стиснатите му юмруци изпукаха и от това го заболя. С неохота отпусна пръсти. Доближи до прозореца дотолкова, че дъхът от отворените му устни запотиха стъклото в малък кръг. Гневът в гърдите му набираше мощ. Мунбър впери поглед в широкия вътрешен двор на внушителната сграда с нетрадиционна за архитектурата геометрична форма. Беше тихо и пусто. Усети лек сърбеж на кожата, когато двете му рунтави вежди се срещнаха малко над началото на издължения му тънък нос. Стисна зъби, но веднага се усети и с нежелание отпусна долната си челюст – личният му стоматолог наскоро бе хвърлил грандиозни усилия, в желанието на генерала да запази остатъка на живите му все още зъби. Технологията за вграждане на изкуствени импланти, макар и масово навлязла в стоматологията не му се нравеше. Той си беше останал чиста проба традиционалист. Един вид – естествен. Считаше това за възвишено и човешко, а не като Харгриивс с неговите технически нововъведения и куп неразбираеми джаджи, накачулени по него.

Щом се сети за цивилния си помощник, изпусна ядно въздух. Извърна се и с отскок се тръшна на стола. Той превъртя колелца и от тласъка на тялото му се затъркаля, докато не опря гръб в противоположната стена. Гадост! Без да става, с крака се добута обратно до бюрото и вдигна слушалката като светкавично набра номера на Харгриивс.

Не се наложи да чака дълго защото отпуснатата фигура на глезеното дете, рожба на любовта на техническата революция и човешкия гений, скоро се появи на вратата. Вероятно, помисли си с ревност Мунбър, тази любов е била консумирана само една – единствена нощ – и това е била нощта, в която е бил заченат самият Харгриивс.

Мунбър скокна от стола, подхвана стресирания Харгриивс за ръкава на широкото му, пълно с джаджи сако, и го повлачи със себе си по коридора. Същевременно на излизане успя с крак да докачи вратата, като я засили след себе си така, че тя оглушително тресна зад гърбовете им.

– Води ме при почтения генерал Стокър – разпореди Мунбър, – че откак инсталира проклетата видеоконференция не сме се виждали. По дяволите, съвсем не зная къде са забутали кабинета му. Някакво разместване сте правили…

Краченцата на Харгриивс сякаш омекнаха от тежестта на тялото му и Мунбър трябваше да полага двойни усилия, за да мъкне унилия си помощник.

– Сега ли? Може би не е удобно… – опита се да се откачи той.

Няколко крачки по-късно, след като стана ясно, че няма да му се размине, Харгриивс се съвзе, стегна се и примирено поведе генерала из дългите коридори на ведомството. Дори то изглеждаше странно притихнало, сякаш уплашено пред устрема на Мунбър. Тук – таме се разминаха с няколко патрулиращи пехотинци, които сепнато отдадоха чест и това бе всичко.

Когато Харгриивс внезапно спря, едва не бе прегазен от задъхания Мунбър. За щастие доблестният генерал някак успя да се усуче около тялото на крехкия си съветник и да го заобиколи.

– Ето тук са… вътре. И генерал Стокър е тук… всъщност, целият съвет – смутолеви Харгриивс, застанал пред врата с надпис „Сървър. Вход – забранен”. Засенчи с една ръка клавиатурата на кодовата брава и тайно от Мунбър набра някакъв код. Езичето едва доловимо щракна и Харгриивс без особен ентусиазъм натисна дръжката.

Пред погледа на Мунбър се откри неочаквана гледка. В неголямото помещение нямаше никой. Не би било вярно да кажем, че бе празно, защото бе приютило някакви апаратури

– Ето там – махна неопределено с ръка Харгриивс.

– Какво там? – не схващаше Мунбър.

– Там са.

Мунбър безцеремонно избута отпуснатия си съветник и пристъпи непоколебимо напред.

Огромен метален шкаф с остъклена вратичка издаваше едва доловим звук, вероятно от охлаждащите го вентилатори, монтирани на горния му капак. Мунбър се приближи и хипнотизирано се вгледа в съдържанието му.

Първото, което видя, бяха няколко стелажа с множество светкащи устройства, свързани със снопове кабели. Успя да преброи поне десетина. Очите му трескаво зашариха из дълбините на шкафа. Опита се да се съсредоточи на някое от устройствата. На неголяма метална кутия със стърчащ от нея сплескан кабел се мъдреше напечатан на принтер етикет „адмирал Кос“. Тънък процеп просветваше ритмично в зелена светлина. На стелажа под него компания му правеше „генерал Стокър“. Неговата кутия пробляскваше с учестен ритъм. „Защо, по дяволите, тогава не отговаря на телефона?” – болезнено като ръбест камък тази мисъл се изтъркаля в главата на Мунбър. „Глупава идея” – гневно отбеляза той. Та нима тази светеща като коледна елха кутия можеше да отговаря вместо Стокър? Какви ги дрънкаше малкия пакосник?

– Мое дело. Виртуални генерали – обади се зад гърба му Харгриивс. – Видеохолограма за образ и чат-бот в едно – Беше възвърнал част от самочувствието си и сега в гласа му дрънна онази нотка на самохвалство, която Мунбър бе чувал толкова често. – Започнах, когато се пенсионира стария адмирал Канън и трябваше спешно да се попълни дупката. Тогава получих първото си разрешение – направо отгоре – посочи с хилавия си показалец тавана.

Мунбър инстинктивно погледна натам и слюнката, която бе събрал в устата си, се изля в гърлото му. Това го задави и той се закашля. Харгриивс услужливо го затупа по гърба, но уцели изпъкналите като моряшки възли прешлени на гръбнака му и генералът се извърна с насълзени, но кръвясали очи. Харгриивс отскочи благоразумно и изчака началника си да се съвземе.

– После написах скриптовете за един-двама генерали и след като никой не усети подмяната, получих пълен картбланш. Не след дълго ето ти цял висш военен съвет – допълни разясненията си, веднага щом генерала възвърна нормалното си дишане.

– Какви са тези скриптове? – кресна Мунбър щом осъзна думите на Харгриивс.

– Скриптове като скриптове – сниши се Харгриивс. – Чат-бот, управляван от тези скриптове, преминава успешно теста на Тюринг …

– Води ме веднага при този Тюринг! – гласът на Мунбър премина във фалцет. – Какъв тест ще му измисля само.

– Ама той е живял миналия век – заоправдава се Харгриивс. – Тюринг само е формулирал тезата, на която се опирам, че за да повярва човек на разговор с машинен код, той – човекът, трябва да бъде умишлено объркан. Да бъде вкаран в заблуда. Сложно е за обяснение, но целта ми е някога, когато разработим Изкуствен Интелект тези чат-ботове да бъдат заменени с него. Един вид ще направя ъпгрейд на системата – гласът на Харгриивс отново придоби сила. – Изкуственият Интелект ще има способността да се самообучава, по този начин да се самоусъвършенства и следователно да взема адекватни решения. Изкуственият Интелект най-вероятно ще превъзхожда човешкия – довърши и изправи глава.

– А тези кутии какво правят тогава? – изрева Мунбър и слюнката му напръска очите на Харгийвс. Той примижа и запази известно мълчание преди да отговори.

– Тези само отговарят – отвърна, когато най-сетне отвори очи.

– Отговарят глупаво – контрира Мунбър. – Действаме глупаво.

– Това означава само, че имате глупави колеги – спокойно отбеляза Харгриивс. – Навсякъде се случва.

Генералът потръпна и инстинктивно се попипа по колана, където по усет намери анатомично изрязаната дръжка на револвера. Това бе солидното доказателство от което в този момент имаше нужда. Не беше глупаво съновидение с кошмара, наречен Харгриивс, а бе немислима реалност – висшия военен съвет беше заменен от дрънкащи глупости метални кутии. Добре тренираното му съзнание усети нечие посегателство над националната сигурност на страната. Кръв нахлу в лицето му и той почервеня. Тънка прозрачна сълза се събра в крайчеца на окото, но остана там. Генералите никога не плачат. Харгриивс притеснено проследи ръката му.

– Иначе са чисти и тихи. С една дума не създават проблеми – започна да изтъква качествата на творението си той.

– Ти – малък… – не намери думата Мунбър.

– Само да не отпада захранването. Това е единствената ни грижа – невъзмутимо продължи Харгриивс.

– А онова там – Мунбър посочи противоположния ъгъл, където бе приютен друг подобен шкаф. – Какво е?

– Това е правителството.

– Какво! – Мунбър стисна дръжката на пистолета. Тук вече намирисваше на държавна измяна.

– Проклетите избори и постоянните новоназначения, генерале. Ама избирателите не разбират и не разбират. Постоянно ръчкат за промени. Но, както казах и преди – имам пълен картбланш. Много по-икономично е така – само сменяме етикетите на кутиите. Никакви разходи, а още по-важно – никакви грижи. След като се разбра, че системата функционира в съответствие от заложеното…

– А тук? Какво имаме тук? – Мумбър прекъсна поясненията на съветника си. С бързи крачки се озова до солидна махагонова врата, стискайки в ръка извадения револвер. На височината на широко отворените му очи, върху месингова табела бе изтипосан черен калиграфски надпис „Президент“. Мунбър сбърчи лице, а сълзата в крайчеца на окото му бързо удвои обема си. Прочете надписа втори път – но до съзнанието му достигна същата дума. Нямаше грешка. Посегна със свободната си ръка към дръжката, но се спря. Тялото му се вдърви за миг, а после по войнишки направи „кръгом”. Мушна обратно револвера в кожения кобур и тръгна към смутения Харгриивс. Искаше му се да стисне това бледо гръклянче с изпъкнала адамова ябълка и да стиска, стиска. Вместо това подмина съветника си като подхвърли през рамо:

– Няма нищо повече за гледане. А ти не се мотай – действай! Ъпгрейд трябва.

Харгриивс повдигна хилавите си рамене и разпери ръце в жест „Казах ви, генерале“. После внимателно затвори вратата след себе си, наведе главица и заситни да настигне генерала, чиято фигура бързо се бе смалила.

– И, по дяволите, Харгриивс, рестартирай Стокър, че работа чака! – отекна в коридора.

Александър Белтов

17.12.2014г

Всички права запазени!

На Бърдо – по темно

Ма, оставете го тоя Цено! Па знае се, не съм аз. Той, Цено Казанджията, разправя, че ме виждал някъде на Бърдо и помислили, че съм аз. Ама нъцки.

Е, и Пенка Лелината да ви каже. Даже може да се укълне. Кога това е станало, аз не съм бил у село.

Ама и вие не сте прости – съдете сами!

Историята е нещо таквоз.

Те тоя, крадецът, дет го намериха разпльоскан на Бърдо, разправял, че кога вземал телевизора, у нас нямало никой. Влезнал, взел. Ми, признава си човека. Честен съм крадец, демек. Та тоя, честният разправа, че още кога били у село имал предчувствие за нещо страшно. Нещо фатално. Все бил краднал, ама такъв уплах казва, не е било. Два дена бягал и все тропот подир него му се счувало.

И още, казва, такъв пердах с тояга не бил ял. Откъде сварят го налагали. По глава, по ръце, по краци. Ама тъмно било, та не видел нищо. Премазали го, разбираш ли. Те го сега, Гацо Фелдшера го бинтова у лечебницата. На фараон го направил.

Айде, аз да ви кажа сега, що се е случило.

В курника, дома, имам японско петле. Вносно. “Джинка” му думат. Та, тоя дзвер е много “курназ”, така да се каже. Най-курназа е у село. Това, пръчове, кочове, пуяци – всичко бяга, кат наперчи гребена. Ма аз си знам – куче ми не требва. Такъв гавазин е тая твар. А кога седна да гледам дивидито, той до мен се курдиса. Гледа, мълчи, гледа, мълчи, па разтръска перушина, па извие един гласец, тръпки те налазят. А от край време се заигра с една тояга. Хване я, па я премести от единия край на курника ча-а-к до другия. Носи, гледа, носи и гледа. Ама така, едно гледа, да те не поглежда повеч. Па хване с клюн и почне да я върти. Върти, върти оназ ми ти тояга, кат филма за седемте самураи. А перата му блескат, мълнии фъргат. Па после, клъвне малце, клъвне, па легне да медитира. Медитира така някак, нагоре с краката. Абе, самурай – боец ви казвам. Те тоя ще да е свършил работата, викам. Па няма к’во градския полицай да ми пращате. То си е ясно кат бял ден.

А той, брат’чеда Ставри да вземе да сдуха всичко. Заклал днес петлето за курбан на балдъзата, дет роди с цезаровото резане завчера.

Инак, щеше да покаже, та няма да се крие горкото. Щеше да пов’рти тоягата и пред вас. Да се уверите собственоръчно, така да се каже. Ама няма как да стане. От тенджерата няма да скокне.

Той е бил, знам си.

Ама и вие не сте прости.

Ей, Ставри , Ставри-и, пре’ба цялото нападение!

Нейсе.

Ха наздраве!

Александър Белтов

03.11.2010г.

Всички права запазени!

In vino veritas

“In vino Veritas” или как преоткрих всемирния закон за цикличната концентрация и разсейване на Истината.

Ето моят, ще речете скромен, но все пак принос към световната научна мисъл.

Онази паметна вечер, както си му е реда, се надвиквахме през масите, решавайки делата по външната политика на страната. Ние сме изтъкнати разбирачи, така, изкустни тактици и обсъждането на международното положение бе толкова естествено, колкото естествено бяха залепнали задниците ни на паянтовите столове в кръчмата на Марко Кацата. Разбира се, някои от ежедневните сбирки посвещавахме и на вътрешното положение на страната. Тези тематични вечери Марко украсяваше, така да се каже, кръчмето си патриотично, във вид на спуснат над тезгяха поизбелял трибагреник. Друга среща пък отделяхме на родния футбол, а над тезгяха Кацата забиваше с кабарчета прочутата снимка от вестник с гола на Стоичков срещу германците през 94-та. Е-е-х, какви славни години на българския футбол!

Но, да не се отплесвам, че се отклоних от важната научна тема.

Та исках да кажа, че онази вечер беше паметна. Кацата разливаше за пръв път от тазгодишната грозданка и сефте наздравиците бяха насочени към Цено Казанджията и неговото дълголетие. “Четир-сет и пет градуса, ни повече – ни по-малко.”, тържествено обяви Кацата, размахвайки спиртомера над глава под дружните овации на присъстващите. След първоначалната еуфория, срещата навлезе в същинската си част и се заехме усърдно да нищим актуалните международни проблеми.

Та както си повиквахме един другиму за дълга на родината по разширяването и опазването на демокрацията в световен мащаб, Славко Босилека ненадейно скочи на крака, подритна стола назад, засили пестница и тежко я стовари връз масата. Чашите подскочиха, демонстрирайки слабостта на кухите стъклени изделия, когато останат празни, а после се разтъркаляха без посока.

– Тука е истината, да знаете! – забучи показалец в слепоочието си. – Тука-а-а.

В разлялата се тишина изненадано се вторачихме в Славко, а Кацата разбута с ръка пелената от цигарен дим за да фокусира по-добре. Имаше проблем с очите Марко Кацата, макар да не признава. Колко пъти налива малка ракия, пък в тефтера пише “ракия”, което ще рече голяма.

– Ей, Босилек! Леко с инвентара, бре! – подвикна той.

– Истината-а – продължи да чука слепоочието си и хвърля слюнки Славко. – Само тука! – цъклеше очи към нас. Просветлението Божие промени лицето му и то светна като неонова лампа.

– Айде бе, Босилек, сядай!- задърпа ръкава му Румбата. – Слушай за кодекса на талибаните, бе! Чуй какво говорят по новините!

Но Славко хич и не искаше да слуша, нито за кодекса, нито за талибаните, та се наложи да го подхванем и с дружни усилия го положим на задните му части. Столът жално изкърца, но устоя на бурния натиск. Босилекът се съпротиви за кратко, но после сякаш се обиди за нещо и се кротна. На слепоочието му, там където допреди малко набиваше показалеца си се бе появила яркочервена точка.

– Брех, маа му! Щом не уважавате истината, не я заслужавате – подскочи с трясък той. – Хайде, много ви здраве!

Заклатушка се, разбутвайки маси и хора и почти откъснал вратата от пантите изскочи в мрака.

– М-да-а! Бива си я джибровицата! – Кацата наплюнчи молива и старателно отбеляза изпитите от Славко ракии.

Заключението на кръчмаря скоро бе затвърдено от всички ни с изключително задоволство. На края,тези, които ги държаха краката, извъртяха едно хоро на мегдана, без музикален акомпанимент, в чест на новата реколта.

На следващата вечер, в разгара на диспута по важните теми – “за” или “против” акциза за вносната риба и тренда на южноафрикандския ранд след ратифициране протокола от Киото, отново бяхме изненадани:

Кольо Бичето се източи прав, театрално избута с крак стола и удари, ама не много силно, по масата. Ако го попитате не би си признал, но явно уважаваше инвентара на Кацата, който с влажен поглед изрази своята признателност.

– Да бе, тука е истината – забучи пръст в слепоочието си. – Не някъде другаде, а тук! – после забърса вестника от масата и пъшкайки го разкъса. Захвърля парчетии от него във всички посоки. – Не ми навирайте разните му там вестници, телевизии и други пишман медии. Манипулатори! Само тук! – зачука с показалец черепната си кутия. – Мислете, господа селяни!

– Ей, Биче! Не пра’и боклук, бре! – Кацата заплашително размаха ръчища.

– Бе, к’во ще ви светвам лампата и аз? – Кольо пристъпи към Славко и приседна на стола до него. Босилека вдигна ръка, правейки знак “победа” и две двойни ракии за миг долетяха на масата им.

От този ден нататък странна зараза плъзна из родната ни кръчма. На масата на Славко и Кольо започнаха да присядат и други съзаклятници.

Няколко вечери по-късно преоткрих Закона.

Бях позакъснял за спявката, но още от вратата ме втресе прозрение. Другарите ми се биеха по слепоочията, по земята се валяха разкъсани вестници, кабела на радиото висеше като опашка на магаре, а антената пречупена из корен. Дистанционното на телевизора бе затъкнало устата на препарирана глиганска глава. В неописуема глъч се открояваше боботещия глас на Кацата – Подлеци-и! Стига с лъжите! На-а-а! Тука е Истината, тука! “In vino Veritas!” – Това последното не го разбрах какво е, ама ще го питам сабале да каже.

И така, да обобщим на драгия читател.

Всемирният закон за цикличната концентрация и разсейване на истината гласи:

Истината идва на едно определено място – в нашия случай – Кръчмата на Марко Кацата, село Мирково, област Софийска

Истината идва по едно определено време – в периода между 19 и 22 часа, но по-скоро към третата и четвъртата чаша (Да е жив и здрав бай Цено Казанджията!).

Истината се разсейва, понякога лазейки, в различни посоки след работното време на кръчмата.

Цикличността на концентрацията на истината е 24 часа. Е, понякога цикълът се увеличава, но само в случаите, когато кръчмата е затворена, а това се случва изключително рядко.

Речник:

“In vino Veritas” – древна латинска сентенция

“Ἐν οἴνῳ ἀλήθεια” – древногръцки аналог на същата

“ В ракията на Цено е Истината” – адаптиран превод на български, както ми бе предаден от Марко Кацата.

Александър Белтов

07.01.2011г

Всички права запазени!

Новости към българския фолклор

Едно такова, недоспало, поомачкано, но иначе старателно избръснато момче, току се пръкна пред нас.

– Здравейте! – пое инициативата под тежките ни погледи.

– Здрасти! – ето затова уважаваме Славко Босилека. Възпитан човек, ей! Как бързо реагира.

– Приятно ми е – Матей Господинов! Журналист – подаде ръка през масата, като едва не катурна чашата на Славко.

– Леко, бе! – Босилека побеля от мисълта за последицата от непохватното пресягане на момчето. – Глей к’во направи! – ръката му сграбчи заклатилата се чаша и за по-сигурно вдигна и отпра един гълток.

– Ха сега, сядай! – поуспокоен Славко избърса с длан устни. – Ще удариш ли една малка?

– Аз, такова, като съм на работа … – заоправдава се младежа.

– Ха! Леле, че сериознен, а? – обърна присвитите си очи към мен Босилека и двамата прихнахме.

Момчето се поколеба за миг, но се взе в ръце и постъпи професионално:

– Е, добре. Щом е малка.

– Бравос! – подкрепи го Марко Кацата – Ашколсун, младеж!

– Маладец! – добавих и аз чуждестранен поздрав.

След първата наздравица, скрепила новото приятелство, последва втора, за храбрата и умна млада гвардия. Атмосферата придоби задушевен характер и се почувставхме някак близки. Така и трябва!

– Думай сега! –  Босилека се изтегна доволно и облегалката на стола изстена жално.

– Казвам се Матей Господинов, журналист – започна бодро момчето.

– Е, това го чухме. Давай натам! – подсетих го аз.

– Правя изследване на тема “ Фантастиката във фолклора на българина”.

– К’во, к’во? – Босилека ми взе думата от устата.

– Фантастиката във фолклора на българина – повтори журналистът. – Ще издаваме книга.

– Ба-а-а – взе участие в разговора и Кацата.

– В тази връзка събирам истории от фолклора.

– Лакърдии, а? – ухили се Славко – Имаме, имаме.

– А песни? – захапа куката младежът – Песни имате ли?

– Е, ако трябва ще ти ги изпеем. А, Каца? – обърна се към Марко, който се славеше с гласа си. Веднъж пускаха по радиото автентичен запис на Борис Христов. Знаем си ние, Кацата го може по същия начин.

– “Гра-а-дил Илия ки-илияя …” – запя за демонстрация Марко, отхвърляйки всяко съмнение.

– Те, чу ли? – поиска да се увери Славко. – Ще ги изпеем за теб. Ха, наздраве!

Щом звънът на чашите замлъкна и джибровицата се потопи в жадните ни гърла, на Славко му се отвори приказката:

– Слушай, е’ти фантастика, братче. Па ако искаш, вервай!

– Чакай, чакай – момчето извади касетофон, положи го между чашите и натисна червеното копче. – Няма да ни пречи, а на мен ще ми е полезен после – поясни притеснено. Славко махна с ръка, един вид “Може” и продължи:

– Като идваш насам си видял една голема нива долу, срещу Сандов хан. Точно до реката. Ма, ако не си обърнал внимание, няма значение. Та там, преди две лета, една нощ получихме житни кръгове. Е, така братче, предния ден си беше цело житото, а на другата сутрин, нарисувано – Славко се отпусна назад за да се наслади на ефекта. – Марко, сипи по още една! И по лимонада дай!

– Хей, да не би ромите нещо?

– К’во? Циганите? – Босилека рязко се наведе над масата и журналистчето се уплаши.

– Вижте,”цигани” е политически некоректно да се казва – заобяснява новият ни другар, но Славко го пресече:

– Коректно, некоректно – наш’те цигани комбайн немат.

– Е, те ако нямат, някой друг, който има. Че е нощ, няма значение. То всеки комбайн сега фар има – не се предаваше момчето.

– Абе, младеж, кой ти жъне посред нива? Или я почваш изначало или изобщо… Туй да не е ябълка, да ръфаш откъдето ти скимне.

– Да, бе – подкрепих логиката на Славко. – Плюс това, тоя комбайн трябва с парашут да е пуснат, а после с балон вдигнат от нивата. Няма други следи от него. Само ожъната по средата конфигурация (Видяхте ли – знам разни изкелифенчени думички).

– Е, каква беше конфигурацията? – извади бележник журналиста. – Ще ми го нарисувате ли?

– Нарисувай си го сам! Не е трудно. Ха-ха -ха – избухнахме дружно.

Журналистчето се смути и надигна лимонаденото шише.

– Не е трудно – боботеше Кацата.

– Не е – цвилех аз.

– Щом не е трудно, нарисувайте го! – момчето пробута тефтера си напред.

– Абе, младеж, ти среден пръст не мож ли нарисува? – Славко показа нагледно. – Ето, четири свити пръста, а средния изправен – навири го той гордо.

Момчето се изправи и грабна касетофона от масата. Цялото му присъствие излъчваше обида. Понечи да тръгне, когато Марко възмутено избълва:

– Глей го ти! Дошъл тук да търси, а когато намери, скача да си ходи! Слушай хората, бре, юнак! Така беше!

– Така беше – потвърдих. – Ако не верваш, ходи питай буновци. Те тогава се впрегнаха, щото мислеха, че сме го изтипосали за тях, а после се опитаха да го копират в наша чест. Много им се искаше да си направят и те в некоя нива, ама видеха, че е извънземно и не става.

– Вижте – приседна отново на масата момчето, – аз пиктограми съм виждал на снимки, ама таково нещо…

– Пикто – не пикто, среден пръст си беше. Аха – Славко поклати глава. – От срам ожънахме целата нива, още на следващия ден.

– Вижте, то има хора, които тълкуват пиктограмите, като символи, оставени от свръхразум, опитващ се да ни каже нещо.

– Ма ние си го разтълкувахме, бре! – развълнува се Славко – Житото какво дава? Брашно. А брашното прави хлеб. По-лани хлеба колко пари беше? Помниш ли? А сега колко е? А така-а. Верно ли е, значи? Верно е.

– Мда-а – съгласих се. – Това е тълкуванието.

– Ей! Ма-а му стара! – плесна се по челото Марко Кацата. – Дайте да организираме отряди за нощно дежурство. Пазачи, демек. Тия, извънземните, както са я подкарали да не земат да ни нарисуват туй нещо в лозниците или по джанките, че тогава …

– Ба-а – отроних, щом идеята на Кацата се взриви в главата ми.

– Брех, маа му! Верно, ако стане? – измуча на свой ред Славко.

– Пишете и мен! – неочаквано заяви патриотизма си журналистчето. – Не трябва да се допусне! – в ентусиазма си грабна и изля чашата в устата си.

Е, затова трябва да се уважават младите, казвам аз. Учат се и схващат бързо.

Стига да има мъдри хора около тях, разбира се.

Александър Белтов

13.01.2011г.

 

Всички права запазени!

По въпроса за кампаниите

Още щом приближих, нещо ме жегна, дето викат под лъжичката. Анатомия не съм учил, ама някъде там под сърцето трябва да е. Пък се зачудих, тая лъжичка супена ли е или чаена. Защото ако е супена, ще трябва да я усещам, кога клякам по нужда, че даже и да ме убива малко. Значи мога да твърдя – чаена е.

Нейсе. За анатомията друг път.

Тази вечер прозорците на кръчмата светеха особено.

И вратата трудно някак се отвори.

Марко бе приседнал кротко до Кольо Бичето и Славко Босилека. На останалите маси също бе необичайно тихо. Хвърлих бърз поглед наоколо. Уж всички имат чашки, пък то …

– Хей, Санде, яла тук! – Славко посочи празния стол. – Защо окъсня? За малко да започнем без теб.

– К’во става?

– Абе, става то – почеса се зад ухото Марко. – Уф, чакай да ти сипя, пък после – и се затътри към тезгяха.

– Имаме ден за размисъл преди гласуване. Ама нямаме време за цел ден, така че след малко почваме – включи се Бичето.

– А-а-а, размишлявате значи, така ли? Че то сега има ли избори? – почудих се да не съм пропуснал нещо. – Благодаря! – признателно се обърнах към Марко, щом се върна с една двойна.

– Има, бре. Защо да няма? Избираме символ на селото. Ще правим рекламна кампания – поде разясненията Славко.

– Рекламна какво? Кампания? – повторих, като че не бях чул добре.

– М’да. Нямаш ли символ, нямаш кампания. Нямаш ли кампания, нямаш туристи. Ще кандидатстваме за субсидия. Пари демек. Те ги дават, ама лого трябва. Символ. Ти не си ли чул за розата, дето ще я сменят? Куп пари – Босилека изрече толкова много наведнъж, че изначално не запомних всичко.

– Брей, тц-тц – разцъках език, щом запалих гърлото с един гълток. – Пари дават, казваш? За картинка?

– Ба-а – избуча Марко. – Аз предложих да е павурче, ама не слушат.

– Ей, нашка, двама сме за паавур – чето – изломоти Цено. Видно е, бе направил своя избор. – То, знайш …явн…гос.. бре – другото не стана ясно от водовъртежа в устата му.

– Леле-е, павурче. Ма то, искате на алкохолен туризъм ли да сме домакини? Само северняци ще прииждат. Ай, де не ви казвам с какво са известни. Тройки разни, разправят. А кой ще пази женурята? Дайте нещо по-западно – Кольо се направи сякаш мисли и не след дълго добави:

– Да речем, символът да е глава на бик. Можем и корида да организираме. Или пък надтичване с бичета от Козница до Хармана. Или, още по-добре от Гарата да почва – Лицето му грейна и надигна чашето към нас. – Ама какво заваляне ще бъде по надолнището, а? Хай наздраве!

– Сус бе, Кольо! – не вързах. – Ти ли ще вардиш кравите от разврат?

– Хей, бре, вие в ред ли сте? – оцъкли се Славко. – Хората цветя слагат, пролетни дъги и всекакви красиви неща, а те… Дайте да вземем ние розата, като я не щат. То и без това е платено за нея вече.

– Стига с тез цветя бе, Босилек! Таз нарисувана роза на краве лайно мяза. Ти що мислиш, я захвърлят. Ма, вие християни ли сте изобщо? – дедо Вергий се прекръсти. – Трябва нещо таквози да е. Свързано с християнството. Църковна утвар. Ох, мале! Прости им, Господи! – примоли се той и за по-сигурно целуна кръста.

– Какво да е това, бе дедо попе? – проехтяха гласове.

– Пък да видят заранта, докат козе мляко пият, златно кубе на църква как свети – оживи се Вергий. – Символът ще е кадилница, а рекламната кампания –  ” Елате в Мирково! От Ерусалим по-близо!”.

– Бе, че е по-близо – по-близо е – зачесахме се по главите. – Ама за нас. Така де! Пък да биете през час камбаната и да ни мирише на тамян ден и нощ … Не, не става – отхвърлихме го дружно.

– А халба бира? – светнах се. – К’во ще кажете? Да организираме Мирковски Бирфест.

– К’ва бира, бе, нашка? – Цено Казанджията надвика настаналата суматоха. – Ти да не би нещо, бре гро.. …нед …сом – завъртя центрофугата.

– Аз и парцуцата харесвам, бе Цено – признах чистосърдечно. – Ама да знаеш, хората на запад, таковата, бира лочат.

– Ей, Санде, стига с тая бира! – надигнаха се още гласове. – Бира немаме.

– То и рози нямаме вече, ама на – нали казвате, купчина пари за розата дават – направих драматична пауза (майсторски го изиграх, при това). – А бира сме имали. Тихо, ако не помните, че ще се изложите. Първата бирена фабрика в България е пусната у наше село. Преди сто и триисе годин, само Мирковска бира са пили.

– Да, ама тоалетни из село трябва да градим, че ще ни загрозят пейзажа и те – чуха се разумни гласове.

– Мда-а – наведохме глави и потънахме в размисъл, използвайки полезно времето за да изпразним чашите.

– А може и компас да изтипосаме – току изтърси Румбата. – Такъв Балкан нема никъде. К’ъв хайкинг само става!

– Хей, стига псувал! – удари го зад врата брат’чеда Ставри. – Дръж се сериозно.

– Абе, хайде по още един рунд с парцуцата, за размисъл, пък после ще гласуваме – Марко се заклати към извора на вдъхновението за не един поет.

– Давай! – зарадвахме се, че имаме още време за размисъл.

Поразмишлявахме още няколко пъти.

Даже се задълбочихме.

Не е лесно да взимаш решение, хей!

Да знаете какъв образцов изборен процес настана. Не е за разправяне. Но пък ще си имаме дузина нови столове и маси. Хем по-здрави, така. Да могат и други избори да посрещнат, де.

На заранта се питахме един другиго, но за съжаление никой не помнеше резултата от гласуването.

Пък после, като ни стегнаха кратуните, не само аз съжалих за Мирковския Бирфест.

Нейсе, да сме живи и здрави!

Нови избори ще дойдат.

А че символ вече имаме, то се знае.

Пък може някой да си спомни.

Хей, туристи! Хайде де!

Александър Белтов

01.02.2011г.

Всички права запазени!

Не вярвайте в духове!

– Ало! – избърсваше с кърпа мокрото си тяло и бе трудно да задържа телефонната слушалка. „Мамка му! Не могат ли да почакат?”

– Емил? – позна гласа на Елена, макар да не се бяха виждали дълго. Беше сигурен, че са приключили връзката си.

– Извинявай, ако не си сам! Трябва да се видим! – потрепери гласът ѝ. – Моля те!

– Аз съм. Мислех си, че едва ли ще ми се обадиш някога. Виж, историята с Весела – започна да се оправдава Емил, – аз не съм искал, така се получи …

– Не, остави тези работи! – изхленчи тя. – Спешно трябва да се срещнем. Не знам към кого да се обърна. Объркана съм много.

– Добре – съгласи се той. – След един час на нашето място. Ъ-ъ-ъ… искам да кажа в кафене „Стар аромат“ – прецени, че там е най-подходящо.

– Разбрах – зарадва се Елена. – Ще те чакам!

„Кога пък тя ме е чакала? Винаги закъснява, това поне не съм забравил.“ – Емил бързо започна да се облича.

Както бе обещала, наистина го чакаше. „Все същата си е. Неотразима, въпреки, че не се бе гримирала, което обичайно правеше“.

Емил приседна срещу Елена. Бе поръчала кафе за двамата. Нейното бе почти на свършване и тя въртеше притеснено чашата, като я разглеждаше от всички страни, сякаш бе музеен експонат.

– Здравей! Извинявай още веднъж … – поде Елена. – Пий бързо и да тръгваме!

– Хей, почакай! – изуми се Емил. – Не сме се виждали от толкова време. За къде бързаме?

– Отиваме на вилата – бръкна в чантата си и започна да рови припряно. – С твоята или с моята кола? Избирай! – подаде му автомобилен ключ. – И между другото, не си забравил английския език, нали?

– Не съм разбира се, защо? – повдигна вежди Емил.

– Ще ти трябва – загадъчно прошепна Елена.

Прозорците на вилата просветнаха отдалеч и Емил се досети, че Елена го води да се срещнат с някого. Не обичаше изненадите, но си прехапа устните и замълча.

Щом ги видя изправени на прага, той се смути за миг, после ококори очи и се изплези срещу тях. Посивялата му коса стърчеше нагоре, сякаш не бе виждала гребен от векове. Облечен в старомодни дрехи, сякаш извадени от театрална постановка, несръчно се опита да им се поклони. Емил бе виждал това лице и друг път.

– Ето, сега си приличам, нали? Все тази снимка показват – странен акцент, но въпреки това, английският си му бе достатъчно разбираем. После  бръкна в джоба на блейзера и внимателно извади от него  малка кутийка.

– Ето това – гордо вдигна ръка да го покаже. – Това работи. Казвах им аз, но на теории много не вярват. Петдесет и пет години и седем хиляди и шестотин километра в континиум.

– Какво? – Емил невярвайки разтърка очите си. – Елена, ако правите някакъв маскарад, само за да ми отмъстиш … – обърна се гневно към нея.

– Не виждаш ли? В началото и аз го помислих за актьор, но след като говорих с него, съм сигурна. Казвам ти – той е! – на един дъх избълва тя.

– Той е?! – зяпна Емил. – Ама за един и същ човек ли говорим?

– Аз съм – увери ги гостът със смешния си акцент. – Искам да ми донесете някакъв сборник, алманах или нещо такова за развитието на човечеството през втората половина на двадесети век! Да има от всички сфери на живота, включително и за науката. Да, най-вече за науката. Най-добре да бъде енциклопедия – потърка доволно ръцете си. – А, да не забравя! И да е на английски език все пак, моля!- помоли им се старчето.

Елена и Емил се засуетиха за миг, но после като по команда се запътиха към вратата.

След няколко часа бяха седнали заедно, а странният им посетител разглеждаше в ръцете си доста дебела книга, пълна с илюстрации.

– Хм, та значи казвате, това е подходящо – вдигна очи към тях. – Така ли? – Елена и Емил едновременно закимаха с глави.

Гостът сякаш забрави за тяхното съществуване и запрелиства с интерес страниците, като понякога тихо възклицаваше под носа си: „Охо, така ли? Виж ти!“, или пък, „Така си и знаех“. Накрая изглежда намери това, което бе търсил и вдигна поглед към притихналите си домакини.

– Да-а-а – провлачи той, – ето какво. Слушайте внимателно! – почеса върха на носа си. – Да разгледаме следния казус. Помислете! – вдигна показалец. – Ако аз мога да се появя петдесет и пет години след моето настояще, тук, а след това мога да се върна на мястото и времето откъдето съм тръгнал, то аз бих могъл да пренеса обратно знанието, което ще открия в бъдещето. Моето бъдеще е ваше настояще. Нали така? Тоест, аз мога да изпреваря моето научно време с половин век, ако използвам това, което видях, а в такъв случай в науката ще се появи необичаен скок в качеството на теориите и технологиите. Правилно, нали? – не дочака отговор и продължи: – Но, както виждам в този алманах – почука с пръст върху кориците, – такъв скок липсва. Ето! Няма – наплюнчи палец и попрелисти няколко страници. – По моему, вярвам и вие не ще отречете логиката, аз никога не съм бил тук в това настояще. Парадокс! – вдигна рамене и замислено се почеса по белите  мустаци. – Всъщност, за да съм откровен с вас, аз знаех това, просто исках да се уверя с очите си. Такъв съм си аз – показа пожълтелите си зъби в широка усмивка.

– Ето защо, от това следва – поклони се пред тях, – вярвам ще се съгласите, че аз днес не съм бил тук.

Емил и Елена се спогледаха.

– Доказателството за това държа в ръцете си. Тази книга – вдигна алманаха пред лицата им, – която така любезно ми донесохте – подпря с юмрук брадичката на лицето си. – И знаете ли? Изобщо, вие сте едни добре възпитани млади хора. А ние все обвинявахме младите. За всичко бяха виновни. Знаете как е… – запъна се малко. – Оплаквахме се едни на други: „Новото поколение това, новото поколение онова.“ Питахме се: „На къде върви този свят?“. Все нещо не ни харесва в младите. Обноски, музика, мода и така нататък. Но, да не ви отегчавам повече – разпери ръце. – От мен ви дължа едно голямо „Извинявайте!“. Приемете, че моята епоха се извинява на вашата.

Сетне тромаво се надигна от стола. Така изправен, дори бе по-малък отколкото им се стори в началото. Въздъхна, а погледа му смутено се отклони към върха на обувките му. Не знаеше как да им го каже:

– Съжалявам, наистина съжалявам, но сега трябва да потърсите спешно психиатрична помощ – закърши извинително ръце. – С подходящ курс на лечение, не след дълго ще забравите за духовете, които са ви спохождали – погледна ги закачливо изпод гъстите си вежди. – А-а-а-а, примерно, такива като мен – ококори очите си и се изплези с език, досущ като „онази“ прочута снимка.

Посетителят им направи пореден опит за поклон и без повече обяснения, бръкна в джоба на блейзера, направи странно движение, сякаш навиваше нещо с тирбушон и се разми в пространството. Столът на който допреди малко бе седял остана празен и Елена помисли, че трябва да седне. Краката ѝ трепереха неконтролирано и едва се държеше изправена. Опита се да диша бавно и равномерно, но сърцето ѝ ритмично галопираше.

– Мама му стара! – изруга Емил. – Дали ще ни повярват?

– Не – сигурна бе Елена, – но нали затова ще ни лекуват? Нали така каза той? Ти знаеш – сложи в чантата си дебелия алманах, – той винаги е прав. Ще ни излекуват и това е – нежно го подхвана за ръката.

– Да вървим!

Александър Белтов

17.12.2009г

 

Всички права запазени!

Безмълвни диалози

Страх блокираше същността ми. Стараех се не мисля за това, но тя неустоимо ме привличаше и караше да се държа странно за човек на моята възраст. Ако някой ме наблюдаваше би си помислил невероятни неща за мен. Но знаете ли какво? Ще бъда искрен – сигурно е прав.

Понякога слагах ръце пред очите си и така слепешката преминавах. Друг път, вече минал оттам, отварях очи и се връщах да Я погледна. Този ритуал стана задължителен за мен и повтаряше всеки нов ден. Отново и отново. Щях ли да се преборя с Нея? Щях ли да се вслушам?

Но, да ви спестя дългият и досаден увод.

Става дума за Картина. Не много голяма, положена в черна рамка. Прекрасна графика на неизвестен автор. Липсваше подпис в долната дясна част и това, още когато я видях ме озадачи. Дори не се бях пазарил за нея, някак знаех, че трябва да ми принадлежи.

Дни по-късно се върнах на площада, откъдето я бях купил, търсейки продавача. Търговците на сувенири безпомощно вдигаха рамене. “Не, никога не сме го виждали.”.

Картината изобразяваше отворен прозорец, с гледка към бурен океан. Вълнението сигурно бе седем – осем бала и плътна пяна покриваше склоновете на гигантските вълни. Тук-там, на малки участъци от водата, може да прозре истинския цвят на океана, а той бе черен. И няма как да е друго, това бе графика – изкуството на контрастите.

Когато купувах картината изобщо не Го забелязах, докато една вечер, любувайки се на картината с чаша вино в ръка, ми се стори, че виждам човешки лик в очертанията на разпенения океан. Отместих се вляво, вдясно, малко напред и крачка назад. Да, със сигурност бях отличил образ. Разпознах къдрави буйни коси, дълъг прегърбен нос, тънки присвити устни и полузатворени очи. Сега, когато Го определих, видението стана изключително контрастно и можех да го наблюдавам от всяко положение. Странно, бе обърнато към мен. Не бях си допил чашата, но реших, че е време за лягане. Дали не се бях изплашил? Не, сега като си мисля, не. Не и тогава.

– И защо искаш да го направиш? – на следващата сутрин се бях втренчил в Него. Какво бе това? Какви са тези гласове? Сведох поглед към краката си, някаква защитна реакция от моя страна

– Гледай мен! Попитах те нещо? – прокънтя дълбоко в мен.

Панически избягах, разбутвайки всичко изпречило се на пътя ми.

След време се успокоих и се върнах. Не трябва да си внушавам небивалици. Исках да Го видя.

– А, тук си! Така си и знаех. Бягството от проблемите не ги решава, знаеш това – същият беззвучен глас. Вледених се. Какво става с мен? Няма да гледам натам. Не искам да виждам.

Известно време съзерцавах съсредоточено старите си чехли. Трябваше отдавна да ги изхвърля и купя нови. Бяха изтъркани и придаваха на краката жалък вид.

– Какво ще спечелиш от това? – неволно бях вдигнал очи.

– От кое? – почудих се.

– Знаеш за какво става дума. Защо искаш да натопиш него за грандиозния провал? Той ще се случи. Знаеш това. Ти не участваше ли? Не си ли ти човекът, който винаги е казвал, че върви страхотно, макар той да не искаше твоето мнение? – цепките на очите Му блеснаха.

– А, това ли? За него ли става дума? – опитах се да се измъкна, но не успях. Веднага бях се досетил за кого пита.

– Разбира се, че за него. Защо искаш да го провалиш?

– Двадесет години, ето защо – изтрещях. Колко малко ми трябва! – Двадесет години служа, давам всичко от себе си, повечето негови идеи са всъщност мои. Всички реализации дължи на мен. И какво от това? – Набрах скорост. – Той продължава да расте. Има семейство, къща, приятели. Щастлив е. А аз? – От очите ми бликаха сълзи. Оставих ги да ме заслепят.

– Когато даде идеята за проекта, ти знаеше, че няма начин да успеете, нали? Изобщо не си мислил за успех – разсече ме на парчета той.

– Той ме използва! Не разбираш ли ? – изригнах насреща. – Двадесет години! Това, което е той, по право се полага на мен. Не мога да продължавам по този начин! Дойде време за действие! Ще взема това, което ми принадлежи – бях решен. – Кой ще ме спре?

– Да, така е. Използва те. Като него ли искаш да бъдеш? Помисли за това! Когато си готов, ела. Ще те чакам.

Загърбих Го и се отдалечих. Имах нужда от голямо черно кафе. А може би “ирландско кафе”? Добра идея. Голямо “ирландско кафе”.

Вечерта се прибрах късно. Седях кротко в отсрещния бар на улицата, а през мръсната витрина наблюдавах собствения си прозорец. Чаках да се стъмни. Изградих висока кула от празни чаши. Преди да тръгна, замахнах силно и с трясък я съборих. Учудих се. Чашите се оказаха по-здрави отколкото предположих.

След полунощ, пипнешком и олюлявайки се като самотен житен клас, пресякох тъмната стая. По пътя повалих нещо. “Майната му!”. Легнах си направо с дрехите. Бях чужденец в собствения си дом. “Утрото е по-мъдро от вечерта”, последното, което помня.

“Забравил съм да навия будилника” – Ядосах се сутринта. Бях се успал.

“Извини ме за закъснението! Трябва да мина през личния си лекар.“ – Излъгах за “добро утро” шефа по телефона. – Забравих да ти кажа, но имах доста неща да довърша и останах до късно. Остана ни още малко. Ще спазим срока – Исках да прозвучи оптимистично “.

Отправих се бавно към стаята, стискайки юмруци. Трябва да приключа с това! Още днес. Силен съм. От месеци се подготвям. Не, от години го чакам. Няма да се оставя да ми се влияе. “Но пасаван, драги! Но пасаван!”

– Готов ли си? – Един срещу друг. Лице срещу видение.

“Боже Господи! Трябва да давам обяснение на Картина! Аз не съм нормален!”

– Не на мен, на себе си обяснявай!

Обърнах гръб и позорно избягах.

Вечерите се прибирах късно, влизах по тъмно, а сутрин правех ритуала да преминавам със затворени в шепи очи. Мислех, че съм се преборил. Уверявах се десетки пъти и придобих увереност.

Но не бе така.

Проектът в службата се движеше точно, както планирах да бъде. Всичко това ме радваше безкрайно и в тези мигове забравях за нашия диалог. Неусетно се превърнах в редовен клиент на заведението, разположено срещу домът ми. Оставах до късно в компанията на стъклени студени чаши. Важното е, помагаше ми да не мисля за Него. Само още няколко дни. Дни ли написах? Не, поправям се – дни и нощи. Не можех да се отърва дори и нощем.

И така, продължавах с ритуала си и стисках зъби, надявайки се най-после да се свърши.

– Не издържа, нали? – Искаше да ми внуши пораженчество. – Днес е денят – продължи да се натрапва. – Каквото направиш днес, ще има тежки последствия. Не само за теб.

– Да, днес е. Ще направя каквото трябва.

– Ще направиш ли така, че проекта да успее, или ще го провалиш? – Полюбопитства. Не Му отговорих. Не е Негова работа! Забързах към вратата, намятайки сакото си.

Не спрях да се огледам пред огледалото. Днес външността ми няма значение.

Нямах време за повече.

Бурни аплодисменти, които винаги само той е получавал. В безупречния си бял костюм, яркочервена вратовръзка на жълти цветя, пригладена с гел побеляла, но изрядно оформена коса, златна гривна с инкрустирани диаманти и скъп часовник. Помпозно изправен в центъра на вселената. С арогантна усмивка, надсмиващ се над всички. Обхождащ с поглед всяко кътче на огромната банкетна зала, което, бях сигурен в това, бе убеден, че също му принадлежи.

Долавях коментарите на колегите – завистливи, лъжливи, раболепни и ласкателни. Единствено не и искрени. Бездуховни джуджета. Малки сдъвкани душици.

“Няма начин, председателското място го очаква. Отдавна драпа и този път със сигурност е негово. Утре стартира новият проект.” – Шепнейки си от ухо на ухо, потъваха в земята още по-дълбоко и ставаха още по-невидими.

Дойде и моят ред.

Ето, драги, нося скъп подарък.

Разгънах внимателно хартията и извадих графиката.

Той ахна. “Изключителна е! Благодаря ти! Ела тук!” – Прикова ме в здрава прегръдка. Със сигурност мачках скъпият му костюм. Разперих ръце покрай него. Картината бе все още у мен и можех да я виждам зад гърба му.

– Няма защо! – Насилих усмивка през рамото му, намигайки съзаклятнически на сърдития в Картината Образ. – Нали затова са приятелите?

Александър Белтов

16.07.2009

P.S. Но пасаван, драги!

Всички права запазени!

„Някой си“ бе там

От пръв поглед бе видно, че Денис Ронендал страда. Обилна пот бе избила по кожата, а през полуотворените му устни се процеждаше глухо хриптене. Дишаше на пресекулки – твърде неравномерно. Беше се завъртял на една страна, стиснал смачкания на топка чаршаф. Внезапно дишането му се успокои, отрони тиха въздишка, а очите под клепачите започнаха бързите си неконтролируеми движения.

Сънят, граблива птица от невидими висини, се стрелна, сграбчи с ноктите си Денис и го понесе.

В следващия миг той отчаяно стискаше с ръце възлест корен на растение, а може би това бе усукана лиана. Не разбираше къде бе попаднал. Краката му безуспешно подритваха в опит да отблъснат напред натежалото му тяло. Денис потъваше бавно, а отвратителна смрад блокира носа му. Почувства полазването на неприятна лепкавост по тялото. Някак си успя да се извърне назад и мерна малък силует в средата на полупрозрачни изпарения. Денис напрегна очи и съзря дребно ухилено човече, с червендалесто лице, приличащо на рисунка в детска книжка. Миг по-късно с удивление установи, че всъщност то не е съвсем непознато, само че сега се бе смалило почти до неузнаваемост. Помисли да извика името му, „Някой си! Това ти ли си?“, но се отказа. Дребосъкът се бе излегнал по гръб в сивкава тиня, но някак странно се държеше отгоре и. Подритваше смешно с малките си крачета, разперил ръце встрани, сякаш се радваше.

– Виж! – помаха към него за поздрав. – И ти можеш.

Денис усещаше плътната каша почти до устните си. Вонеше ужасно. И изглеждаше така. Отвратителна, бълваща смрадливи изпарения материя.

– Какво е това? – изпищя в ужас.

– А, това ли? – „Някой си“ загреба с ръка и чевръсто, при това с видимо удоволствие посипа главата си. Тя се разля по кестенявата му коса и се изтече обратно. – Не позна ли блатото на човешката безпринципност, его и завист? Това е горивото, което ти трябва, ако желаеш да движиш напред. Как мислиш стигнах до тук? Виж колко е лесно! Хоп! – разпери ръчички. – Отпусни се! Ела при мен, де! – закачливо хвърли шепа гадост по него. Не уцели и топчето сплъстена плесен падна току пред носа на Денис. Той почти изпусна корена, понечил да запуши с ръка ноздрите си. После премисли бързо, сбърчи нос, пое въздух и стисна устни. Вкопчи се в „спасителното въже“ и напрегна мускули.

– Е-е-е, отпусни се де! Не е страшно. Приятно е – и за да покаже потопи главата си, подобно хипопотам. – Видя ли? – победоносно изкряска „Някой си“ щом мазното му лице отново се показа на повърхността. – Единственото, ама наистина единствено условие е да не мислиш за нищо, освен за себе си – сините му очи бляскаха. – Няма нужда. Просто действаш и това е. Мисълта обременява. Това пречи, мили мой! – пропя нежно. – Йеху-у… – и въодушевено посипа главата си.

– Ами ако засегнеш някого? Безпринципност, его и завист, а другите около теб? – понечи да разбере Денис.

– Разбери, то инатец трябва. Уха-а, какъв съм инатлия! С глава камък разбивам, да знай’ш! – похвали се „Някой си“. – Другите? Пфу! – изплю се презрително. – Някой там има мисъл в главата, друг пък иска ред! Трети претендира основателно! Мачкаай! – заби юмрук в блатото и вдигна малък гейзер.

– Аз – потупа гърдите си. – Aз съм важният, ха – ха- ха! – от устата му захвърчаха слюнки.

– И това те радва? – Денис зяпна, като едва не се нагълта.

– Е, как не? Виж какво направих! – загреба пълни шепи.

– Наистина, сам направи това?– не вярваше Денис. – Ти напълни цялото това нещо?

– Е, аз съм, бе, аз! – провлачи глас „Някой си“. – Виж колко е огромно! – разпери ръце да покаже. – Разбира се, аз и никой др… – не довърши. Нещо в него изхълца и дребосъка се задави. Опита се да поеме дъх, но не се получи. Устата му бе препълнена с мазна слуз, която изби през ноздрите. Странно изцъкли очи и започна да потъва. Първо краката и торса, после раменете и накрая зачервената му глава изчезнаха под повърхността. Няколко въздушни мехури изплуваха и с пукот се пръснаха.

Денис задърпа отчаяно корена и дори му се стори, че започва да се измъква. После осъзна, че стиска не корен, нито някаква си там лиана. Това бе мокрия от пот чаршаф, който той продължаваше неистово да усуква. Обърна се по гръб, отвори сънливите си очи и се опита да вижда в тъмното. Успя да успокои ритъма на сърцето си и започна да отпуска юмруци. Сякаш опасността бе отминала. Поне засега. В главата му, като билярдни топки се заблъскаха твърде неприятни мисли. Денис Ронендал не бе светец, но със сигурност не се радваше на това.

„Господи, дано не е заразно!“

Александър Белтов

17.05.2010 г.

Всички права запазени!

Семра

Кипящо слънце ме озарява.

Раздува се и стоварва главоломно.

Б-у-у-у-м!

Милиард огнени къса ме подемат и политам на крилете им.

Врагове сме. Знам. Те също знаят. Нашите деди бяха. Децата ни ще бъдат. Причината? Не съм се замислял. В древността се говорело за това. Сега никой не се интересува. Някой някого прокудил в пустошта след семейна драма. Повярвали на различни пророци. Така продължило след тях. Не е важно за мен – който има време да чете.
Вървя към къщата. Подобие някакво. Малка съборетина от подръчни материали и боклуци. Те са там, но имам ли избор? Слънцето изяде част от лицето и ръцете ми. Хапе жестоко. Разкъсаната униформата виси дрипаво, но пагоните са на място. Мисля си, “Дали да не ги скъсам?”. Не, безсмислено е. Знам езика им, но не мога да мина за един от тях. Пясъкът, ситен и безвкусен, хрупа в устата. Давя се. Два дни се влача в тази безлюд. Водата отдавна свърши. Никой не може да ми помогне. Не ме и търсят. Аз съм поредният отписан герой на родината. В премреженият поглед започва да се размива очертанието на целта ми. Краката ми тегнат непосилно, напрягайки се да ме държат изправен. Дали ще я достигна някога? Остава малко. Започвам да броя крачките. Десет, пет, една.

Изправям се пред вратата. Парче картон, привързано с тел. Не чувам нищо. Дали са вътре? Дали са много?

Затварям очи, свивам юмрук и протягам ръка. Не чувам потропване. Продължавам да стоя със затворени очи, поемайки дъх преди да се осмеля да вляза. А след това.

Поглеждам напред.

На прага пред мен се появява малка фигура. Дете. Опитвам се да проговоря, но сухото ми гърло остава безмълвно. Земята се засилва и подскача към челото ми. Събуждам се от болка. По цялото тяло. А може би не е това. Аз горя. Върху челото ми се стича тънка струйка. „О, Господи! Благодаря ти! Жив съм!“ С усилие проглеждам. Трябва ми време. В сумрака различавам фигури. Две. Малки. Подвили колене, седят на земята. Едната се пресяга и благодатна струйка потича по лицето. Отварям уста да кажа нещо. Не успявам. Жаден съм и изгарям.

– Моля те, вода! – шептя.

Нищо не се случва.

– Моля те! Вода! – по-силен съм. Казвам го на техния език. Разбират и едното поднася миризлив съд. Не мога да го достигна. Главата ми е вкаменена. Фигурата се приближава съвсем и виждам дете. Иска да ми помогне. Повдигна главата ми и отпивам от течността. Вода! Не е прясна и има лош дъх, но нищо не желая по-силно. Успявам да разгледам детето отблизо. Момче. На възраст седем, осем, или девет години. Не мога да съм сигурен. Всички момчета изглеждат еднакво. Привиквайки към сумрака, успявам да разгледам и другото. Отново е момче. Очевидно по-малко. То изглежда доста уплашено. Поглежда ме иззад гърба на батко си. Не виждам другиго. Изтеглили са ме до вратата на къщата, но от вътрешната страна. Как ли са успели?

– Сами ли сте? Къде съм? – опитвам да разбера.

Не ми отговарят. Разбирам, че ги плаша.

– Не се страхувайте! Нищо няма да ви се случи! Ще почина и тръгвам – опитвам се да приседна, но не мога. Отпускам се. Лежа на твърдата земя и осъзнавам, че всъщност е пясък. Колибата няма под. Пясъкът под чергата на която лежа се променя по тялото. Унасям се.

– Какво правиш тук? – разтърсват леко рамото ми.

Трябва ми време. Получавам малко. В сумрака проблясва нещо пред лицето ми.

– Кажи ми какво правиш тук? – виждам какво блести. Нож. Докосва лицето. Този, който го стиска е жена. Разбирам, че е млада.

– Ще почина малко и тръгвам – казвам истината. Не ме е страх от нея. Нито от ножа. Аз съм воин. Изправен пред смъртта, няма да ме видят да хленча.

– Знам какъв си и откъде си дошъл – отдръпва ръката си. – Ще останеш колкото трябва. Когато си готов, ще напуснеш това място! Завинаги! Пий! – поднася ми съдинката.

Благодаря! – прошепвам, когато отпивам и заспивам.

Събуждам се, но не от болка, а от студ. Денем по тези места е горещо. Нощите студени. Привиквам с тъмнината и виждам две огнени очи. Напрягам се и виждам жената. Прегърнала децата лежи в отсрещния край. Малките са завити с нещо, но жената не. Оглеждам се. Аз съм завит наполовина. Дрипава черга ме топли от кръста надолу. Надигам се. Успявам, макар и трудно. Жената подскача и вдига ръка. Показва ми онзи нож. Вдигам бавно ръце. Показвам стисната в юмруци завивката си. Опитвам да покажа намерението си. Искам да дам завивката. През живота си не съм срещал такива очи. Бавно се приближавам до скупчените на пода тела. Внимателно наметвам жената и сам лягам до децата, но от другата им страна. Усещам очите и. Тя мълчи. Не иска да буди децата. Знам, ножът е в ръката и. Няма да се поколебае. Ще го забие в тялото ми, ако се осъмни и за миг. Аз съм спокоен. Протягам ръка и внимателно я полагам върху нейната. Тя продължава да стиска оръжието. Не я отдръпва от моята. Ние сме врагове, но сега прегръщаме две деца. Стопляме се. Изкарваме нощта заедно. Четири прегърнати тела.

На сутринта Семра, така се казва жената, изважда съсухрена питка. Разделя я на три. Две дава на децата. Третото парче разделя на две и ми подава едното.

– Това е за теб. Вземи, имаш нужда.

– Защо правиш това? Не си длъжна, знаеш го – питам, гледайки я в очите, но отговор не получавам. Уви, в този момент не мога да и върна жеста.

След толкова скромната закуска Семра се обръща към мен:

– Слизам до селото. Ще се върна късно. Ако не те намеря тук ще е най-добре за двама ни. Изобщо не трябваше да се срещаме – после добавя – Нямам излишна храна, но вода можеш да вземеш.

Денят изкарвам почивайки. Чувствам се по-добре. Искам да изчакам Семра и да благодаря. Мисля си, че един ден ще се върна. Искам да направя за тях нещо добро. От децата разбирам, че живеят сами. Имат баща, но не знаят къде е. От дълго време нямат вест. Така е по тези земи. Един ден просто изчезваш. Денят изминава неусетно. Слънцето се спуска зад хоризонта и не след дълго дочаквам Семра.

– Защо си тук? – изглежда притеснена. Не е очаквала да ме види.

– Искам да ти благодаря.

– Добре, разбрах. Няма нужда. Търсят те – очите и издават тревога. – Твоите хора бяха в селото. Ще дойдат и тук – сигурна е.

В този миг решавам какво ще направя.

– Бързо! Копай! – хвърлям се до една от стените на съборетината и започвам да рия с ръце.

– Ти луд ли си? Казах ти – усещам упрека, – търсят те и скоро ще те вземат.

– Копай ти казвам – не се подавам. – Нямаме време! Трябва да е дълго колкото тялото ми. Моля те! – обръщам на молба.

Отнема ни време, но сме готови. И ето чува се моторът на джип. Приближава се.

– Бързо! Трябва да се зария! – обръщам се към нея. Тя е готова. – Сложи това върху очите ми преди да зариеш лицето – подавам парче марля. Изваждам турникета от личния си медицински пакет и лягам по гръб в дупката. Налапвам единия му край. Има неприятен вкус на гума, но няма значение. Загребвам шепи и хвърлям пясък отгоре си. Започвам от краката и така нагоре по цялото тяло.

Ревът на приближаващата машина дава допълнителен импулс на действията ни. Децата се включват усърдно. Скоро открито остана само лицето.

– Остави краят на турникета да се подава съвсем малко над пясъка! Не забравяй да заравниш отгоре! Не трябва да личи! Не се притеснявай за мен! – изфъфлих с края на турникета между зъби.

– Добре, щом това е твоето желание – лицето й потъмнява.

Затварям очи и тя слага марлята, точно както бях поръчал. Трескаво хвърля пясък отгоре ми. Усещам как звуците от земния свят започват да заглъхват. Мъчително смогвам да дишам през тънкия турникет. Времето спира своя ход. Мисля, че съм зарит цяла вечност. Не ми стига въздух, но нямам друг изход. Искам да съм със Семра и децата. Времето за мен спря.

Бях погребан жив.

– Лейтенант !

Помислих, че става дума за някой друг.

– Лейтенант, дишайте! Хайде! – махат марлята от очите. Отварям ги. В премрежения ми поглед увисва непознато лице. Жена. – Жив сте! Внимателно ще сваля апарата за изкуствено дишане от устата. Не движете главата!

Ръцете правят тайнствени неща над мен. Усещам как въздуха стига дробовете ми и мога да дишам.

Къде съм? Коя сте Вие?”, мисля, а устата хрипти.

– Не се напрягайте! Сега ще повикам доктора – жената изчезва. – Повтарям Ви, не се напрягайте! Не сте се движил повече от месец – дочувам ехо.

Опитвам се да огледам. Не мога да задържам очите отворени. Напрягам се да извърна главата. Не успявам. Прикован съм. Разбирам, намирам се в болница. Отпускам се и бели спирали ме подхващат леко, завъртат в кръг, повдигат и понасят.

– Чуваш ли? – глас ме връща в реалността. – Намираш се в реанимацията. Машината ти бе взривена с директно попадение.

Проглеждам. Над мен виси непознато лице. Мисля си “Доктор”.

– Борим се за живота ти дълго време, но сега вече си вън от опасност – усмихва се. – Направо Господ те върна!

– Да, Господ и нейните две деца – мълвя.

– Да, да – докторът е чул. – Господ и нейните две деца. Само се успокой и отпусни! Ще мине доста време, докато можеш да разкажеш. Отпусни се!

Ще им разкажа. Разбира се, ще разкажа.

Сега вече мога да се отпусна и го правя с облекчение.

P.S. Семра, чакай ме! Ще се върна!

И ето ме отново в безкрайната пясъчна пустош. Аз и моят спътник – късата ми сянка, с която уви не мога да общувам. Знам пътя. Макар и въображаем, мога да го следвам. Ето там е хълмът. Вдъхвам си сили и се опитвам да бързам. Непосилно почти. Изчерпан съм, но желанието да ги видя е по-силно от всичко. Познатата съборетина, сякаш натисната в пясъка от изгарящите лъчи. Най-после пристигам. Последните крачки се провлачват, но някак по-големи. Не чукам, знам, няма да ме чуят. Изпълвам гърди и влизам. Нужни са секунди и привиквам с полумрака. Децата са тук.

– Здравейте! – поздравявам. Изтощен, жаден, но щастлив.

– Здравей! – не се плашат от мен. Вече не.

– Къде е Семра? Ще се върне, нали? – издавам нетърпение.

Мълчат.

– Ще почакам – присядам на земята. – Моля за малко вода! Дълъг път е.

Поднасят ми познатия мръсен съд. Благодарен съм, но не изпивам всичко. Не зная имат ли достатъчно.

Задрямал съм, защото не помня как протича остатъка от деня.

– Значи се върна? – Семра е изправена на прага.

Това е! Успял съм.

– Да, върнах се. Исках го! – отвръщам гордо.

– Ела отвън, трябва да говорим! – гали децата по главите, а на мен посочва вратата – След малко се връщаме – обръща се към тях – Изчакайте ни вътре!

Децата кимат, а ние излизаме.

– Защо си го направил не зная, но е късно да даваш отговор. Знаеш къде си, нали?

– Виж, Семра, там никой не ме чака – започвам. – Не е това, което исках от живота. Не правех неща, с които да се гордея. Не ме питай, моля те! И не ми показвай онзи нож, не можеш нищо да ми направиш!

– Как ни намери?

– Не се гръмнах, защото не знаех дали няма да те изплаша с дупка в главата – после добавям духовито – А и не исках да си развалям хубавото чело. Ти ме харесваш, нали?

– Дали те харесвам – тук няма значение. Ако ще ме питаш нещо, сега е момента, не пред децата. Колко смяташ да останеш при нас?

– Колкото ме издържите.

Тя не отговаря веднага и сърцето ми се свива на топка.

– Тук сме приблизително три години – най-после подема, – или поне мисля, че „там“ така се броят. Случи се посред нощ. Сирените за въздушна тревога още не бяха засвирили, но ние със съпруга ми вече бяхме будни. За щастие децата спяха дълбоко. Чухме свистенето на бомбите, когато вече бе късно. Първата попадна в нашата къща. Мъжът ми е имал нещастието да оцелее. Понякога се случват нелогични неща. Знам колко му е тежко без нас. Едно е сигурно, някога пак ще се съберем. Аз винаги ще го обичам, а и децата също. Извиках те навън, за да ти кажа: „Те не знаят“. Всяка сутрин излизам, както едно време, но сигурно сам се досещаш, че село няма. Работа също.

– А водата и хляба, които даваш, откъде? – чудя се.

– Вичко е въображение. Ако помислиш, че си в ресторант с отрупани маси – си там. Ако пожелаеш яхта в морето – то става. Така е. Ти сигурен ли си, че няма да те върнат?

– Да, взел съм мерки. Няма да се върна! Оставих писмо. Не съм написал причини, но няма да се върна.

– Добре, щом така желаеш. Остани, но децата не трябва да разберат. Те бяха щастливи в „онзи“ живот. Отнеха им го твърде рано! Нека поне тук го изживеят! – думите задавиха гърлото и тя започна да ридае. От прекрасното и лице към мен гледаха не очи, а бездънни езера. Езера от сълзи.

– Семра, кога ще им кажеш? Всичко е въображаемо. Ако искат друго, защо да не го получат? Аз мога да ви …

– Не, не и не! Те не трябва да знаят! – преглъща сухо. – Така е по-добре. Повярвай ми! Треперя от мисълта, че някой ден ще поискат нещо и то ще се получи. Тогава ще разберат истината. Не съм готова за това. Не разбираш ли какво се получава? – шепти. – Те са щастливи, защото не искат нищо.

Не мога да отрека правотата на думите. Щастливи са, защото не искат. Все пак, мисля си, трябва да им покажа, че има и други неща. Те го заслужават, както и ти, драги читателю, както аз, както всички. Трябва време. А време тук има достатъчно. Аз помня, че съм търпелив.

И съм все още.

P.S. Семра, помни! Не си сама!

– Ще дойдеш с мен, нали?

Външността и говори красноречиво. Не желае да ме оставя с децата. Застинала на прага, чака мен.

Да, разбира се” изправям се. Взимам кърпа и я омотавам на главата. Готов съм.

Вървим дълго и вървим безмълвни. Посоката – палещото слънце. Стъпалата потъват в сгорещения пясък. Всяка крачка е болезнено изпитание. Стискам зъби и се старая да не изоставам. Разтапям се бавно и всяка минута ставам все по-малък и по-нищожен. Нито за миг не се усъмнявам, че трябва да съм тук. Навред е слънце и пясък. Сливат се в едно.

Семра спира и ме изчаква. Погледа е някъде напред. Аз не разбирам още. Бялата и туника леко помръдва от галещ морните ни тела вятър.

Видение мое! Видение прекрасно! Идвам!

Задъхан, опитвам се да изхвърля горещия въздух от дробовете. Изравняваме се и виждам.

Смайвам се от неочакваната гледка.

Пред нас е разляло води прозрачно езерце.

Мираж?

Разтрисам се от внезапен порив, насилващ ме да се втурна. С огромно усилие се удържам и оставам до Семра.

– Огледалото на душата – за пръв път откакто сме навън проговаря. – Мнозина са чували, малко са намирали пътя, а още по-малко са стигали тук.

– Защо ме доведе? – не разбирам.

– Не желаеше ли да стигнеш до него? – гледа ме в упор с красивите си бадемови очи. – Ако е така, защо изобщо си с нас?

Изумен съм и безмълвен. Не мога да откъсна очи от водата. Привлича ме и същевременно отблъсква. Краката губят своята сила и трудно се държа изправен.

– Не се страхувай! Приближи и погледни отблизо! – леко ме побутва.

Невъзможно! Не пристъпям аз.

– Затова те доведох тук! Всеки може да каже “съжалявам!”. Но така ли е?

Бях онемял.

– Хайде, погледни душата си!

Не издържам и падам на горещия пясък. Очите се размиват в езерото. То разпръсква ярки слънчеви отражения навред и пред лицето ми блясва очертанието на огромна златна корона.

– Ако не го направиш, не се връщай при нас! – Семра прорязва като с кинжал сърцето ми.

Няколко мига, или цяла вечност, накрая събирам сила и бавно се изправям. С бавни и колебливи крачки, клатушкайки се тръгвам напред. Езерото ме очаква. Вижам, ярките лъчи, образуващи короната му, с всяка моя крачка започнат да изчезват. Пред мен се открива красотата на прозрачната вода.

Най-после се озовавам на брега на езерото и непосилна тежест захлупва плещите ми. Предавам се и със затворени очи падам на колене. Не чувам и не виждам. Сам съм.

Бавно се навеждам напред, положил длани на парещия бряг. Невидима сила вкоренява ръцете към земята и повече не ми принадлежат. Горещината бързо започва да попива в дланите, а след това нахлу през китките и продължава нагоре и нагоре. Изгарящи вълни препускат през лактите и като млади свободни мустанги устремно ме превземат отвътре и изцяло. Нищо не може да ги спре.

Огнено кълбо избухва в главата ми. Разпръсква милиарди частици от спомени, които отдавна смятах за безследно изчезнали. Искам ли да се съберат?

Достигнал съм края на пътя.

Събирам последни капки воля и отварям очи.

Взирам се в неподвижната повърхност.

Гледам в Огледалото на душата.

P.S. Семра, Благодаря ти, че сме тук!

Това ли съм аз?” Не вярвам. Лъжа е всичко и мираж! Кажи ми, моля те, че е така! Устните ми се прегръщат една друга. Не мога да ги разделя. Нямам воля да го направя. Очите горят, ръцете треперят, сърцето тупти.

Мога ли да чувствам болка? Да, боли. Непоносимо боли. Не вярвате?

– Прости! Трябваше да го видиш – Семра е паднала до мен. Обвива ласкави ръце около тресящите ми се рамена.

– Ти прости! Не исках да наруша покоя ви – ридая. Не мога да направя нищо. А искам.

– На първата ни среща изглеждаше ужасно. Не повярвах, че ще се видим отново. Когато се върна, едва те познах. Невероятна е промяната в теб. Предстои ти дълъг път – гали страните ми. – Можеш да идваш, когато има нужда. Погледнеш ли в душата си, ще знаеш можеш ли да си с нас. Ако мислиш, че можеш, знаеш как да се промениш. Знаеш пътя.

Ще остана с вас, Семра! Ще ме приемете! Знам пътя и ще го извървя” – заклевам се.

Изправям глава и се взирам в лицето и.

Гледам с очи на новородено.

23.06.2009

Александър Белтов

Всички права запазени!