На Бърдо – по темно

Ма, оставете го тоя Цено! Па знае се, не съм аз. Той, Цено Казанджията, разправя, че ме виждал някъде на Бърдо и помислили, че съм аз. Ама нъцки.

Е, и Пенка Лелината да ви каже. Даже може да се укълне. Кога това е станало, аз не съм бил у село.

Ама и вие не сте прости – съдете сами!

Историята е нещо таквоз.

Те тоя, крадецът, дет го намериха разпльоскан на Бърдо, разправял, че кога вземал телевизора, у нас нямало никой. Влезнал, взел. Ми, признава си човека. Честен съм крадец, демек. Та тоя, честният разправа, че още кога били у село имал предчувствие за нещо страшно. Нещо фатално. Все бил краднал, ама такъв уплах казва, не е било. Два дена бягал и все тропот подир него му се счувало.

И още, казва, такъв пердах с тояга не бил ял. Откъде сварят го налагали. По глава, по ръце, по краци. Ама тъмно било, та не видел нищо. Премазали го, разбираш ли. Те го сега, Гацо Фелдшера го бинтова у лечебницата. На фараон го направил.

Айде, аз да ви кажа сега, що се е случило.

В курника, дома, имам японско петле. Вносно. “Джинка” му думат. Та, тоя дзвер е много “курназ”, така да се каже. Най-курназа е у село. Това, пръчове, кочове, пуяци – всичко бяга, кат наперчи гребена. Ма аз си знам – куче ми не требва. Такъв гавазин е тая твар. А кога седна да гледам дивидито, той до мен се курдиса. Гледа, мълчи, гледа, мълчи, па разтръска перушина, па извие един гласец, тръпки те налазят. А от край време се заигра с една тояга. Хване я, па я премести от единия край на курника ча-а-к до другия. Носи, гледа, носи и гледа. Ама така, едно гледа, да те не поглежда повеч. Па хване с клюн и почне да я върти. Върти, върти оназ ми ти тояга, кат филма за седемте самураи. А перата му блескат, мълнии фъргат. Па после, клъвне малце, клъвне, па легне да медитира. Медитира така някак, нагоре с краката. Абе, самурай – боец ви казвам. Те тоя ще да е свършил работата, викам. Па няма к’во градския полицай да ми пращате. То си е ясно кат бял ден.

А той, брат’чеда Ставри да вземе да сдуха всичко. Заклал днес петлето за курбан на балдъзата, дет роди с цезаровото резане завчера.

Инак, щеше да покаже, та няма да се крие горкото. Щеше да пов’рти тоягата и пред вас. Да се уверите собственоръчно, така да се каже. Ама няма как да стане. От тенджерата няма да скокне.

Той е бил, знам си.

Ама и вие не сте прости.

Ей, Ставри , Ставри-и, пре’ба цялото нападение!

Нейсе.

Ха наздраве!

Александър Белтов

03.11.2010г.

Всички права запазени!

In vino veritas

“In vino Veritas” или как преоткрих всемирния закон за цикличната концентрация и разсейване на Истината.

Ето моят, ще речете скромен, но все пак принос към световната научна мисъл.

Онази паметна вечер, както си му е реда, се надвиквахме през масите, решавайки делата по външната политика на страната. Ние сме изтъкнати разбирачи, така, изкустни тактици и обсъждането на международното положение бе толкова естествено, колкото естествено бяха залепнали задниците ни на паянтовите столове в кръчмата на Марко Кацата. Разбира се, някои от ежедневните сбирки посвещавахме и на вътрешното положение на страната. Тези тематични вечери Марко украсяваше, така да се каже, кръчмето си патриотично, във вид на спуснат над тезгяха поизбелял трибагреник. Друга среща пък отделяхме на родния футбол, а над тезгяха Кацата забиваше с кабарчета прочутата снимка от вестник с гола на Стоичков срещу германците през 94-та. Е-е-х, какви славни години на българския футбол!

Но, да не се отплесвам, че се отклоних от важната научна тема.

Та исках да кажа, че онази вечер беше паметна. Кацата разливаше за пръв път от тазгодишната грозданка и сефте наздравиците бяха насочени към Цено Казанджията и неговото дълголетие. “Четир-сет и пет градуса, ни повече – ни по-малко.”, тържествено обяви Кацата, размахвайки спиртомера над глава под дружните овации на присъстващите. След първоначалната еуфория, срещата навлезе в същинската си част и се заехме усърдно да нищим актуалните международни проблеми.

Та както си повиквахме един другиму за дълга на родината по разширяването и опазването на демокрацията в световен мащаб, Славко Босилека ненадейно скочи на крака, подритна стола назад, засили пестница и тежко я стовари връз масата. Чашите подскочиха, демонстрирайки слабостта на кухите стъклени изделия, когато останат празни, а после се разтъркаляха без посока.

– Тука е истината, да знаете! – забучи показалец в слепоочието си. – Тука-а-а.

В разлялата се тишина изненадано се вторачихме в Славко, а Кацата разбута с ръка пелената от цигарен дим за да фокусира по-добре. Имаше проблем с очите Марко Кацата, макар да не признава. Колко пъти налива малка ракия, пък в тефтера пише “ракия”, което ще рече голяма.

– Ей, Босилек! Леко с инвентара, бре! – подвикна той.

– Истината-а – продължи да чука слепоочието си и хвърля слюнки Славко. – Само тука! – цъклеше очи към нас. Просветлението Божие промени лицето му и то светна като неонова лампа.

– Айде бе, Босилек, сядай!- задърпа ръкава му Румбата. – Слушай за кодекса на талибаните, бе! Чуй какво говорят по новините!

Но Славко хич и не искаше да слуша, нито за кодекса, нито за талибаните, та се наложи да го подхванем и с дружни усилия го положим на задните му части. Столът жално изкърца, но устоя на бурния натиск. Босилекът се съпротиви за кратко, но после сякаш се обиди за нещо и се кротна. На слепоочието му, там където допреди малко набиваше показалеца си се бе появила яркочервена точка.

– Брех, маа му! Щом не уважавате истината, не я заслужавате – подскочи с трясък той. – Хайде, много ви здраве!

Заклатушка се, разбутвайки маси и хора и почти откъснал вратата от пантите изскочи в мрака.

– М-да-а! Бива си я джибровицата! – Кацата наплюнчи молива и старателно отбеляза изпитите от Славко ракии.

Заключението на кръчмаря скоро бе затвърдено от всички ни с изключително задоволство. На края,тези, които ги държаха краката, извъртяха едно хоро на мегдана, без музикален акомпанимент, в чест на новата реколта.

На следващата вечер, в разгара на диспута по важните теми – “за” или “против” акциза за вносната риба и тренда на южноафрикандския ранд след ратифициране протокола от Киото, отново бяхме изненадани:

Кольо Бичето се източи прав, театрално избута с крак стола и удари, ама не много силно, по масата. Ако го попитате не би си признал, но явно уважаваше инвентара на Кацата, който с влажен поглед изрази своята признателност.

– Да бе, тука е истината – забучи пръст в слепоочието си. – Не някъде другаде, а тук! – после забърса вестника от масата и пъшкайки го разкъса. Захвърля парчетии от него във всички посоки. – Не ми навирайте разните му там вестници, телевизии и други пишман медии. Манипулатори! Само тук! – зачука с показалец черепната си кутия. – Мислете, господа селяни!

– Ей, Биче! Не пра’и боклук, бре! – Кацата заплашително размаха ръчища.

– Бе, к’во ще ви светвам лампата и аз? – Кольо пристъпи към Славко и приседна на стола до него. Босилека вдигна ръка, правейки знак “победа” и две двойни ракии за миг долетяха на масата им.

От този ден нататък странна зараза плъзна из родната ни кръчма. На масата на Славко и Кольо започнаха да присядат и други съзаклятници.

Няколко вечери по-късно преоткрих Закона.

Бях позакъснял за спявката, но още от вратата ме втресе прозрение. Другарите ми се биеха по слепоочията, по земята се валяха разкъсани вестници, кабела на радиото висеше като опашка на магаре, а антената пречупена из корен. Дистанционното на телевизора бе затъкнало устата на препарирана глиганска глава. В неописуема глъч се открояваше боботещия глас на Кацата – Подлеци-и! Стига с лъжите! На-а-а! Тука е Истината, тука! “In vino Veritas!” – Това последното не го разбрах какво е, ама ще го питам сабале да каже.

И така, да обобщим на драгия читател.

Всемирният закон за цикличната концентрация и разсейване на истината гласи:

Истината идва на едно определено място – в нашия случай – Кръчмата на Марко Кацата, село Мирково, област Софийска

Истината идва по едно определено време – в периода между 19 и 22 часа, но по-скоро към третата и четвъртата чаша (Да е жив и здрав бай Цено Казанджията!).

Истината се разсейва, понякога лазейки, в различни посоки след работното време на кръчмата.

Цикличността на концентрацията на истината е 24 часа. Е, понякога цикълът се увеличава, но само в случаите, когато кръчмата е затворена, а това се случва изключително рядко.

Речник:

“In vino Veritas” – древна латинска сентенция

“Ἐν οἴνῳ ἀλήθεια” – древногръцки аналог на същата

“ В ракията на Цено е Истината” – адаптиран превод на български, както ми бе предаден от Марко Кацата.

Александър Белтов

07.01.2011г

Всички права запазени!

Новости към българския фолклор

Едно такова, недоспало, поомачкано, но иначе старателно избръснато момче, току се пръкна пред нас.

– Здравейте! – пое инициативата под тежките ни погледи.

– Здрасти! – ето затова уважаваме Славко Босилека. Възпитан човек, ей! Как бързо реагира.

– Приятно ми е – Матей Господинов! Журналист – подаде ръка през масата, като едва не катурна чашата на Славко.

– Леко, бе! – Босилека побеля от мисълта за последицата от непохватното пресягане на момчето. – Глей к’во направи! – ръката му сграбчи заклатилата се чаша и за по-сигурно вдигна и отпра един гълток.

– Ха сега, сядай! – поуспокоен Славко избърса с длан устни. – Ще удариш ли една малка?

– Аз, такова, като съм на работа … – заоправдава се младежа.

– Ха! Леле, че сериознен, а? – обърна присвитите си очи към мен Босилека и двамата прихнахме.

Момчето се поколеба за миг, но се взе в ръце и постъпи професионално:

– Е, добре. Щом е малка.

– Бравос! – подкрепи го Марко Кацата – Ашколсун, младеж!

– Маладец! – добавих и аз чуждестранен поздрав.

След първата наздравица, скрепила новото приятелство, последва втора, за храбрата и умна млада гвардия. Атмосферата придоби задушевен характер и се почувставхме някак близки. Така и трябва!

– Думай сега! –  Босилека се изтегна доволно и облегалката на стола изстена жално.

– Казвам се Матей Господинов, журналист – започна бодро момчето.

– Е, това го чухме. Давай натам! – подсетих го аз.

– Правя изследване на тема “ Фантастиката във фолклора на българина”.

– К’во, к’во? – Босилека ми взе думата от устата.

– Фантастиката във фолклора на българина – повтори журналистът. – Ще издаваме книга.

– Ба-а-а – взе участие в разговора и Кацата.

– В тази връзка събирам истории от фолклора.

– Лакърдии, а? – ухили се Славко – Имаме, имаме.

– А песни? – захапа куката младежът – Песни имате ли?

– Е, ако трябва ще ти ги изпеем. А, Каца? – обърна се към Марко, който се славеше с гласа си. Веднъж пускаха по радиото автентичен запис на Борис Христов. Знаем си ние, Кацата го може по същия начин.

– “Гра-а-дил Илия ки-илияя …” – запя за демонстрация Марко, отхвърляйки всяко съмнение.

– Те, чу ли? – поиска да се увери Славко. – Ще ги изпеем за теб. Ха, наздраве!

Щом звънът на чашите замлъкна и джибровицата се потопи в жадните ни гърла, на Славко му се отвори приказката:

– Слушай, е’ти фантастика, братче. Па ако искаш, вервай!

– Чакай, чакай – момчето извади касетофон, положи го между чашите и натисна червеното копче. – Няма да ни пречи, а на мен ще ми е полезен после – поясни притеснено. Славко махна с ръка, един вид “Може” и продължи:

– Като идваш насам си видял една голема нива долу, срещу Сандов хан. Точно до реката. Ма, ако не си обърнал внимание, няма значение. Та там, преди две лета, една нощ получихме житни кръгове. Е, така братче, предния ден си беше цело житото, а на другата сутрин, нарисувано – Славко се отпусна назад за да се наслади на ефекта. – Марко, сипи по още една! И по лимонада дай!

– Хей, да не би ромите нещо?

– К’во? Циганите? – Босилека рязко се наведе над масата и журналистчето се уплаши.

– Вижте,”цигани” е политически некоректно да се казва – заобяснява новият ни другар, но Славко го пресече:

– Коректно, некоректно – наш’те цигани комбайн немат.

– Е, те ако нямат, някой друг, който има. Че е нощ, няма значение. То всеки комбайн сега фар има – не се предаваше момчето.

– Абе, младеж, кой ти жъне посред нива? Или я почваш изначало или изобщо… Туй да не е ябълка, да ръфаш откъдето ти скимне.

– Да, бе – подкрепих логиката на Славко. – Плюс това, тоя комбайн трябва с парашут да е пуснат, а после с балон вдигнат от нивата. Няма други следи от него. Само ожъната по средата конфигурация (Видяхте ли – знам разни изкелифенчени думички).

– Е, каква беше конфигурацията? – извади бележник журналиста. – Ще ми го нарисувате ли?

– Нарисувай си го сам! Не е трудно. Ха-ха -ха – избухнахме дружно.

Журналистчето се смути и надигна лимонаденото шише.

– Не е трудно – боботеше Кацата.

– Не е – цвилех аз.

– Щом не е трудно, нарисувайте го! – момчето пробута тефтера си напред.

– Абе, младеж, ти среден пръст не мож ли нарисува? – Славко показа нагледно. – Ето, четири свити пръста, а средния изправен – навири го той гордо.

Момчето се изправи и грабна касетофона от масата. Цялото му присъствие излъчваше обида. Понечи да тръгне, когато Марко възмутено избълва:

– Глей го ти! Дошъл тук да търси, а когато намери, скача да си ходи! Слушай хората, бре, юнак! Така беше!

– Така беше – потвърдих. – Ако не верваш, ходи питай буновци. Те тогава се впрегнаха, щото мислеха, че сме го изтипосали за тях, а после се опитаха да го копират в наша чест. Много им се искаше да си направят и те в некоя нива, ама видеха, че е извънземно и не става.

– Вижте – приседна отново на масата момчето, – аз пиктограми съм виждал на снимки, ама таково нещо…

– Пикто – не пикто, среден пръст си беше. Аха – Славко поклати глава. – От срам ожънахме целата нива, още на следващия ден.

– Вижте, то има хора, които тълкуват пиктограмите, като символи, оставени от свръхразум, опитващ се да ни каже нещо.

– Ма ние си го разтълкувахме, бре! – развълнува се Славко – Житото какво дава? Брашно. А брашното прави хлеб. По-лани хлеба колко пари беше? Помниш ли? А сега колко е? А така-а. Верно ли е, значи? Верно е.

– Мда-а – съгласих се. – Това е тълкуванието.

– Ей! Ма-а му стара! – плесна се по челото Марко Кацата. – Дайте да организираме отряди за нощно дежурство. Пазачи, демек. Тия, извънземните, както са я подкарали да не земат да ни нарисуват туй нещо в лозниците или по джанките, че тогава …

– Ба-а – отроних, щом идеята на Кацата се взриви в главата ми.

– Брех, маа му! Верно, ако стане? – измуча на свой ред Славко.

– Пишете и мен! – неочаквано заяви патриотизма си журналистчето. – Не трябва да се допусне! – в ентусиазма си грабна и изля чашата в устата си.

Е, затова трябва да се уважават младите, казвам аз. Учат се и схващат бързо.

Стига да има мъдри хора около тях, разбира се.

Александър Белтов

13.01.2011г.

 

Всички права запазени!

По въпроса за кампаниите

Още щом приближих, нещо ме жегна, дето викат под лъжичката. Анатомия не съм учил, ама някъде там под сърцето трябва да е. Пък се зачудих, тая лъжичка супена ли е или чаена. Защото ако е супена, ще трябва да я усещам, кога клякам по нужда, че даже и да ме убива малко. Значи мога да твърдя – чаена е.

Нейсе. За анатомията друг път.

Тази вечер прозорците на кръчмата светеха особено.

И вратата трудно някак се отвори.

Марко бе приседнал кротко до Кольо Бичето и Славко Босилека. На останалите маси също бе необичайно тихо. Хвърлих бърз поглед наоколо. Уж всички имат чашки, пък то …

– Хей, Санде, яла тук! – Славко посочи празния стол. – Защо окъсня? За малко да започнем без теб.

– К’во става?

– Абе, става то – почеса се зад ухото Марко. – Уф, чакай да ти сипя, пък после – и се затътри към тезгяха.

– Имаме ден за размисъл преди гласуване. Ама нямаме време за цел ден, така че след малко почваме – включи се Бичето.

– А-а-а, размишлявате значи, така ли? Че то сега има ли избори? – почудих се да не съм пропуснал нещо. – Благодаря! – признателно се обърнах към Марко, щом се върна с една двойна.

– Има, бре. Защо да няма? Избираме символ на селото. Ще правим рекламна кампания – поде разясненията Славко.

– Рекламна какво? Кампания? – повторих, като че не бях чул добре.

– М’да. Нямаш ли символ, нямаш кампания. Нямаш ли кампания, нямаш туристи. Ще кандидатстваме за субсидия. Пари демек. Те ги дават, ама лого трябва. Символ. Ти не си ли чул за розата, дето ще я сменят? Куп пари – Босилека изрече толкова много наведнъж, че изначално не запомних всичко.

– Брей, тц-тц – разцъках език, щом запалих гърлото с един гълток. – Пари дават, казваш? За картинка?

– Ба-а – избуча Марко. – Аз предложих да е павурче, ама не слушат.

– Ей, нашка, двама сме за паавур – чето – изломоти Цено. Видно е, бе направил своя избор. – То, знайш …явн…гос.. бре – другото не стана ясно от водовъртежа в устата му.

– Леле-е, павурче. Ма то, искате на алкохолен туризъм ли да сме домакини? Само северняци ще прииждат. Ай, де не ви казвам с какво са известни. Тройки разни, разправят. А кой ще пази женурята? Дайте нещо по-западно – Кольо се направи сякаш мисли и не след дълго добави:

– Да речем, символът да е глава на бик. Можем и корида да организираме. Или пък надтичване с бичета от Козница до Хармана. Или, още по-добре от Гарата да почва – Лицето му грейна и надигна чашето към нас. – Ама какво заваляне ще бъде по надолнището, а? Хай наздраве!

– Сус бе, Кольо! – не вързах. – Ти ли ще вардиш кравите от разврат?

– Хей, бре, вие в ред ли сте? – оцъкли се Славко. – Хората цветя слагат, пролетни дъги и всекакви красиви неща, а те… Дайте да вземем ние розата, като я не щат. То и без това е платено за нея вече.

– Стига с тез цветя бе, Босилек! Таз нарисувана роза на краве лайно мяза. Ти що мислиш, я захвърлят. Ма, вие християни ли сте изобщо? – дедо Вергий се прекръсти. – Трябва нещо таквози да е. Свързано с християнството. Църковна утвар. Ох, мале! Прости им, Господи! – примоли се той и за по-сигурно целуна кръста.

– Какво да е това, бе дедо попе? – проехтяха гласове.

– Пък да видят заранта, докат козе мляко пият, златно кубе на църква как свети – оживи се Вергий. – Символът ще е кадилница, а рекламната кампания –  ” Елате в Мирково! От Ерусалим по-близо!”.

– Бе, че е по-близо – по-близо е – зачесахме се по главите. – Ама за нас. Така де! Пък да биете през час камбаната и да ни мирише на тамян ден и нощ … Не, не става – отхвърлихме го дружно.

– А халба бира? – светнах се. – К’во ще кажете? Да организираме Мирковски Бирфест.

– К’ва бира, бе, нашка? – Цено Казанджията надвика настаналата суматоха. – Ти да не би нещо, бре гро.. …нед …сом – завъртя центрофугата.

– Аз и парцуцата харесвам, бе Цено – признах чистосърдечно. – Ама да знаеш, хората на запад, таковата, бира лочат.

– Ей, Санде, стига с тая бира! – надигнаха се още гласове. – Бира немаме.

– То и рози нямаме вече, ама на – нали казвате, купчина пари за розата дават – направих драматична пауза (майсторски го изиграх, при това). – А бира сме имали. Тихо, ако не помните, че ще се изложите. Първата бирена фабрика в България е пусната у наше село. Преди сто и триисе годин, само Мирковска бира са пили.

– Да, ама тоалетни из село трябва да градим, че ще ни загрозят пейзажа и те – чуха се разумни гласове.

– Мда-а – наведохме глави и потънахме в размисъл, използвайки полезно времето за да изпразним чашите.

– А може и компас да изтипосаме – току изтърси Румбата. – Такъв Балкан нема никъде. К’ъв хайкинг само става!

– Хей, стига псувал! – удари го зад врата брат’чеда Ставри. – Дръж се сериозно.

– Абе, хайде по още един рунд с парцуцата, за размисъл, пък после ще гласуваме – Марко се заклати към извора на вдъхновението за не един поет.

– Давай! – зарадвахме се, че имаме още време за размисъл.

Поразмишлявахме още няколко пъти.

Даже се задълбочихме.

Не е лесно да взимаш решение, хей!

Да знаете какъв образцов изборен процес настана. Не е за разправяне. Но пък ще си имаме дузина нови столове и маси. Хем по-здрави, така. Да могат и други избори да посрещнат, де.

На заранта се питахме един другиго, но за съжаление никой не помнеше резултата от гласуването.

Пък после, като ни стегнаха кратуните, не само аз съжалих за Мирковския Бирфест.

Нейсе, да сме живи и здрави!

Нови избори ще дойдат.

А че символ вече имаме, то се знае.

Пък може някой да си спомни.

Хей, туристи! Хайде де!

Александър Белтов

01.02.2011г.

Всички права запазени!

Безмълвни диалози

Страх блокираше същността ми. Стараех се не мисля за това, но тя неустоимо ме привличаше и караше да се държа странно за човек на моята възраст. Ако някой ме наблюдаваше би си помислил невероятни неща за мен. Но знаете ли какво? Ще бъда искрен – сигурно е прав.

Понякога слагах ръце пред очите си и така слепешката преминавах. Друг път, вече минал оттам, отварях очи и се връщах да Я погледна. Този ритуал стана задължителен за мен и повтаряше всеки нов ден. Отново и отново. Щях ли да се преборя с Нея? Щях ли да се вслушам?

Но, да ви спестя дългият и досаден увод.

Става дума за Картина. Не много голяма, положена в черна рамка. Прекрасна графика на неизвестен автор. Липсваше подпис в долната дясна част и това, още когато я видях ме озадачи. Дори не се бях пазарил за нея, някак знаех, че трябва да ми принадлежи.

Дни по-късно се върнах на площада, откъдето я бях купил, търсейки продавача. Търговците на сувенири безпомощно вдигаха рамене. “Не, никога не сме го виждали.”.

Картината изобразяваше отворен прозорец, с гледка към бурен океан. Вълнението сигурно бе седем – осем бала и плътна пяна покриваше склоновете на гигантските вълни. Тук-там, на малки участъци от водата, може да прозре истинския цвят на океана, а той бе черен. И няма как да е друго, това бе графика – изкуството на контрастите.

Когато купувах картината изобщо не Го забелязах, докато една вечер, любувайки се на картината с чаша вино в ръка, ми се стори, че виждам човешки лик в очертанията на разпенения океан. Отместих се вляво, вдясно, малко напред и крачка назад. Да, със сигурност бях отличил образ. Разпознах къдрави буйни коси, дълъг прегърбен нос, тънки присвити устни и полузатворени очи. Сега, когато Го определих, видението стана изключително контрастно и можех да го наблюдавам от всяко положение. Странно, бе обърнато към мен. Не бях си допил чашата, но реших, че е време за лягане. Дали не се бях изплашил? Не, сега като си мисля, не. Не и тогава.

– И защо искаш да го направиш? – на следващата сутрин се бях втренчил в Него. Какво бе това? Какви са тези гласове? Сведох поглед към краката си, някаква защитна реакция от моя страна

– Гледай мен! Попитах те нещо? – прокънтя дълбоко в мен.

Панически избягах, разбутвайки всичко изпречило се на пътя ми.

След време се успокоих и се върнах. Не трябва да си внушавам небивалици. Исках да Го видя.

– А, тук си! Така си и знаех. Бягството от проблемите не ги решава, знаеш това – същият беззвучен глас. Вледених се. Какво става с мен? Няма да гледам натам. Не искам да виждам.

Известно време съзерцавах съсредоточено старите си чехли. Трябваше отдавна да ги изхвърля и купя нови. Бяха изтъркани и придаваха на краката жалък вид.

– Какво ще спечелиш от това? – неволно бях вдигнал очи.

– От кое? – почудих се.

– Знаеш за какво става дума. Защо искаш да натопиш него за грандиозния провал? Той ще се случи. Знаеш това. Ти не участваше ли? Не си ли ти човекът, който винаги е казвал, че върви страхотно, макар той да не искаше твоето мнение? – цепките на очите Му блеснаха.

– А, това ли? За него ли става дума? – опитах се да се измъкна, но не успях. Веднага бях се досетил за кого пита.

– Разбира се, че за него. Защо искаш да го провалиш?

– Двадесет години, ето защо – изтрещях. Колко малко ми трябва! – Двадесет години служа, давам всичко от себе си, повечето негови идеи са всъщност мои. Всички реализации дължи на мен. И какво от това? – Набрах скорост. – Той продължава да расте. Има семейство, къща, приятели. Щастлив е. А аз? – От очите ми бликаха сълзи. Оставих ги да ме заслепят.

– Когато даде идеята за проекта, ти знаеше, че няма начин да успеете, нали? Изобщо не си мислил за успех – разсече ме на парчета той.

– Той ме използва! Не разбираш ли ? – изригнах насреща. – Двадесет години! Това, което е той, по право се полага на мен. Не мога да продължавам по този начин! Дойде време за действие! Ще взема това, което ми принадлежи – бях решен. – Кой ще ме спре?

– Да, така е. Използва те. Като него ли искаш да бъдеш? Помисли за това! Когато си готов, ела. Ще те чакам.

Загърбих Го и се отдалечих. Имах нужда от голямо черно кафе. А може би “ирландско кафе”? Добра идея. Голямо “ирландско кафе”.

Вечерта се прибрах късно. Седях кротко в отсрещния бар на улицата, а през мръсната витрина наблюдавах собствения си прозорец. Чаках да се стъмни. Изградих висока кула от празни чаши. Преди да тръгна, замахнах силно и с трясък я съборих. Учудих се. Чашите се оказаха по-здрави отколкото предположих.

След полунощ, пипнешком и олюлявайки се като самотен житен клас, пресякох тъмната стая. По пътя повалих нещо. “Майната му!”. Легнах си направо с дрехите. Бях чужденец в собствения си дом. “Утрото е по-мъдро от вечерта”, последното, което помня.

“Забравил съм да навия будилника” – Ядосах се сутринта. Бях се успал.

“Извини ме за закъснението! Трябва да мина през личния си лекар.“ – Излъгах за “добро утро” шефа по телефона. – Забравих да ти кажа, но имах доста неща да довърша и останах до късно. Остана ни още малко. Ще спазим срока – Исках да прозвучи оптимистично “.

Отправих се бавно към стаята, стискайки юмруци. Трябва да приключа с това! Още днес. Силен съм. От месеци се подготвям. Не, от години го чакам. Няма да се оставя да ми се влияе. “Но пасаван, драги! Но пасаван!”

– Готов ли си? – Един срещу друг. Лице срещу видение.

“Боже Господи! Трябва да давам обяснение на Картина! Аз не съм нормален!”

– Не на мен, на себе си обяснявай!

Обърнах гръб и позорно избягах.

Вечерите се прибирах късно, влизах по тъмно, а сутрин правех ритуала да преминавам със затворени в шепи очи. Мислех, че съм се преборил. Уверявах се десетки пъти и придобих увереност.

Но не бе така.

Проектът в службата се движеше точно, както планирах да бъде. Всичко това ме радваше безкрайно и в тези мигове забравях за нашия диалог. Неусетно се превърнах в редовен клиент на заведението, разположено срещу домът ми. Оставах до късно в компанията на стъклени студени чаши. Важното е, помагаше ми да не мисля за Него. Само още няколко дни. Дни ли написах? Не, поправям се – дни и нощи. Не можех да се отърва дори и нощем.

И така, продължавах с ритуала си и стисках зъби, надявайки се най-после да се свърши.

– Не издържа, нали? – Искаше да ми внуши пораженчество. – Днес е денят – продължи да се натрапва. – Каквото направиш днес, ще има тежки последствия. Не само за теб.

– Да, днес е. Ще направя каквото трябва.

– Ще направиш ли така, че проекта да успее, или ще го провалиш? – Полюбопитства. Не Му отговорих. Не е Негова работа! Забързах към вратата, намятайки сакото си.

Не спрях да се огледам пред огледалото. Днес външността ми няма значение.

Нямах време за повече.

Бурни аплодисменти, които винаги само той е получавал. В безупречния си бял костюм, яркочервена вратовръзка на жълти цветя, пригладена с гел побеляла, но изрядно оформена коса, златна гривна с инкрустирани диаманти и скъп часовник. Помпозно изправен в центъра на вселената. С арогантна усмивка, надсмиващ се над всички. Обхождащ с поглед всяко кътче на огромната банкетна зала, което, бях сигурен в това, бе убеден, че също му принадлежи.

Долавях коментарите на колегите – завистливи, лъжливи, раболепни и ласкателни. Единствено не и искрени. Бездуховни джуджета. Малки сдъвкани душици.

“Няма начин, председателското място го очаква. Отдавна драпа и този път със сигурност е негово. Утре стартира новият проект.” – Шепнейки си от ухо на ухо, потъваха в земята още по-дълбоко и ставаха още по-невидими.

Дойде и моят ред.

Ето, драги, нося скъп подарък.

Разгънах внимателно хартията и извадих графиката.

Той ахна. “Изключителна е! Благодаря ти! Ела тук!” – Прикова ме в здрава прегръдка. Със сигурност мачках скъпият му костюм. Разперих ръце покрай него. Картината бе все още у мен и можех да я виждам зад гърба му.

– Няма защо! – Насилих усмивка през рамото му, намигайки съзаклятнически на сърдития в Картината Образ. – Нали затова са приятелите?

Александър Белтов

16.07.2009

P.S. Но пасаван, драги!

Всички права запазени!

„Някой си“ бе там

От пръв поглед бе видно, че Денис Ронендал страда. Обилна пот бе избила по кожата, а през полуотворените му устни се процеждаше глухо хриптене. Дишаше на пресекулки – твърде неравномерно. Беше се завъртял на една страна, стиснал смачкания на топка чаршаф. Внезапно дишането му се успокои, отрони тиха въздишка, а очите под клепачите започнаха бързите си неконтролируеми движения.

Сънят, граблива птица от невидими висини, се стрелна, сграбчи с ноктите си Денис и го понесе.

В следващия миг той отчаяно стискаше с ръце възлест корен на растение, а може би това бе усукана лиана. Не разбираше къде бе попаднал. Краката му безуспешно подритваха в опит да отблъснат напред натежалото му тяло. Денис потъваше бавно, а отвратителна смрад блокира носа му. Почувства полазването на неприятна лепкавост по тялото. Някак си успя да се извърне назад и мерна малък силует в средата на полупрозрачни изпарения. Денис напрегна очи и съзря дребно ухилено човече, с червендалесто лице, приличащо на рисунка в детска книжка. Миг по-късно с удивление установи, че всъщност то не е съвсем непознато, само че сега се бе смалило почти до неузнаваемост. Помисли да извика името му, „Някой си! Това ти ли си?“, но се отказа. Дребосъкът се бе излегнал по гръб в сивкава тиня, но някак странно се държеше отгоре и. Подритваше смешно с малките си крачета, разперил ръце встрани, сякаш се радваше.

– Виж! – помаха към него за поздрав. – И ти можеш.

Денис усещаше плътната каша почти до устните си. Вонеше ужасно. И изглеждаше така. Отвратителна, бълваща смрадливи изпарения материя.

– Какво е това? – изпищя в ужас.

– А, това ли? – „Някой си“ загреба с ръка и чевръсто, при това с видимо удоволствие посипа главата си. Тя се разля по кестенявата му коса и се изтече обратно. – Не позна ли блатото на човешката безпринципност, его и завист? Това е горивото, което ти трябва, ако желаеш да движиш напред. Как мислиш стигнах до тук? Виж колко е лесно! Хоп! – разпери ръчички. – Отпусни се! Ела при мен, де! – закачливо хвърли шепа гадост по него. Не уцели и топчето сплъстена плесен падна току пред носа на Денис. Той почти изпусна корена, понечил да запуши с ръка ноздрите си. После премисли бързо, сбърчи нос, пое въздух и стисна устни. Вкопчи се в „спасителното въже“ и напрегна мускули.

– Е-е-е, отпусни се де! Не е страшно. Приятно е – и за да покаже потопи главата си, подобно хипопотам. – Видя ли? – победоносно изкряска „Някой си“ щом мазното му лице отново се показа на повърхността. – Единственото, ама наистина единствено условие е да не мислиш за нищо, освен за себе си – сините му очи бляскаха. – Няма нужда. Просто действаш и това е. Мисълта обременява. Това пречи, мили мой! – пропя нежно. – Йеху-у… – и въодушевено посипа главата си.

– Ами ако засегнеш някого? Безпринципност, его и завист, а другите около теб? – понечи да разбере Денис.

– Разбери, то инатец трябва. Уха-а, какъв съм инатлия! С глава камък разбивам, да знай’ш! – похвали се „Някой си“. – Другите? Пфу! – изплю се презрително. – Някой там има мисъл в главата, друг пък иска ред! Трети претендира основателно! Мачкаай! – заби юмрук в блатото и вдигна малък гейзер.

– Аз – потупа гърдите си. – Aз съм важният, ха – ха- ха! – от устата му захвърчаха слюнки.

– И това те радва? – Денис зяпна, като едва не се нагълта.

– Е, как не? Виж какво направих! – загреба пълни шепи.

– Наистина, сам направи това?– не вярваше Денис. – Ти напълни цялото това нещо?

– Е, аз съм, бе, аз! – провлачи глас „Някой си“. – Виж колко е огромно! – разпери ръце да покаже. – Разбира се, аз и никой др… – не довърши. Нещо в него изхълца и дребосъка се задави. Опита се да поеме дъх, но не се получи. Устата му бе препълнена с мазна слуз, която изби през ноздрите. Странно изцъкли очи и започна да потъва. Първо краката и торса, после раменете и накрая зачервената му глава изчезнаха под повърхността. Няколко въздушни мехури изплуваха и с пукот се пръснаха.

Денис задърпа отчаяно корена и дори му се стори, че започва да се измъква. После осъзна, че стиска не корен, нито някаква си там лиана. Това бе мокрия от пот чаршаф, който той продължаваше неистово да усуква. Обърна се по гръб, отвори сънливите си очи и се опита да вижда в тъмното. Успя да успокои ритъма на сърцето си и започна да отпуска юмруци. Сякаш опасността бе отминала. Поне засега. В главата му, като билярдни топки се заблъскаха твърде неприятни мисли. Денис Ронендал не бе светец, но със сигурност не се радваше на това.

„Господи, дано не е заразно!“

Александър Белтов

17.05.2010 г.

Всички права запазени!