За галактическите музеи на цивилизациите и някои практически съвети за ползата от нефта в други светове

След края на неприятелския артилерийски огън, ушите на Мунбър, освен че пищяха, бяха пълни с парчета хоросан и кал от разбитите стени на форта. Вражеските щурмоваци скочиха на крака. Мощен вик „Ура-а-а!“ накара черепната му кост да изпадне в резонанс, а опърлените косми на ръцете му настръхнаха. Задушлив дим напълни дробовете и той започна да се дави. Преви се на две и пяна закапа по гърдите му. След миг събра сили и вдигна глава. Патроните в револвера бяха свършили и той ядно замери с него знаменосеца на противника, който се препъна в него, но продължи да  напредва, развявайки ненавижданата от Мунбър цветова комбинация. Тренираният му за такива ситуации мозък взе решение – тактическо отстъпление. Скочи на крака, в израз на превъзходство потупа гърдите си срещу щурмоваците, обърна им гръб и се втурна на прибежки към изхода на горящото укрепление. Огнените езици подкастриха веждите му, плъзнаха по бузите и врата,някак намериха отвора на яката и нахално се спуснаха по превития гръбнак, за да опарят генералския задник. Това даде допълнително ускорение на храбрия воин и той на четири крака се озова до изхода. Бронираната врата се бе зачервила и вече беше стигнала подходяща температура за печене на телешки стек. Резето бе огънато, провиснало в двата си края като мустаците на древен китайски мъдрец и вече бе започнало да се топи. Самият Мунбър се беше озовал върху купчина от горещи железобетонни отломки, но това не бе пиедестал. В ушите му засвири симфония от звуците на летящ и куршуми. Зад гърба му стената от остри щикове напредваше с бързо темпо. Изправи се на два крака и се залюшка, хванал с ръце главата си. Само да имаше начин да потуши пламъците или някак да отвори вратата… Къде ли се намираха проклетите аварийни изходи? Пред очите му изникна червения цвят на табелата с инструкцията за пожарна и аварийна безопасност. Тъкмо навреме! Размаха ръце като вятърна мелница и поразбута дима. С опакото на мундира си забърса очи, а после и полепналата пепел по табелата.

„Уважаеми войнико, ако едва сега четеш тази инструкция, вече е късно и сигурно си изгорял в пожара. Всяка немарливост води до непредвидени усложнения. Да беше прочел инструкцията навреме! Подготовката е условие за оцеляване и трябва да знаеш това. Но ако все пак не си в това положение и желаеш да научиш как да действаш по време на пожар във форта, заповядай в щаба,  за да се запознаеш с нея.  Кабинет 142 – етаж 4, всеки вторник и петък от 14 – 16 часа (месец  август сме в почивка).

П.С. Пък мога да ти покажа и някои неписани хитринки в такава ситуация.

Началник на противопожарното ядро към Генералния щаб – цивилен съветник Харгриивс“.

– Харгриивс! – ревна Мунбър и отметна завивката от себе си. Седна в леглото и пусна крака на пода, където „от раз“ уцели отвора на чехлите. Сърцето му бе напът да изхвръкне през залепналата от пот пижама. Той се хвана за гърдите и колебливо се заозърта. Едва осветения циферблат на часовника показваше петнадесетина минути след три. Пожарът, щурмоваците, острите щикове и пищящите около ушите му куршуми, останаха в друго – нереално измерение. Сграбчи предницата на пижамата си, разтвори я и плахо плю в пазвата. До себе си чу равномерното похъркване на Гертруда. Мунбър ядно я сръчка с показалец. Тя се размърда и хъркането спря. Той бързо легна, обърна гръб на жена си и се зави презглава, притихнал в ембрионална поза. Сърцето му постепенно влезе в ритъм и позаглъхна. „Само да ми се мерне тоя всезнайко, Харгриивс!“ – прехвърча през започналия да работи в нощен режим мозък. „А може би наистина трябва да се отбия в кабинет 142 – етаж  4“, бе последната му мисъл, преди сънят отново да го приласкае в прегръдките си.

Пук! – чу тих звук в просъница.  Отвори очи и съзнанието му започна да се прояснява. Погледът му зашари по тавана, но в полумрака не откриваше нищо. Без да движи тялото си, започна да извърта главата си и от това го заболяха жилите на врата. Мъчението обаче имаше ободрителен ефект. Сгушената на кравай Гертруда грееше стъпалата си в хълбока му и все така не помръдваше.

Храс! – звукът бе прекалено близо.  Като че някой бе проникнал в дома му.

Седна в леглото и внимателно избута назад стъпалата на жена си. Пресегна се, отвори чекмеджето на нощното шкафче и вкара ръка вътре. Напипа дръжката на револвера, а това бе всичко, от което имаше нужда в тази крайно напрегната ситуация. Следващите му действия бяха подбрани и професионално изпълнени, чак до стисването за гърлото, или каквото беше там, на промъкналия се в кухнята на дома им нашественик.

– Когато го отворих, как се казва това… капачката на бурканчето, направи „пук!“ – изскрибуца яйцето-преводач, оставено на масата. – Пусни мене!

В здравата ръка на Мунбър се гърчеше онзи извънземен натрапник със сребрист прилепнал костюм, посещаващ планетата им от време на време. Съществото държеше едно от приготвените от Гертруда бурканчетата с боровинково сладко и вече бе успял да напъха вътре цял сноп от тънки пръсти. Генералът пусна гърлото или каквото беше там, на пришълеца, сграбчи яйцето-преводач и тъкмо да кресне нещо в него, се сети за спящата само през две стени Гертруда.

– За тебе няма ли уважение към заслужения отдих на двама видни граждани? – прошепна в него. Яйцето-преводач засвири като комар и върна отговор: Повтори, че не се чува!

– За тебе няма ли… – прогърмя Мунбър, но бързо овладя гласа. – Слушай, какво правиш по това време у нас?

Яйцето-преводач този път трябва да бе чуло, защото пришълецът заскърца в отговор.

– Взимам образец.

– Ще ти дам аз един образец!

Чуждопланетянинът извади полепналите в сладко пръсти от бурканчето на Гертруда и ги навря в дупка в долната част на лицето си.

– Готово. Образецът е получен – погали със задоволство прилепналия си сребрист костюм.

– Ти малък …! – наду бузи Мунбър

– Значи така – продължи пришълецът. – Седя си аз и наблюдавам на монитора прекрасния цветови оттенък на пръстените на супернова, когато при мен нахълта Къцокъл. Знаете го – шефа, и вика, Перицмех, транспортирай се веднага при земляните, че пак ще изпуснем да документираме поредния край на цивилизацията им.

– Стой! – ревна Мунбър – Ама как така? Ние не сме в края!

– И аз това казвам, ама Къцокъл не чува. Пита ме, колко пъти ви спасявах. Пък аз му ги изброих – вдигна ръка и показа четирите си тънки пръста – На, викам, толкова.

– Стига бе! – изписка Мунбър, но бързо снижи глас, за да не разбуди Гертруда – Така повече не може.

– Същото вика и Къцокъл – продължи да нарежда създанието от космоса с име Перицмех. – Така не може. Остави ги, вика, сами. Не им помагай, пък да видим докога ще изкарат.

– А! – зяпна Мунбър и започна да разтрива гърдите си през памучната пижама. – Къцокъл ли така каза?

– А ти не се мотай, казва още Къцокъл, ами спешно документирай последния им стадий на развитие, че да попълним витрината им в Междупланетарния галактическия музей на цивилизациите.

– Нищо няма да документираш! – изпъна тяло Мунбър.

– И ще изкарате още време?

– Как няма да изкараме, та нали затова сме разумен вид.

– Е, да де, ама преди вас и други така разправяха, пък … – не довърши пришълецът.

– Ние сме уникални пък.

– Достатъчно, за да се справите и с тази криза? – недоверчиво наведе глава Перицмех.

– Аха – отвърна Мунбър. – Дори се и готвим за всякакви варианти.

– Е, може и така да е, гледам преговори сте започнали някакви. То по-скоро караници, ама нали поне си говорите помежду си.

– Така е – гордо потвърди Мунбър. – Говорим си.

– Със силата на оръжията – добави Перицмех.

– Какво стана с онова куче, йоркширеца, което отнесе миналия път? – сети се да попита Мунбър, колкото да отклони темата. – Нашият президент си го търси?

– А, онова нещо? Отнесе половината пръст на Къцокъл, после събори и разби на парчета най-старата запазена ваза от периода на малатийския владетел Фрофр –двайсет и шести, заедно с праха на самия Фрофр – двайсет и шести. После се покри някъде.

– И?

– За да избегнем дипломатически скандал, направихме дубликат на вазата.

– А праха на този Фро … Фро … ?

– Събрахме с метлата каквото бе останало неразпиляно от вятъра, а количеството допълнихме с лунен прах.

– Имате вятър?

– Обичайно е около четвърта степен по скалата за циклони на вашия Бофорт.

Мунбър изсумтя и скри ръката си, все още стискаща револвера зад гърба си. Не си представяше как се мете по време на циклон с ураганен вятър от четвърта степен, но и не желаеше да знае.

– Но се обзалагам, че нямате авариен план за напускане на дома ви в случай на планетарен катаклизъм, а той може да се случи всеки момент – упорстваше Перицмех. – Къде ще се денете тогава?

– Напротив, готвим се – в съзнанието на Мунбър се появи пожарната табела на Харгрийвс от последния му кошмар. – Подготовката е условие за оцеляване – повтори написаното там.

– А дано! – доволно закима Перицмех. – Точно казано. Подготовка и пак подготовка. Казвах му аз на Къцокъл, но той си знае неговото. На края са, та накрая са! Гледай ги, вика, и без това всичко съсипват.

– Предай на Къцокъл, че със земляните всичко ще бъде наред. Генерал Мунбър казва това – изпъчи гърди той.

– Е, в такъв случай аз да тръгвам обратно.

– Тръгвай – махна с ръка Мунбър. С другата стискаше долнището на пижамата си, защото бе затъкнал револвера в ластика отзад и той бе натежал.

Сребристият не помръдваше.  Гледаше в нозете си, където с единия си долен крайник чертаеше малки полукръгове.

– Ама все пак да взема нещо – колебливо додаде той. – Така и така съм бил път дотук.

– На! Взимай! – Мунбър взе от масата бурканчето с боровинково сладко и го бутна в ръцете на чуждопланетянина.

– Чудесен образец – зарадва се Перицмех. – Ама ние сме двама в отдела.

– Ето, вземи още едно за Къцокъл!

Пришълецът не чака втора покана. Грабна двете бурканчета и заедно с яйцето-преводач ги навря в бездънния си костюм. Оттам като че лъхна на нещо познато.

– Какво е това?

Перицмех се сгъна и бавно извади от костюма трето бурканче. В него се клатушкаше някаква тъмна течност.

– Малко нефт – промърмори нещо пришълецът и Мунбър едва чу яйцето – преводач. – Бабата на Къцокъл го ползва за мазане. Много помага.

– Нефт? – зяпна Мунбър.

– И пие по три глътки вечер преди лягане – добави Перицмех. – Едни други баби са ѝ казали.

Мунбър продължаваше да се взира в бурканчето.

Без повече ритуали, Перицмех прибра бурканчето обратно в костюма, прекрачи направо през стената и изчезна от погледа на Мунбър, който бе виждал този фокус и преди.

Мунбър постоя около минута, вперил поглед в стената, после махна с ръка и се завлачи към спалнята. Имаше още около час преди съмване, или казано по друг начин – десетина часа преди да може да посети кабинет кабинет 142 на етаж  4. Днес вече бе вторник – ден за запознаване с инструкцията по противопожарна охрана.

„Подготовката е условие за оцеляване. Та нали им обещахме!“ – мислеше си той, докато внимателно се завиваше в леглото, за да не събуди Гертруда. „Добре че са напреднала цивилизация и не ползват  нефт за енергиен източник, че тогава как щяхме да си го браним?“

– Защо не го попита колко баби имат там, при тях? – промърмори Гертруда и се обърна на другата страна.

Александър Белтов

01.10.2018 г.

Всички права запазени!

За изпращането на сонди в дълбокия космос, доктрините… и още нещо

Нахлупил до очи бейзболна шапка, Мунбър усърдно косеше плъзналите из двора треволяци. Бе вършил същото преди седмица, а сега отново бяха навирили острите си стръкове, стигаха ръба на обувките му и досадно гъделичкаха глезените. Машината шумно се тресеше в здравите генералски ръце, а мирисът на прясно окосена трева натрапчиво изпълваше ноздрите. Гертруда бе излязла с приятелки, така че той се вихреше на воля, без да се налага да слуша вечните предупреждения за теменужките. Тъкмо когато в мисълта му образът на изпотено шише бира набра сила и придоби размерите на парен локомотив, Мунбър усети нечие потупване по гърба.

Извърна глава и едва не захвърли работещата на пълни обороти косачка. Зад гърба му стърчеше онзи индивид с прилепнали сребристи дрехи, който лекомислено бе обявен от Харгриивс за „зелен учен”, но, както бе пояснил по-късно, не в смисъл на „незрял”. Това се бе случило, когато заловен да се навърта в щаба, го бяха довлекли в кабинета на Мунбър. Тогава шпионинът, очевидно преминал специална школовка, майсторски се бе измъкнал от пехотинците и изчезнал вдън земя. Сега, отново демонстрирайки завидните си умения, сякаш се бе материализирал от нищото. В едната му ръка Мунбър разпозна онова яйце – преводач, което вече бе виждал по време на споменатата им първа среща, а в другата, бе провесил приличащ на малка сателитна чиния предмет.

Непознатият отвори уста и  Мунбър инстинктивно изключи мотора на косачката.

– Пак ме вдигате по тревога и заради вас обикалям из галактиките. Кхм, кхм, здраво се нагълтах с космичен прах, ще знаеш – изскрибуца яйцето в ръката на натрапника. – А от гравитацията на планетата ви с месеци ходя на санаториум за опорно-двигателния апарат. Засрамете се най-после, рох продох! – изражението на лицето му, според Мунбър, може би изразяваше гняв, а това си бе ситуация на пряка заплаха. Зачуди се дали да не го зашлеви с косачката. Огледа се за помощ, но освен чужденеца нямаше никой. Като капак на всичко и револвера му беше останал в къщи. Почувства се съвсем беззащитен.

– И да му „преепро мувей фкллл….” – поде отново съществото, но още не довършило изречението си, спря и започна да тръска енергично яйцето – И да му целувате ръка на Къцокъл, шефа, че ме е изпратил във вашия сектор за наблюдение – довърши транслатора. – Извинявай, нещо преводачът зацикля. С тези фразеологии и идиоми… Трудно му е – гузно поясни сребристият.

Мунбър изобщо не разбра къде, по дяволите, е това „вашия сектор за наблюдение” и защо трябва да целува ръка на някой си Къцокъл. Това представление най-вероятно беше хитра провокация на изкусен враг. Но, трябваше да признае това, беше добре режисирано и прекрасно изпълнено. Хванаха го неподготвен.

Запотените му юмруци отпуснаха дръжките на косачката. Той започна да пресмята за какво време може да изтича разстоянието до вкъщи, за да грабне револвера.

– Искам да кажа, – продължи съществото – ако не беше той, за да ме насади на това наблюдателно място, досега да са ви „прееехне…еее” – отново зацикли преводача. – Опаткали.

– Какво!? – изрева Мунбър. – Кой? Кого? – думата „опаткали”, като бъбречен камък в уретер, болезнено заседна в мозъка му.

– Ето – протегна ръката с чинията неканеният гост – това е част от ваша, изстреляна към дълбокия космос сонда. Втора поред. Добре, че не я изпуснах от екрана. Само си представи – тук се съдържат записи с наивното : „Ето ни – това сме ние и сме точно тук”. Направо си е „клокл веерс их”… – нова доза разтръскване помогна на преводача да намери точните думи: – Направо си е „Ела, Вълчо, изяж ме”1,  че и песни в съпровод сте пратили. А ако беше попаднала в неподходящи ръце, какво можеше да стане? – забърбори толкова бързо, че яйцето едва смогваше да транслира. – Първосигнална реакция е да унищожиш непознатото, защото още не разбираш идва ли заплаха от него. И според вашата доктрина „Стреляй пръв, или си мъртъв” какво ще се случи? – „Разбира ги тия работи” – с уважение към непознатия помисли Мунбър. За него нямаше съмнение – този със сигурност бе преминал спецобучение.

– А тази доктрина не е приета само от вас – продължи да нарежда непознатият. –На! – тикна сателитната чиния в ръцете на генерала – вземете си сондата и никога повече не го правете. Ама сте едни! – извърна гръб и с танцова стъпка се насочи към живия плет.

– Ей! – Досетил се нещо, Мунбър подвикна зад гърба му. – А какво е станало с първата сонда, щом казваш, че тази е втора?

Вече стигнал до целта си, сребристият се извърна:

– Първата? – на свой ред изви глас сребристият и транслатора изпищя от изкривения от премодулация сигнал. – Разбира се извадихте късмета на  начинаещия хазартен играч… Попадна в ръцете на наш бизнесмен. Оттам извади координатите на планетата ви, а после я набучи с камери, микрофони и такива неща. Сега продава билетчета на публиката. Голямо реалити, казват. Скрити манипулации или направо откровени лъжи. Войни за нефт, газ и други изкопаеми, а скоро очаквайте и за питейна вода. Но, шоу за публиката да става,  че инак е гладна за други неща, знаеш как е.

Мунбър не знаеше как е, но разбра, че нещата не са за хвалба и тактично си замълча.

Пришълецът помаха за последно, обърна гръб, вдигна крак, и грациозно, с коремно- претъркалящ стил се прехвърли над живия плет.

Останал сам, Мунбър заоглежда сателитната чиния в ръцете си, но не след дълго я захвърли на тревата. Понечи да я ритне, но в последния момент се отказа и кракът му увисна във въздуха. После се запъти към бараката с инструменти, за да вземе права лопата. Тренираният му за извънредни ситуации ум бе взел съдбоносно за човечеството и най-вече в защита на родината решение – на това място ще закопае чинията, а после ще помоли Гертруда да засади отгоре от любимите си разноцветни теменужки.

Малко преди да стигне бараката, изви врат и отправи поглед към синевата над главата си – дали някой някъде, там горе, къса билетчета?

ПС от автора – Благодарим ти, Къцокъл!

1 „Ела, Вълчо, изяж ме!” – българска народна пословица.

Александър Белтов

09.10.2015г.

Всички права запазени!

За нуждата от навременния ъпгрейд

Тийт-тийт-тийт. Сигналът, изскачащ от слушалката, с лекота пробиваше тъпанчето на Мунбър и нагло нахлуваше в аристократично издължения му череп. Болезнено си проправяше път през менингите в мозъка му, оставяйки след себе си разровени дълбоки траншеи, безброй разкъсани синаптични връзки и милиони смачкани неврони. След като приключеше гнусното си дело с главата на достойния генерал, гадният сигнал излиташе през другото ухо като свободна птичка нейде в ефира.

Причината за страданията на Мунбър бе проста – колегата му от висшия военен съвет генерал Стокър днес отсъстваше от кабинета си. И не само тази сутрин беше така. Притеснително бе и друго – дори когато отговаряше на позвъняванията на Мунбър се държеше като хлапак, на когото са отнели захарното петле от устата. Преди ден за пореден път беше отказал предложенията, направени от Мунбър. Просто така – без логични обяснения. Увърташе, говореше с недомлъвки, вкарваше странни думи, на които изобщо не им бе място, или насочваше разговора в друга посока. За огромно съжаление на Мунбър, ефектът неизменно бе един и същи – отказ. Само да го намери – хубаво щеше да го нареди, мислеше си той. Висшия военен съвет не е игра.

Тийт-тийт-тийт – сигналът от телефона продължаваше да издевателства над психиката му, а това някак засегна достойнството и честолюбието му.

Мунбър тресна слушалката на секретния апарат и цялото му бюро се разклати като събори снимката му с парадна униформа. Той стисна с два пръста позлатената рамка и като се убеди, че е невредима, с облекчение я изправи на място. Мисълта му отново се върна над проблема с взаимодействието. Откакто въведоха видеоконферентната връзка с цел оперативност на действията, не бе срещал почти никого от колегите си. Е, разбира се, с изключение на един-двама, с които от време на време се разминаваше по коридорите на огромната сграда. И за всичко, със сигурност е виновен онзи технически гений – проклетият Харгриивс. С назначаването му за цивилен съветник, в помощ на членовете на съвета по отбрана – каквото и да означаваше това, започна истинска техническа революция. Оттогава всичко като че ли се обърна с краката нагоре.

Кокалчетата на стиснатите му юмруци изпукаха и от това го заболя. С неохота отпусна пръсти. Доближи до прозореца дотолкова, че дъхът от отворените му устни запотиха стъклото в малък кръг. Гневът в гърдите му набираше мощ. Мунбър впери поглед в широкия вътрешен двор на внушителната сграда с нетрадиционна за архитектурата геометрична форма. Беше тихо и пусто. Усети лек сърбеж на кожата, когато двете му рунтави вежди се срещнаха малко над началото на издължения му тънък нос. Стисна зъби, но веднага се усети и с нежелание отпусна долната си челюст – личният му стоматолог наскоро бе хвърлил грандиозни усилия, в желанието на генерала да запази остатъка на живите му все още зъби. Технологията за вграждане на изкуствени импланти, макар и масово навлязла в стоматологията не му се нравеше. Той си беше останал чиста проба традиционалист. Един вид – естествен. Считаше това за възвишено и човешко, а не като Харгриивс с неговите технически нововъведения и куп неразбираеми джаджи, накачулени по него.

Щом се сети за цивилния си помощник, изпусна ядно въздух. Извърна се и с отскок се тръшна на стола. Той превъртя колелца и от тласъка на тялото му се затъркаля, докато не опря гръб в противоположната стена. Гадост! Без да става, с крака се добута обратно до бюрото и вдигна слушалката като светкавично набра номера на Харгриивс.

Не се наложи да чака дълго защото отпуснатата фигура на глезеното дете, рожба на любовта на техническата революция и човешкия гений, скоро се появи на вратата. Вероятно, помисли си с ревност Мунбър, тази любов е била консумирана само една – единствена нощ – и това е била нощта, в която е бил заченат самият Харгриивс.

Мунбър скокна от стола, подхвана стресирания Харгриивс за ръкава на широкото му, пълно с джаджи сако, и го повлачи със себе си по коридора. Същевременно на излизане успя с крак да докачи вратата, като я засили след себе си така, че тя оглушително тресна зад гърбовете им.

– Води ме при почтения генерал Стокър – разпореди Мунбър, – че откак инсталира проклетата видеоконференция не сме се виждали. По дяволите, съвсем не зная къде са забутали кабинета му. Някакво разместване сте правили…

Краченцата на Харгриивс сякаш омекнаха от тежестта на тялото му и Мунбър трябваше да полага двойни усилия, за да мъкне унилия си помощник.

– Сега ли? Може би не е удобно… – опита се да се откачи той.

Няколко крачки по-късно, след като стана ясно, че няма да му се размине, Харгриивс се съвзе, стегна се и примирено поведе генерала из дългите коридори на ведомството. Дори то изглеждаше странно притихнало, сякаш уплашено пред устрема на Мунбър. Тук – таме се разминаха с няколко патрулиращи пехотинци, които сепнато отдадоха чест и това бе всичко.

Когато Харгриивс внезапно спря, едва не бе прегазен от задъхания Мунбър. За щастие доблестният генерал някак успя да се усуче около тялото на крехкия си съветник и да го заобиколи.

– Ето тук са… вътре. И генерал Стокър е тук… всъщност, целият съвет – смутолеви Харгриивс, застанал пред врата с надпис „Сървър. Вход – забранен”. Засенчи с една ръка клавиатурата на кодовата брава и тайно от Мунбър набра някакъв код. Езичето едва доловимо щракна и Харгриивс без особен ентусиазъм натисна дръжката.

Пред погледа на Мунбър се откри неочаквана гледка. В неголямото помещение нямаше никой. Не би било вярно да кажем, че бе празно, защото бе приютило някакви апаратури

– Ето там – махна неопределено с ръка Харгриивс.

– Какво там? – не схващаше Мунбър.

– Там са.

Мунбър безцеремонно избута отпуснатия си съветник и пристъпи непоколебимо напред.

Огромен метален шкаф с остъклена вратичка издаваше едва доловим звук, вероятно от охлаждащите го вентилатори, монтирани на горния му капак. Мунбър се приближи и хипнотизирано се вгледа в съдържанието му.

Първото, което видя, бяха няколко стелажа с множество светкащи устройства, свързани със снопове кабели. Успя да преброи поне десетина. Очите му трескаво зашариха из дълбините на шкафа. Опита се да се съсредоточи на някое от устройствата. На неголяма метална кутия със стърчащ от нея сплескан кабел се мъдреше напечатан на принтер етикет „адмирал Кос“. Тънък процеп просветваше ритмично в зелена светлина. На стелажа под него компания му правеше „генерал Стокър“. Неговата кутия пробляскваше с учестен ритъм. „Защо, по дяволите, тогава не отговаря на телефона?” – болезнено като ръбест камък тази мисъл се изтъркаля в главата на Мунбър. „Глупава идея” – гневно отбеляза той. Та нима тази светеща като коледна елха кутия можеше да отговаря вместо Стокър? Какви ги дрънкаше малкия пакосник?

– Мое дело. Виртуални генерали – обади се зад гърба му Харгриивс. – Видеохолограма за образ и чат-бот в едно – Беше възвърнал част от самочувствието си и сега в гласа му дрънна онази нотка на самохвалство, която Мунбър бе чувал толкова често. – Започнах, когато се пенсионира стария адмирал Канън и трябваше спешно да се попълни дупката. Тогава получих първото си разрешение – направо отгоре – посочи с хилавия си показалец тавана.

Мунбър инстинктивно погледна натам и слюнката, която бе събрал в устата си, се изля в гърлото му. Това го задави и той се закашля. Харгриивс услужливо го затупа по гърба, но уцели изпъкналите като моряшки възли прешлени на гръбнака му и генералът се извърна с насълзени, но кръвясали очи. Харгриивс отскочи благоразумно и изчака началника си да се съвземе.

– После написах скриптовете за един-двама генерали и след като никой не усети подмяната, получих пълен картбланш. Не след дълго ето ти цял висш военен съвет – допълни разясненията си, веднага щом генерала възвърна нормалното си дишане.

– Какви са тези скриптове? – кресна Мунбър щом осъзна думите на Харгриивс.

– Скриптове като скриптове – сниши се Харгриивс. – Чат-бот, управляван от тези скриптове, преминава успешно теста на Тюринг …

– Води ме веднага при този Тюринг! – гласът на Мунбър премина във фалцет. – Какъв тест ще му измисля само.

– Ама той е живял миналия век – заоправдава се Харгриивс. – Тюринг само е формулирал тезата, на която се опирам, че за да повярва човек на разговор с машинен код, той – човекът, трябва да бъде умишлено объркан. Да бъде вкаран в заблуда. Сложно е за обяснение, но целта ми е някога, когато разработим Изкуствен Интелект тези чат-ботове да бъдат заменени с него. Един вид ще направя ъпгрейд на системата – гласът на Харгриивс отново придоби сила. – Изкуственият Интелект ще има способността да се самообучава, по този начин да се самоусъвършенства и следователно да взема адекватни решения. Изкуственият Интелект най-вероятно ще превъзхожда човешкия – довърши и изправи глава.

– А тези кутии какво правят тогава? – изрева Мунбър и слюнката му напръска очите на Харгийвс. Той примижа и запази известно мълчание преди да отговори.

– Тези само отговарят – отвърна, когато най-сетне отвори очи.

– Отговарят глупаво – контрира Мунбър. – Действаме глупаво.

– Това означава само, че имате глупави колеги – спокойно отбеляза Харгриивс. – Навсякъде се случва.

Генералът потръпна и инстинктивно се попипа по колана, където по усет намери анатомично изрязаната дръжка на револвера. Това бе солидното доказателство от което в този момент имаше нужда. Не беше глупаво съновидение с кошмара, наречен Харгриивс, а бе немислима реалност – висшия военен съвет беше заменен от дрънкащи глупости метални кутии. Добре тренираното му съзнание усети нечие посегателство над националната сигурност на страната. Кръв нахлу в лицето му и той почервеня. Тънка прозрачна сълза се събра в крайчеца на окото, но остана там. Генералите никога не плачат. Харгриивс притеснено проследи ръката му.

– Иначе са чисти и тихи. С една дума не създават проблеми – започна да изтъква качествата на творението си той.

– Ти – малък… – не намери думата Мунбър.

– Само да не отпада захранването. Това е единствената ни грижа – невъзмутимо продължи Харгриивс.

– А онова там – Мунбър посочи противоположния ъгъл, където бе приютен друг подобен шкаф. – Какво е?

– Това е правителството.

– Какво! – Мунбър стисна дръжката на пистолета. Тук вече намирисваше на държавна измяна.

– Проклетите избори и постоянните новоназначения, генерале. Ама избирателите не разбират и не разбират. Постоянно ръчкат за промени. Но, както казах и преди – имам пълен картбланш. Много по-икономично е така – само сменяме етикетите на кутиите. Никакви разходи, а още по-важно – никакви грижи. След като се разбра, че системата функционира в съответствие от заложеното…

– А тук? Какво имаме тук? – Мумбър прекъсна поясненията на съветника си. С бързи крачки се озова до солидна махагонова врата, стискайки в ръка извадения револвер. На височината на широко отворените му очи, върху месингова табела бе изтипосан черен калиграфски надпис „Президент“. Мунбър сбърчи лице, а сълзата в крайчеца на окото му бързо удвои обема си. Прочете надписа втори път – но до съзнанието му достигна същата дума. Нямаше грешка. Посегна със свободната си ръка към дръжката, но се спря. Тялото му се вдърви за миг, а после по войнишки направи „кръгом”. Мушна обратно револвера в кожения кобур и тръгна към смутения Харгриивс. Искаше му се да стисне това бледо гръклянче с изпъкнала адамова ябълка и да стиска, стиска. Вместо това подмина съветника си като подхвърли през рамо:

– Няма нищо повече за гледане. А ти не се мотай – действай! Ъпгрейд трябва.

Харгриивс повдигна хилавите си рамене и разпери ръце в жест „Казах ви, генерале“. После внимателно затвори вратата след себе си, наведе главица и заситни да настигне генерала, чиято фигура бързо се бе смалила.

– И, по дяволите, Харгриивс, рестартирай Стокър, че работа чака! – отекна в коридора.

Александър Белтов

17.12.2014г

Всички права запазени!

За влиянието на небесните тела върху хората, или какво мислят зелените учени

Разказът  „За влиянието на небесните тела върху хората, или какво мислят зелените учени“ може да намерите публикуван в сборник  български фантастични разкази „Скакалци в програмата“  – Издателство „Ентусиаст 2013г.

История с изчезнало куфарче, или защо за всяка играчка си има възраст

От зеления чай, подарък от пратеника на Моремба, червата на Генерал Мунбър, зазвучаха като военен оркестър на Националния празник. Завладя го гадното предчувствие за дълъг и неприятен ден. Обеща си да не се подава повече на експерименти с нетрадиционни напитки и се върна на прекъснатия си мисловен процес.

Тази сутрин Мунбър размишляваше над екзистенциален въпрос от национално значение. Търсеше отговор на задачата как да се съкрати първоначалното военно обучение, така че всеки гражданин на държавата да може да изпълнява военните си обязаности към родината, без излишно губене на време в специална подготовка – и то на специално място. Да не говорим за ограничения брой квалифицирани инструктори – тъкмо достигнат високото ниво и хоп – отишли в пенсия. Виж, ако бяха трето поколение военни, както самият Мунбър, то задачата не бе никак трудна.

С умиление, мислите му го върнаха в детството, когато играчки му бяха пистолети, автомати и ръчни гранати на които дори защитния щифт можеше да се издърпва. Баща му, като интелигентен и прозорлив родител, умишлено подменяше от време на време играчките с истински оръжия, така че, както се казва – момчето да свиква. С неподправена гордост си спомни дупките в стената на дрешника, когато една нощ се опита да застреля измисления герой Торбалан, с когото плашеха децата в квартала. От тогава Торбалан не си бе помислял да прекрачва прага на родния му дом. Да – усмихна се Мунбър, – това е логичното решение. Подготовка от най-ранна възраст, тогава, когато се оформят най-важните черти на човешкия характер. Но как да принудим цивилните лигльовци да не вият за граждански, човешки и всякакви други “псевдо” права. Ще ревнат до Бога, та и отвъд. Ето го главния въпрос: правото или задължението е приоритет за Държавата? Какъв, по дяволите, може да е разумният баланс. Гражданските права по Конституция или задължението на всеки гражданин за защита на Родината. Той с усмивка заложи на задължението. Да не говорим, че времената го изискват, но, хайде да не се разпростираме нашироко и по този въпрос.

Приглушеното трополене, сякаш някой тича по коридора, прекъсна мислите на Мунбър. На вратата припряно се потропа, и още недочакал разрешение, задъханият Харгриивс изпълзя иззад нея.

– Код’вете! – завъртя език в уста и избълва слюнчест облак, който бързо се разсея, полепвайки по идеално излъскания паркет. Той неразумно пристъпи на това място и се подхлъзна. Разпери ръце като акробат, балансиращ по въже, но се удържа прав.

– Харгриивс! – изкомандва Мунбър – Спри и поеми въздух, че нищо не разбирам!

– Изгубихме ядрените кодове, генерале! – изхвърли притеснението си на показ зачервеният Харгриивс.

– Докладвай, Харгриивс! Без паника! – изрева Мунбър.

– Няма друго ядрено куфарче, тоест има, но е празно. Боже мой, носи го Президентът – Двойник. То е само за камуфлаж.

– Как така го е загубил, мамка му! Имах предвид, не мамката на Президента, Харгриивс!

– Да, де… Не мамката на Президента – Президент. За Президента – Двойник, може, ама той не е виновен – доуточни услужливо Харгриивс.

– Не трябва да се разчува, разбра ли! Изтрийте кодовете на ракетните установки и вкарайте нови. Запечатайте ги в плик и ги сложете в ново куфарче. – “Ако бе така лесно да сменим и Президента-Президент!” – еретична мисъл забули за миг разума на Мунбър и той стисна устни в старанието си да не изпусне и дума от нея.

– Ще подменим кодовете, разбрах, а да изтрием ли и паметта на Президента-Президент? Някак неудобно ще е да си спомня случката?

– Как, по дяволите, Харгриивс? Какво предлагаш? – Мунбър приближи опасно близо Харгриивс и той предпазливо се сви.

– Ами, просто – с хипноза – прошепна Харгрийвс и припряно се огледа зад гърба си. – Ще му внушим, че тази случка е само кошмар, а другото ще свърши неговото съзнание. Сънищата не се помнят, нали?

– Аха – изръмжа Мунбър, макар да не бе съвсем сигурен за сънищата. Той например, бе сънувал себе си с генералска униформа, дълго преди да бъде произведен генерал и това помнеше отлично.

– Така че, когато дойде на себе си – продължи Харгриивс, – съзнанието му само ще изтрие връзките към записа на събитието с куфарчето и готово. Ние така лекувахме вице – Президента, когато простреля на лов шейха на Моремба, но някак неловко се получи, та затова питам. С Моремба няма проблем, вече им сложихме нов шейх… почти същият като стария – така че, може и да не забележат изобщо, но вицето…

– Какво стана с него? – очите на Мунбър потъмняха в мрачно предчувствие за вицето, а от споменаването на Моремба, стомахът му се сви в колика.

– Е, той забрави за стрелбата и лова изобщо и от тази гледна точка, всичко е наред. Но, има нещо друго. Бих казал – проява на страничен ефект. Докато бе под хипноза, вицето разкри някои факти. Неудобни, бих посочил също така, и в голяма степен деликатни.

Харгриивс изчака малко, но след като Мунбър не реагира, продължи: – В университета, вицето бил гей, после се оправил, но пък разбрахме, също така, че има извънбрачна дъщеря и то от леля си, а съвсем наскоро взел огромен дар, лобистки подкуп от …

– Стига, Харгриивс – достатъчно! – Мунбър понечи да запуши с длани ушите си. – Категорично забранявам да прилагате хипноза на Президента!

Харгриивс кимна и се сниши.

– Нито на мен, някога – допълни Мунбър след миг. – По какъвто и да е повод. Това е заповед!

– Разбрах, Генерале, разбрах – с неохота отвърна Харгриивс. – Само да добавя – за вицето… другият страничен ефект. Сега е забравил изобщо кой е. Тъпчем го с медикаменти и да се похваля – имаме успех. Той се научи да повтаря “ Ние сме основател и основен стожер на Демокрацията по света. Наше право и задължение е да я браним навред и със всички средства.” – с една дума готов е да си довърши мандата.

– Добре, Харгриивс, твърде добре – похвали го Мунбър. – Но, някак си тази дума – “Демокрация”, хм, струва ми се малко чуждоезична? Хем сме основател и стожер, пък хем не наша дума.

– Ще я заменим – веднага изрази готовност Харгриивс, – колко му е. Ще я заменим, подменим където трябва, и наложим “Народовластие”. Още днес се заемам – оживи се той.

– Как пък го измисли – “Народовластие” – възкликна Мунбър.

– Ами – вдигна рамена Харгриивс, – то нали това означава.

– Така ли? На народа? Странно. Я, по-добре да си остане Демокрация.

Харгриивс подмина репликата на Мунбър без коментар.

– Та думата ми бе за Президента и куфарчето … – подсети го Харгриивс.

– А, да. Предизборната кампания на Президента може да е част от живота му, но по дяволите, Харгриивс, по никакъв начин животът му не е предизборна кампания, така че трябва да се действа по някакъв начин. Предложи друго, Харгриивс!

Той не схвана съвсем идеята на Мунбър, но това едва ли имаше значение.

– Хм, Генерале, освен да приложим груб метод … – предложи Харгриивс.

– Слушам – Мунбър опъна вратни жили напред. Макар да не харесваше отпуснатия си съветник, той си бе умник.

– Щом не позволявате да го изтрием с хипноза, тогава да му устроим друга страшна случка. Тя ще бъде още по- фатална и тя ще измести от съзнанието му тази, реалната. После ще му разкрием, че е станала грешка, но той вече няма да помни случката с куфарчето – тоест реалната.

– Дай пример? – идеята си бе обещаваща и Мунбър наостри слух.

– Отвлича го неустановена досега от нас група и го държат за заложник, като същевременно имат някакви искания към правителството. Може и да са глупости, но това няма никакво значение за нас. После ние ще проведем зрелищна акция и ще го освободим с много пушилка – за пред камерите, нали така. Ние имаме отлични сценаристи, режисьори, актьори… сцени и декори. След това, на Президента ще обясним, че това е за тренировка на нашите антитерористични сили, а той самият не е бил уведомен, за да бъде реално учение и да проучим всички аспекти на поведението на обекта. Всичко се върши в негова полза и за негова лична безопасност.

– Хм – изсумтя Мунбър, – твърде рисковано. Президентът не е добре със здравето. А и на тази възраст… Не, не става. Нека помни за куфарчето с кодовете.

За известно време Мунбър и Харгриивс се умълчаха. Правеха се на замислени и всеки се надяваше на другия да намери решение. Упражнението им по актьорство бе прекъснато от отривисто почукване на вратата. Едно такова – същинско военно почукване си бе това.

– Влез! – изкомандва Мунбър, доволен, че бе избавен от досадното мълчание.

Излъскан пехотинец с уставна крачка пристъпи в кабинета. Ето такива бойци харесваше Мунбър. Не можеше ли проклетия Харгриивс да се научи на тези елементарни неща – любуваше се на застиналия пред него войник.

– Господин Генерал – зарецитира пехотинеца, – от бюро “Изгубени вещи” на Кметството оставиха за Вас това куфарче на портала. Проверихме го на детектор за взрив и скенер, чисто е. Ето, има и надписан плик за Вас – войникът внимателно постави куфарчето на бюрото.

– Добре, пехотинец! Свободно! – изчака боецът да излезе с вдървената си осанка и веднага се зае да разглежда куфарчето. Повъртя го от всички страни, разтръска го, но му се стори, че бе празно. Във всеки случай не изглеждаше подозрително. Бе твърде леко при това. На дръжката бе стегната пластмасова червена пломба, обхващаща и двете части на куфара, посредством две блестящи метални халки. Не бе разкъсана и изобщо изглеждаше наред. Подаде го на Харгриивс, който на свой ред го заразглежда с любопитство, а той разкъса пликчето с напечатаното си на него име и се зачете в бележката: “ Вземи куфарчето, Мунбър, и го прибери някъде на сигурно място! Малки сте още. Това е прекалено сериозно, дори за могъща страна като вашата. И, рох продох*, Мунбър – измислете друга игра! Една планета имате.”

– Какво пише там, генерале? – попита Харгриивс, без да вдига глава, взирайки се в дръжката на куфарчето.

– Да го приберем някъде… хм, на сигурно място – изръмжа Мунбър. – Той ще ми дава съвети…

– Това не е нашето куфарче, генерале – изписка Харгриивс. – Това куфарче е на червените. Нашето е със синя пломба.

– Мамка му, Харгриивс, този ги е объркал! – лицето на Мунбър почервеня. – Ще му дам аз едно “рох продох”, само да ми се появи пак!

– А, имате предвид онзи – “зеленичкият” гост? От него ли е бележката? – загря Харгриивс. – Ако е той – мисля, че не ги е объркал. – Първо затресе немощните си рамена, а после започна да се смее – Ха-ха-ха. Разменил ги е. Разменил ги е умишлено, за да ни предпази.

*Препратка към разказа “За влиянието на небесните тела върху хората, или какво мислят зелените учени”

Александър Белтов

29.07.2012г.

Всички права запазени!

Аберацио иктус, или за ползата от детските енциклопедии

– Хм, наистина ли е пластмасов и мога да говоря чрез него? – генерал Мунбър претегли на ръка мобилния телефон. Стори му се подозрително лек.

– Разбира се, Генерале! – с готовност отвърна Харгриивс. – Заредил съм и картата Ви – тя също няма метал, имам предвид пътечките. Няма никаква опасност. Между другото, новият Ви пластмасов пейсмейкър е дори по-добър от стария. Сложете този колан – подаде му навит на руло черен колан. – Вижте, токата е превъзходна имитация на никел, но не е. Това е за да не Ви паднат панталоните в …

– Добре – прекъсна го Мунбър. Не желаеше да го подиграват, но Харгриивс бе дяволски наблюдателен. Този смахнат, гениален кучи син. Мотаеше се наоколо, но само защото самият Президент стоеше зад гърба му. В противен случай, Мунбър отдавна да бе бил шута на цивилния дърдорко.

Всичко започна с приемането на строго секретния План за окончателното решение. Според Мунбър, именно Харгриивс бе внушил идеята на Президента. Три години по-късно, за Мунбър се появи шанс да нахлуе в историята. Не изпитваше чувство за вина пред врага, който дори нямаше да пострада, а само ще бъде поставен “в невъзможност да предприеме ответна реакция”. Мунбър бе горд, че сам измисли този евфемизъм, предназначен за медиите. Биологичните единици на врага ще останат невредими, но оръжията им ще бъдат “извадени от употреба”. Как ли? Просто и гениално. Ще бъдат поразени от изкуствено създадена бактерия, разяждаща всяка метална сплав, за извънредно кратко време. Около тридесет до четиридесет минути няма да остане бляскав метал в зоната на поражение – това според изчисленията на Харгриивс.

Мунбър се замечта. Представи си, че след време ще му издигнат статуя, величествено изправена на централен площад, по подобие на английския Адмирал Нелсън.

Докато мислите стройно маршируваха в главата на генерала, мобилният телефон зазвъня в ръцете му. Мунбър с почуда прочете надписа на дисплея и чевръсто прехвърли пластмасовия уред в лявата си ръка за да отдаде чест с дясната.

– Господин Президент! – изпъчи гърди и впери поглед напред към нищото.

– Мунбър, – изграчи Президентът – излиташ точно след двайсет минути!

– Слушам, Господин Президент!

– Не ме прекъсвай, Мунбър! Първата ескадрила нанесе изпреварващ удар по врага и Планът е в ход. Двамата с Харгриивс да сте на път за столицата на “Острова на злото”. На крилете на нашите храбри воини, демокрацията ще бъде доставена и в най-мракобесното място на планетата. Всички новинарски екипи са вдигнати и ще бъдат на линия. Искам националният ни флаг да се вее на централния площад. Ще получиш указания всеки момент! Действай! – Президентът прекъсна линията още преди Мунбър да отговори еднозначно “ Слушам, Господин Президент!”

И докато Генералът все още стоеше мирно като сетер пред пъдпъдък, на вратата се почука. След изръмжаването на Мунбър тя рязко се отвори и излъскан морски пехотинец, току що излязъл от химическо чистене, със строева крачка пристъпи към бюрото.

– Господин Генерал, указанията на Президента! – изрецитира, вдърви снага и се загледа през Мунбър, сякаш бе трансперантен. Стискаше тънка червена папка, чиито корици бяха запечатани с холограмен стикер. “Защо пък червена?” – помисли Мунбър, но сметна, че дори политиците гледат холивудски филми. Пресегна се и чевръсто издърпа папката от ръката на куриера.

– Свободно, пехотинец! – освободи вестоносеца, скъса стикера и нетърпеливо разтвори кориците. Два мозъчни импулса време му бе нужно да разбере, че пред него е точно това, което е. Тоест, това което бе там е точно това, което … честно казано, за нас, цивилните, няма значение, но за Мунбър това бе смисълът на цялата му военна кариера.

– Харгриивс, потегляме незабавно! На нас се пада високата чест и изключителна отговорност… – Мунбър остана със зинала уста, докато се опитваше да довърши по-помпозно, но на военните така или иначе не им се удаваше. Бързо осъзна това и довърши простичко – да сразим врага.

– Подготвили сме специални самолети, пластмасови разбира се – поде въодушевено Харгриивс – На тях има всичко необходимо за водене на една съвсем неконвенционална война. Пластмасови оръжия, патрони, радиостанции. Наричайте ме “Господарят на детайлите”. Всичко съм предвидил.

– Харгриивс! – повиши тон Мунбър.

– Господарю на детайлите, искате да кажете – любезно му напомни нахалникът.

– Тръгваме! – съкрати обръщението си към него Генералът.

Когато самолетът влетя в заразената зона на врага, Мунбър със задоволство установи, че на земята под тях не бе останала сграда, автомобил или поне нещо здраво. Отвисоко се виждаха купчините пепел, остатък от проядения метал и неговите сплави.

– Чудесна работа, Харгриивс! – прииска му се да стисне ръката на гадния дребосък, но нямаше възможност, тъй като управляваше самолета.

В началото на нашата история пропуснахме да споменем, че преди да оглави Генералния щаб на Военното министерство, Мунбър бе изтъкнат генерал от славните ни ВВС. Не бе пилотирал пластмасов изтребител и затова полетя с особена тръпка. Да не говорим как ще изглежда на снимките, щом стъпи на поразената територия на врага, запечатан на пластмасовата камера, носена от Харгриивс, който бе настанен на седалката зад Мунбър.

– Господарю на детайлите, искате да кажете, Генерале – изперчи се Харгриивс. – Вижте заобиколени сме от изцяло неметални предмети. Ето, аз нося в себе си един контролен предмет, малък метален кръст и вече забелязвам първите признаци на ръжда. Стените почервеняват, а тези дребни подутини скоро ще се превърнат в мехури и ще цъфнат. Не след дълго той ще се превърне на купчинка прах. Нищо не може да спре бактерията, нито дори предварителното специално третиране на повърхността на метала. Изключително агресивна, преминава през всичко, а като имам предвид всичко, то означава … Всичко. Устойчива е на непознато екстремни температури в минус и плюс.

Мунбър закима доволно, докато дълбока бръчка не проряза високото му чело, а кафявите очи потъмняха до черно.

– Харгриивс, самовлюбен гений майчин! – без видима причина се подпали той – Това вярно ли е ? “Всичко” означава “всичко” ли?

– Да, нищо не може да я спре. Тя е вече около нас. След няколко минути ще се уверите. В пълна безопасност сме. Нали Ви казах, помислил съм за всичко.

– Мамка ти, Харгриивс! – изхърка Мунбър – Защо не разглеждаш Енциклопедии от време на време? – опита да прекърши пластмасовия щурвал – Неотдавна четох на внучето, че външното земно ядро се предполага да е в течна форма на метал. С какво ще бъде заменено, след като бъде разложено на прах?

– А-а-а, вярно! Нагоре, давай нагоре! – зарева Харгриивс – Не, назад! Давай назад!

– Хайде сега, като вместо глава носиш пробита манерка на рамене, търси друга планета, ама наистина много бързо, цивилен сопол такъв! Там да забием националния флаг.

Александър Белтов

20.07.2011г.

Всички права запазени!

Не вярвайте в духове!

– Ало! – избърсваше с кърпа мокрото си тяло и бе трудно да задържа телефонната слушалка. „Мамка му! Не могат ли да почакат?”

– Емил? – позна гласа на Елена, макар да не се бяха виждали дълго. Беше сигурен, че са приключили връзката си.

– Извинявай, ако не си сам! Трябва да се видим! – потрепери гласът ѝ. – Моля те!

– Аз съм. Мислех си, че едва ли ще ми се обадиш някога. Виж, историята с Весела – започна да се оправдава Емил, – аз не съм искал, така се получи …

– Не, остави тези работи! – изхленчи тя. – Спешно трябва да се срещнем. Не знам към кого да се обърна. Объркана съм много.

– Добре – съгласи се той. – След един час на нашето място. Ъ-ъ-ъ… искам да кажа в кафене „Стар аромат“ – прецени, че там е най-подходящо.

– Разбрах – зарадва се Елена. – Ще те чакам!

„Кога пък тя ме е чакала? Винаги закъснява, това поне не съм забравил.“ – Емил бързо започна да се облича.

Както бе обещала, наистина го чакаше. „Все същата си е. Неотразима, въпреки, че не се бе гримирала, което обичайно правеше“.

Емил приседна срещу Елена. Бе поръчала кафе за двамата. Нейното бе почти на свършване и тя въртеше притеснено чашата, като я разглеждаше от всички страни, сякаш бе музеен експонат.

– Здравей! Извинявай още веднъж … – поде Елена. – Пий бързо и да тръгваме!

– Хей, почакай! – изуми се Емил. – Не сме се виждали от толкова време. За къде бързаме?

– Отиваме на вилата – бръкна в чантата си и започна да рови припряно. – С твоята или с моята кола? Избирай! – подаде му автомобилен ключ. – И между другото, не си забравил английския език, нали?

– Не съм разбира се, защо? – повдигна вежди Емил.

– Ще ти трябва – загадъчно прошепна Елена.

Прозорците на вилата просветнаха отдалеч и Емил се досети, че Елена го води да се срещнат с някого. Не обичаше изненадите, но си прехапа устните и замълча.

Щом ги видя изправени на прага, той се смути за миг, после ококори очи и се изплези срещу тях. Посивялата му коса стърчеше нагоре, сякаш не бе виждала гребен от векове. Облечен в старомодни дрехи, сякаш извадени от театрална постановка, несръчно се опита да им се поклони. Емил бе виждал това лице и друг път.

– Ето, сега си приличам, нали? Все тази снимка показват – странен акцент, но въпреки това, английският си му бе достатъчно разбираем. После  бръкна в джоба на блейзера и внимателно извади от него  малка кутийка.

– Ето това – гордо вдигна ръка да го покаже. – Това работи. Казвах им аз, но на теории много не вярват. Петдесет и пет години и седем хиляди и шестотин километра в континиум.

– Какво? – Емил невярвайки разтърка очите си. – Елена, ако правите някакъв маскарад, само за да ми отмъстиш … – обърна се гневно към нея.

– Не виждаш ли? В началото и аз го помислих за актьор, но след като говорих с него, съм сигурна. Казвам ти – той е! – на един дъх избълва тя.

– Той е?! – зяпна Емил. – Ама за един и същ човек ли говорим?

– Аз съм – увери ги гостът със смешния си акцент. – Искам да ми донесете някакъв сборник, алманах или нещо такова за развитието на човечеството през втората половина на двадесети век! Да има от всички сфери на живота, включително и за науката. Да, най-вече за науката. Най-добре да бъде енциклопедия – потърка доволно ръцете си. – А, да не забравя! И да е на английски език все пак, моля!- помоли им се старчето.

Елена и Емил се засуетиха за миг, но после като по команда се запътиха към вратата.

След няколко часа бяха седнали заедно, а странният им посетител разглеждаше в ръцете си доста дебела книга, пълна с илюстрации.

– Хм, та значи казвате, това е подходящо – вдигна очи към тях. – Така ли? – Елена и Емил едновременно закимаха с глави.

Гостът сякаш забрави за тяхното съществуване и запрелиства с интерес страниците, като понякога тихо възклицаваше под носа си: „Охо, така ли? Виж ти!“, или пък, „Така си и знаех“. Накрая изглежда намери това, което бе търсил и вдигна поглед към притихналите си домакини.

– Да-а-а – провлачи той, – ето какво. Слушайте внимателно! – почеса върха на носа си. – Да разгледаме следния казус. Помислете! – вдигна показалец. – Ако аз мога да се появя петдесет и пет години след моето настояще, тук, а след това мога да се върна на мястото и времето откъдето съм тръгнал, то аз бих могъл да пренеса обратно знанието, което ще открия в бъдещето. Моето бъдеще е ваше настояще. Нали така? Тоест, аз мога да изпреваря моето научно време с половин век, ако използвам това, което видях, а в такъв случай в науката ще се появи необичаен скок в качеството на теориите и технологиите. Правилно, нали? – не дочака отговор и продължи: – Но, както виждам в този алманах – почука с пръст върху кориците, – такъв скок липсва. Ето! Няма – наплюнчи палец и попрелисти няколко страници. – По моему, вярвам и вие не ще отречете логиката, аз никога не съм бил тук в това настояще. Парадокс! – вдигна рамене и замислено се почеса по белите  мустаци. – Всъщност, за да съм откровен с вас, аз знаех това, просто исках да се уверя с очите си. Такъв съм си аз – показа пожълтелите си зъби в широка усмивка.

– Ето защо, от това следва – поклони се пред тях, – вярвам ще се съгласите, че аз днес не съм бил тук.

Емил и Елена се спогледаха.

– Доказателството за това държа в ръцете си. Тази книга – вдигна алманаха пред лицата им, – която така любезно ми донесохте – подпря с юмрук брадичката на лицето си. – И знаете ли? Изобщо, вие сте едни добре възпитани млади хора. А ние все обвинявахме младите. За всичко бяха виновни. Знаете как е… – запъна се малко. – Оплаквахме се едни на други: „Новото поколение това, новото поколение онова.“ Питахме се: „На къде върви този свят?“. Все нещо не ни харесва в младите. Обноски, музика, мода и така нататък. Но, да не ви отегчавам повече – разпери ръце. – От мен ви дължа едно голямо „Извинявайте!“. Приемете, че моята епоха се извинява на вашата.

Сетне тромаво се надигна от стола. Така изправен, дори бе по-малък отколкото им се стори в началото. Въздъхна, а погледа му смутено се отклони към върха на обувките му. Не знаеше как да им го каже:

– Съжалявам, наистина съжалявам, но сега трябва да потърсите спешно психиатрична помощ – закърши извинително ръце. – С подходящ курс на лечение, не след дълго ще забравите за духовете, които са ви спохождали – погледна ги закачливо изпод гъстите си вежди. – А-а-а-а, примерно, такива като мен – ококори очите си и се изплези с език, досущ като „онази“ прочута снимка.

Посетителят им направи пореден опит за поклон и без повече обяснения, бръкна в джоба на блейзера, направи странно движение, сякаш навиваше нещо с тирбушон и се разми в пространството. Столът на който допреди малко бе седял остана празен и Елена помисли, че трябва да седне. Краката ѝ трепереха неконтролирано и едва се държеше изправена. Опита се да диша бавно и равномерно, но сърцето ѝ ритмично галопираше.

– Мама му стара! – изруга Емил. – Дали ще ни повярват?

– Не – сигурна бе Елена, – но нали затова ще ни лекуват? Нали така каза той? Ти знаеш – сложи в чантата си дебелия алманах, – той винаги е прав. Ще ни излекуват и това е – нежно го подхвана за ръката.

– Да вървим!

Александър Белтов

17.12.2009г

 

Всички права запазени!

Семра

Кипящо слънце ме озарява.

Раздува се и стоварва главоломно.

Б-у-у-у-м!

Милиард огнени къса ме подемат и политам на крилете им.

Врагове сме. Знам. Те също знаят. Нашите деди бяха. Децата ни ще бъдат. Причината? Не съм се замислял. В древността се говорело за това. Сега никой не се интересува. Някой някого прокудил в пустошта след семейна драма. Повярвали на различни пророци. Така продължило след тях. Не е важно за мен – който има време да чете.
Вървя към къщата. Подобие някакво. Малка съборетина от подръчни материали и боклуци. Те са там, но имам ли избор? Слънцето изяде част от лицето и ръцете ми. Хапе жестоко. Разкъсаната униформата виси дрипаво, но пагоните са на място. Мисля си, “Дали да не ги скъсам?”. Не, безсмислено е. Знам езика им, но не мога да мина за един от тях. Пясъкът, ситен и безвкусен, хрупа в устата. Давя се. Два дни се влача в тази безлюд. Водата отдавна свърши. Никой не може да ми помогне. Не ме и търсят. Аз съм поредният отписан герой на родината. В премреженият поглед започва да се размива очертанието на целта ми. Краката ми тегнат непосилно, напрягайки се да ме държат изправен. Дали ще я достигна някога? Остава малко. Започвам да броя крачките. Десет, пет, една.

Изправям се пред вратата. Парче картон, привързано с тел. Не чувам нищо. Дали са вътре? Дали са много?

Затварям очи, свивам юмрук и протягам ръка. Не чувам потропване. Продължавам да стоя със затворени очи, поемайки дъх преди да се осмеля да вляза. А след това.

Поглеждам напред.

На прага пред мен се появява малка фигура. Дете. Опитвам се да проговоря, но сухото ми гърло остава безмълвно. Земята се засилва и подскача към челото ми. Събуждам се от болка. По цялото тяло. А може би не е това. Аз горя. Върху челото ми се стича тънка струйка. „О, Господи! Благодаря ти! Жив съм!“ С усилие проглеждам. Трябва ми време. В сумрака различавам фигури. Две. Малки. Подвили колене, седят на земята. Едната се пресяга и благодатна струйка потича по лицето. Отварям уста да кажа нещо. Не успявам. Жаден съм и изгарям.

– Моля те, вода! – шептя.

Нищо не се случва.

– Моля те! Вода! – по-силен съм. Казвам го на техния език. Разбират и едното поднася миризлив съд. Не мога да го достигна. Главата ми е вкаменена. Фигурата се приближава съвсем и виждам дете. Иска да ми помогне. Повдигна главата ми и отпивам от течността. Вода! Не е прясна и има лош дъх, но нищо не желая по-силно. Успявам да разгледам детето отблизо. Момче. На възраст седем, осем, или девет години. Не мога да съм сигурен. Всички момчета изглеждат еднакво. Привиквайки към сумрака, успявам да разгледам и другото. Отново е момче. Очевидно по-малко. То изглежда доста уплашено. Поглежда ме иззад гърба на батко си. Не виждам другиго. Изтеглили са ме до вратата на къщата, но от вътрешната страна. Как ли са успели?

– Сами ли сте? Къде съм? – опитвам да разбера.

Не ми отговарят. Разбирам, че ги плаша.

– Не се страхувайте! Нищо няма да ви се случи! Ще почина и тръгвам – опитвам се да приседна, но не мога. Отпускам се. Лежа на твърдата земя и осъзнавам, че всъщност е пясък. Колибата няма под. Пясъкът под чергата на която лежа се променя по тялото. Унасям се.

– Какво правиш тук? – разтърсват леко рамото ми.

Трябва ми време. Получавам малко. В сумрака проблясва нещо пред лицето ми.

– Кажи ми какво правиш тук? – виждам какво блести. Нож. Докосва лицето. Този, който го стиска е жена. Разбирам, че е млада.

– Ще почина малко и тръгвам – казвам истината. Не ме е страх от нея. Нито от ножа. Аз съм воин. Изправен пред смъртта, няма да ме видят да хленча.

– Знам какъв си и откъде си дошъл – отдръпва ръката си. – Ще останеш колкото трябва. Когато си готов, ще напуснеш това място! Завинаги! Пий! – поднася ми съдинката.

Благодаря! – прошепвам, когато отпивам и заспивам.

Събуждам се, но не от болка, а от студ. Денем по тези места е горещо. Нощите студени. Привиквам с тъмнината и виждам две огнени очи. Напрягам се и виждам жената. Прегърнала децата лежи в отсрещния край. Малките са завити с нещо, но жената не. Оглеждам се. Аз съм завит наполовина. Дрипава черга ме топли от кръста надолу. Надигам се. Успявам, макар и трудно. Жената подскача и вдига ръка. Показва ми онзи нож. Вдигам бавно ръце. Показвам стисната в юмруци завивката си. Опитвам да покажа намерението си. Искам да дам завивката. През живота си не съм срещал такива очи. Бавно се приближавам до скупчените на пода тела. Внимателно наметвам жената и сам лягам до децата, но от другата им страна. Усещам очите и. Тя мълчи. Не иска да буди децата. Знам, ножът е в ръката и. Няма да се поколебае. Ще го забие в тялото ми, ако се осъмни и за миг. Аз съм спокоен. Протягам ръка и внимателно я полагам върху нейната. Тя продължава да стиска оръжието. Не я отдръпва от моята. Ние сме врагове, но сега прегръщаме две деца. Стопляме се. Изкарваме нощта заедно. Четири прегърнати тела.

На сутринта Семра, така се казва жената, изважда съсухрена питка. Разделя я на три. Две дава на децата. Третото парче разделя на две и ми подава едното.

– Това е за теб. Вземи, имаш нужда.

– Защо правиш това? Не си длъжна, знаеш го – питам, гледайки я в очите, но отговор не получавам. Уви, в този момент не мога да и върна жеста.

След толкова скромната закуска Семра се обръща към мен:

– Слизам до селото. Ще се върна късно. Ако не те намеря тук ще е най-добре за двама ни. Изобщо не трябваше да се срещаме – после добавя – Нямам излишна храна, но вода можеш да вземеш.

Денят изкарвам почивайки. Чувствам се по-добре. Искам да изчакам Семра и да благодаря. Мисля си, че един ден ще се върна. Искам да направя за тях нещо добро. От децата разбирам, че живеят сами. Имат баща, но не знаят къде е. От дълго време нямат вест. Така е по тези земи. Един ден просто изчезваш. Денят изминава неусетно. Слънцето се спуска зад хоризонта и не след дълго дочаквам Семра.

– Защо си тук? – изглежда притеснена. Не е очаквала да ме види.

– Искам да ти благодаря.

– Добре, разбрах. Няма нужда. Търсят те – очите и издават тревога. – Твоите хора бяха в селото. Ще дойдат и тук – сигурна е.

В този миг решавам какво ще направя.

– Бързо! Копай! – хвърлям се до една от стените на съборетината и започвам да рия с ръце.

– Ти луд ли си? Казах ти – усещам упрека, – търсят те и скоро ще те вземат.

– Копай ти казвам – не се подавам. – Нямаме време! Трябва да е дълго колкото тялото ми. Моля те! – обръщам на молба.

Отнема ни време, но сме готови. И ето чува се моторът на джип. Приближава се.

– Бързо! Трябва да се зария! – обръщам се към нея. Тя е готова. – Сложи това върху очите ми преди да зариеш лицето – подавам парче марля. Изваждам турникета от личния си медицински пакет и лягам по гръб в дупката. Налапвам единия му край. Има неприятен вкус на гума, но няма значение. Загребвам шепи и хвърлям пясък отгоре си. Започвам от краката и така нагоре по цялото тяло.

Ревът на приближаващата машина дава допълнителен импулс на действията ни. Децата се включват усърдно. Скоро открито остана само лицето.

– Остави краят на турникета да се подава съвсем малко над пясъка! Не забравяй да заравниш отгоре! Не трябва да личи! Не се притеснявай за мен! – изфъфлих с края на турникета между зъби.

– Добре, щом това е твоето желание – лицето й потъмнява.

Затварям очи и тя слага марлята, точно както бях поръчал. Трескаво хвърля пясък отгоре ми. Усещам как звуците от земния свят започват да заглъхват. Мъчително смогвам да дишам през тънкия турникет. Времето спира своя ход. Мисля, че съм зарит цяла вечност. Не ми стига въздух, но нямам друг изход. Искам да съм със Семра и децата. Времето за мен спря.

Бях погребан жив.

– Лейтенант !

Помислих, че става дума за някой друг.

– Лейтенант, дишайте! Хайде! – махат марлята от очите. Отварям ги. В премрежения ми поглед увисва непознато лице. Жена. – Жив сте! Внимателно ще сваля апарата за изкуствено дишане от устата. Не движете главата!

Ръцете правят тайнствени неща над мен. Усещам как въздуха стига дробовете ми и мога да дишам.

Къде съм? Коя сте Вие?”, мисля, а устата хрипти.

– Не се напрягайте! Сега ще повикам доктора – жената изчезва. – Повтарям Ви, не се напрягайте! Не сте се движил повече от месец – дочувам ехо.

Опитвам се да огледам. Не мога да задържам очите отворени. Напрягам се да извърна главата. Не успявам. Прикован съм. Разбирам, намирам се в болница. Отпускам се и бели спирали ме подхващат леко, завъртат в кръг, повдигат и понасят.

– Чуваш ли? – глас ме връща в реалността. – Намираш се в реанимацията. Машината ти бе взривена с директно попадение.

Проглеждам. Над мен виси непознато лице. Мисля си “Доктор”.

– Борим се за живота ти дълго време, но сега вече си вън от опасност – усмихва се. – Направо Господ те върна!

– Да, Господ и нейните две деца – мълвя.

– Да, да – докторът е чул. – Господ и нейните две деца. Само се успокой и отпусни! Ще мине доста време, докато можеш да разкажеш. Отпусни се!

Ще им разкажа. Разбира се, ще разкажа.

Сега вече мога да се отпусна и го правя с облекчение.

P.S. Семра, чакай ме! Ще се върна!

И ето ме отново в безкрайната пясъчна пустош. Аз и моят спътник – късата ми сянка, с която уви не мога да общувам. Знам пътя. Макар и въображаем, мога да го следвам. Ето там е хълмът. Вдъхвам си сили и се опитвам да бързам. Непосилно почти. Изчерпан съм, но желанието да ги видя е по-силно от всичко. Познатата съборетина, сякаш натисната в пясъка от изгарящите лъчи. Най-после пристигам. Последните крачки се провлачват, но някак по-големи. Не чукам, знам, няма да ме чуят. Изпълвам гърди и влизам. Нужни са секунди и привиквам с полумрака. Децата са тук.

– Здравейте! – поздравявам. Изтощен, жаден, но щастлив.

– Здравей! – не се плашат от мен. Вече не.

– Къде е Семра? Ще се върне, нали? – издавам нетърпение.

Мълчат.

– Ще почакам – присядам на земята. – Моля за малко вода! Дълъг път е.

Поднасят ми познатия мръсен съд. Благодарен съм, но не изпивам всичко. Не зная имат ли достатъчно.

Задрямал съм, защото не помня как протича остатъка от деня.

– Значи се върна? – Семра е изправена на прага.

Това е! Успял съм.

– Да, върнах се. Исках го! – отвръщам гордо.

– Ела отвън, трябва да говорим! – гали децата по главите, а на мен посочва вратата – След малко се връщаме – обръща се към тях – Изчакайте ни вътре!

Децата кимат, а ние излизаме.

– Защо си го направил не зная, но е късно да даваш отговор. Знаеш къде си, нали?

– Виж, Семра, там никой не ме чака – започвам. – Не е това, което исках от живота. Не правех неща, с които да се гордея. Не ме питай, моля те! И не ми показвай онзи нож, не можеш нищо да ми направиш!

– Как ни намери?

– Не се гръмнах, защото не знаех дали няма да те изплаша с дупка в главата – после добавям духовито – А и не исках да си развалям хубавото чело. Ти ме харесваш, нали?

– Дали те харесвам – тук няма значение. Ако ще ме питаш нещо, сега е момента, не пред децата. Колко смяташ да останеш при нас?

– Колкото ме издържите.

Тя не отговаря веднага и сърцето ми се свива на топка.

– Тук сме приблизително три години – най-после подема, – или поне мисля, че „там“ така се броят. Случи се посред нощ. Сирените за въздушна тревога още не бяха засвирили, но ние със съпруга ми вече бяхме будни. За щастие децата спяха дълбоко. Чухме свистенето на бомбите, когато вече бе късно. Първата попадна в нашата къща. Мъжът ми е имал нещастието да оцелее. Понякога се случват нелогични неща. Знам колко му е тежко без нас. Едно е сигурно, някога пак ще се съберем. Аз винаги ще го обичам, а и децата също. Извиках те навън, за да ти кажа: „Те не знаят“. Всяка сутрин излизам, както едно време, но сигурно сам се досещаш, че село няма. Работа също.

– А водата и хляба, които даваш, откъде? – чудя се.

– Вичко е въображение. Ако помислиш, че си в ресторант с отрупани маси – си там. Ако пожелаеш яхта в морето – то става. Така е. Ти сигурен ли си, че няма да те върнат?

– Да, взел съм мерки. Няма да се върна! Оставих писмо. Не съм написал причини, но няма да се върна.

– Добре, щом така желаеш. Остани, но децата не трябва да разберат. Те бяха щастливи в „онзи“ живот. Отнеха им го твърде рано! Нека поне тук го изживеят! – думите задавиха гърлото и тя започна да ридае. От прекрасното и лице към мен гледаха не очи, а бездънни езера. Езера от сълзи.

– Семра, кога ще им кажеш? Всичко е въображаемо. Ако искат друго, защо да не го получат? Аз мога да ви …

– Не, не и не! Те не трябва да знаят! – преглъща сухо. – Така е по-добре. Повярвай ми! Треперя от мисълта, че някой ден ще поискат нещо и то ще се получи. Тогава ще разберат истината. Не съм готова за това. Не разбираш ли какво се получава? – шепти. – Те са щастливи, защото не искат нищо.

Не мога да отрека правотата на думите. Щастливи са, защото не искат. Все пак, мисля си, трябва да им покажа, че има и други неща. Те го заслужават, както и ти, драги читателю, както аз, както всички. Трябва време. А време тук има достатъчно. Аз помня, че съм търпелив.

И съм все още.

P.S. Семра, помни! Не си сама!

– Ще дойдеш с мен, нали?

Външността и говори красноречиво. Не желае да ме оставя с децата. Застинала на прага, чака мен.

Да, разбира се” изправям се. Взимам кърпа и я омотавам на главата. Готов съм.

Вървим дълго и вървим безмълвни. Посоката – палещото слънце. Стъпалата потъват в сгорещения пясък. Всяка крачка е болезнено изпитание. Стискам зъби и се старая да не изоставам. Разтапям се бавно и всяка минута ставам все по-малък и по-нищожен. Нито за миг не се усъмнявам, че трябва да съм тук. Навред е слънце и пясък. Сливат се в едно.

Семра спира и ме изчаква. Погледа е някъде напред. Аз не разбирам още. Бялата и туника леко помръдва от галещ морните ни тела вятър.

Видение мое! Видение прекрасно! Идвам!

Задъхан, опитвам се да изхвърля горещия въздух от дробовете. Изравняваме се и виждам.

Смайвам се от неочакваната гледка.

Пред нас е разляло води прозрачно езерце.

Мираж?

Разтрисам се от внезапен порив, насилващ ме да се втурна. С огромно усилие се удържам и оставам до Семра.

– Огледалото на душата – за пръв път откакто сме навън проговаря. – Мнозина са чували, малко са намирали пътя, а още по-малко са стигали тук.

– Защо ме доведе? – не разбирам.

– Не желаеше ли да стигнеш до него? – гледа ме в упор с красивите си бадемови очи. – Ако е така, защо изобщо си с нас?

Изумен съм и безмълвен. Не мога да откъсна очи от водата. Привлича ме и същевременно отблъсква. Краката губят своята сила и трудно се държа изправен.

– Не се страхувай! Приближи и погледни отблизо! – леко ме побутва.

Невъзможно! Не пристъпям аз.

– Затова те доведох тук! Всеки може да каже “съжалявам!”. Но така ли е?

Бях онемял.

– Хайде, погледни душата си!

Не издържам и падам на горещия пясък. Очите се размиват в езерото. То разпръсква ярки слънчеви отражения навред и пред лицето ми блясва очертанието на огромна златна корона.

– Ако не го направиш, не се връщай при нас! – Семра прорязва като с кинжал сърцето ми.

Няколко мига, или цяла вечност, накрая събирам сила и бавно се изправям. С бавни и колебливи крачки, клатушкайки се тръгвам напред. Езерото ме очаква. Вижам, ярките лъчи, образуващи короната му, с всяка моя крачка започнат да изчезват. Пред мен се открива красотата на прозрачната вода.

Най-после се озовавам на брега на езерото и непосилна тежест захлупва плещите ми. Предавам се и със затворени очи падам на колене. Не чувам и не виждам. Сам съм.

Бавно се навеждам напред, положил длани на парещия бряг. Невидима сила вкоренява ръцете към земята и повече не ми принадлежат. Горещината бързо започва да попива в дланите, а след това нахлу през китките и продължава нагоре и нагоре. Изгарящи вълни препускат през лактите и като млади свободни мустанги устремно ме превземат отвътре и изцяло. Нищо не може да ги спре.

Огнено кълбо избухва в главата ми. Разпръсква милиарди частици от спомени, които отдавна смятах за безследно изчезнали. Искам ли да се съберат?

Достигнал съм края на пътя.

Събирам последни капки воля и отварям очи.

Взирам се в неподвижната повърхност.

Гледам в Огледалото на душата.

P.S. Семра, Благодаря ти, че сме тук!

Това ли съм аз?” Не вярвам. Лъжа е всичко и мираж! Кажи ми, моля те, че е така! Устните ми се прегръщат една друга. Не мога да ги разделя. Нямам воля да го направя. Очите горят, ръцете треперят, сърцето тупти.

Мога ли да чувствам болка? Да, боли. Непоносимо боли. Не вярвате?

– Прости! Трябваше да го видиш – Семра е паднала до мен. Обвива ласкави ръце около тресящите ми се рамена.

– Ти прости! Не исках да наруша покоя ви – ридая. Не мога да направя нищо. А искам.

– На първата ни среща изглеждаше ужасно. Не повярвах, че ще се видим отново. Когато се върна, едва те познах. Невероятна е промяната в теб. Предстои ти дълъг път – гали страните ми. – Можеш да идваш, когато има нужда. Погледнеш ли в душата си, ще знаеш можеш ли да си с нас. Ако мислиш, че можеш, знаеш как да се промениш. Знаеш пътя.

Ще остана с вас, Семра! Ще ме приемете! Знам пътя и ще го извървя” – заклевам се.

Изправям глава и се взирам в лицето и.

Гледам с очи на новородено.

23.06.2009

Александър Белтов

Всички права запазени!